Докато изкачваха стълбите, децата се боричкаха ­ никой не искаше да вземе плика. Някъде към последното стъпало Лидия се възползва от височината си и го мушна в якето на Кристофър. Кристофър го извади и се опита да го пъхне в ръката на Натали.

­

- Ето, Нати -­ подвикна той. -­ Дай го на татко.

Натали поклати глава яростно и от мятащите се кичури коса бузите й се зачервиха. Преплете пръсти зад гърба си. Кристофър натика плика под сукмана й ­ зад жълтите плюшени патета. Очите на Натали се напълниха със сълзи и когато Даниъл Хилиърд отвори вратата да посрещне децата си, тя вече плачеше тихичко.

Той се протегна и я вдигна.

­

- Защо я разплаквате? -­ попита другите двама.

Лидия погледна настрани. Кристофър поаленя.

- Съжалявам ­- отвърнаха те в хор.

Даниъл пренесе Натали през антрето, влезе в кухнята и я остави на ръба на масата. Доловил тихото шумолене на хартия под роклята й, бръкна зад жълтите плюшени патенца и извади писмото.

- Аха! -­ възкликна той. -­ Поредното послание от Отровното перо! Как е майка ви впрочем?

- Много добре, благодаря -­ осведоми го Лидия с хладновата любезност.

- Радвам се да го чуя. Ще ми стане неприятно, ако пипне дизентерия, салмонела или херпес зостер. -­ Очите му заискриха. Тънка усмивчица пробяга по устните му. -­ Или лаймска треска, или бяс, или...

- Миналата седмица беше понастинала -­ прекъсна го Лидия, -­ но настинката отшумя бързо.

- Жалко ­- констатира Даниъл. -­ Искам да кажа... колко жалко!

Никой не се обади. Кристофър, коленичил пред клетката на пъдпъдъка, му подсвиркваше през решетките. Миниатюрната, сребристосива, пухкава топчица заподскача нагоре-надолу и зацвърча развълнувано. Лидия прелистваше любопитно купищата листове върху масата.

- Татко, мама ти изпраща поздрави -­ съобщи Натали.

- Така ли? -­ удиви се Даниъл. -­ Наистина ли?

- Не -­ подхвърли Кристофър и пъхна пръст в клетката да погали домашния си любимец.

- Не, разбира се -­ додаде Лидия. -­ Натали си измисля или го е чула по телевизията, или нещо такова.

Даниъл вдигна малката си дъщеря и я прегърна.

- О, Нати! -­ възкликна. -­ Трудно ти е понякога, на­ли?

Натали зарови лице под мишницата му.

- Ще й бъде по-лесно, ако полагаш повече усилия -­ отбеляза Лидия.

Даниъл се втренчи в по-голямата си дъщеря над косата на Натали.

- Какво намекваш?

­

- Намеквам, че идваме тук само във вторник за следобеден чай и в събота и неделя през две седмици. Не е много често. Би било добре, ако спестиш на Нати неприятните забележки.

- Неприятни забележки? -­ повтори с престорено недоумение Даниъл, но всъщност се почувства неловко.

- "Отровното перо" и онези болести... -­ уточни Лидия.

- Имаш право -­ съгласи се Даниъл. -­ Имаш право. Ще се старая повече. Започвам отсега. ­ Пое си дъх. ­ Радвам се, че майка ви е добре. Радвам се да го чуя. ­ Замълча за миг. ­ Няма да прочета писмото й веднага, за да не се разколебая. Ще го сложа върху рафта и ще го прочета по-късно.

Пъхна писмото между какаото и големия плик с пъдпъдъча храна и го изпепели с поглед. После се обърна към децата.

- Предполагам, че ми напомня да не си забравите палтата или нещо подобно.

Лидия и Кристофър се спогледаха. Бяха далеч по-осведомени. Бяха чели писмото. Всъщност винаги четяха писмата, които майка им пишеше на баща им. Определяха го като "самозащита". Дори разработиха система. Лидия отваряше запечатания плик и изваждаше листа. Двамата го прочитаха едновременно наум. После Кристофър го сгъваше по същия начин и го пъхаше в нов плик, който вземаше от чекмеджето на бюрото. Отнасяше го на Натали и обикновено тя облизваше послушно и невинно лепилото. Така разпределяха отговорността върху тримата, а ако късметът им изневереше и ги заловяха ­ и вината.

- Сигурно са палтата -­ повтори Даниъл неубедително и пак се намръщи на плика.

- Може би -­ кимна Лидия. -­ Няколко пъти спомена колко е неприятно, че сме без палта.

Даниъл се ядоса.

- Имате други палта. Купих ви ги миналата зима.

Децата не продумаха и Даниъл го забеляза.

- Не ги харесва, нали? -­ попита той.

Лидия пробва да му отвлече вниманието:

- Няма ли да пием чай? Много сме гладни.

- Палтата! -­ настоя Даниъл. -­ Палтата. Палтата, които ви купих миналата зима за сума ти пари. Никога не идвате тук с тях. Всъщност никога не съм ви виждал да ги носите. -­ Кожата около очите му притъмня като гледжосана. Децата сведоха очи. Познаваха кога се задава буря. -­ Не ги носите, нали? Не, не ги носите. Тя не ги харесва и не ви позволява да ги носите.

- Аз нося моето -­ успокои го Натали. -­ Носих го, когато палихме лагерен огън и когато карахме шейни, и когато паркът беше подгизнал и разкалян, и когато се пързаляхме по онзи хълм в картонени кашони и мама си помисли, че сигурно има кучешки акита.

- Именно! -­ изграчи триумфално Даниъл. -­ Именно! Позволява ви да носите моите палта само когато се страхува палтата, които тя е лупила, да не изгорят, да не се скъсат, да не се изцапат или (представи си кучешките акита) нещо още по-лошо...

Изопнатият сивкав ореол около очите му притъмня още повече и очевидно без да забелязва какво прави, вдигна въображаема пушка от въображаема окачалка за пушки на стената, наклони леко глава на една страна и се прицели във въображаема мишена през въображаем мерник.

- Какво правиш? -­ попита Лидия. -­ Да не би да ти се схвана вратът?

Даниъл посегна смутено да провеси пушката на окачалката, но се окопити и се смути още повече. За да се съвземе, изопна рамене и си пое дълбоко дъх. Топъл и успокоителен аромат на подправки и чесън нахлу в ноздрите му.

- Хлябът! -­ спомни си той. -­ Готови ли сте да хапнем?

- И още как!

- Да.

- Уха!

Всички се оживиха. За да освободи място на масата, Лидия избута с ръка разпилените формуляри, с които баща й кандидатстваше за работа. Кристофър претършува сръчно препълнената сушилня до мивката, за да намери чисти чинии и прибори за четиримата. Натали донесе много внимателно чаши и картонена кутия с мляко. Ругаейки парата, замъглила очите му, и изгорените си пръсти, Даниъл прехвърли горещия хляб от формата за печене в поднос, където той полежа няколко секунди, издут и обвит в облаци пара, и после се сбръчка.

- О!

- Бива си го!

- Мама казва, че става така, ако го печеш прекалено дълго.

На Даниъл такива не му минаваха.

- Хлябът не се е пекъл прекалено дълго! -­ осведоми ги той. -­ Чака прекалено дълго! И двамата чакахме четирийсет минути майка ви да благоволи да ви доведе.

Поредната критика срещу майка им накара Лидия да свие устни.

- Каза, че движението е натоварено.

Даниъл също присви устни.

- Естествено, движението по улиците на родния й град винаги изненадва майка ви. Живяла е тук само трийсет и пет години. И е шофьор едва от дванайсетина. Кара ви дотук всеки вторник само от две години. Нищо чудно, че не е свикнала да шофира и движението я стъписва!

Лидия се тросна:

- Не й е лесно да е самотен родител.

Даниъл вирна глава.

- На мен ли го казваш? -­ попита той. -­ И аз съм самотен родител. Освен това през повечето време вие тримата й правите компания. На нея, не на мен! И, както обикновено, закъсняхте с четирийсет минути. Тоест, нищожното време, което прекарвате с мен, намаля с четирийсет минути! Четирийсет минути, отнети от обичайната й неточност и незачитане на чувствата ми.

И трите деца бяха спрели да дъвчат, но Даниъл не забелязваше. Очите му искряха по същия начин. Разкривил устни в грозна гримаса, бръкна в чекмеджето под масата, извади въображаем нож с едната си ръка, а с другата придърпа чайника. Зловещо ухилен, прокара бавно и внимателно въображаемия нож по беззащитното въображаемо гърло на чайника.

Кристофър въздъхна. Натали издаде долната си устна, сякаш ще избухне в плач.

- О, не изглупявай! -­ скастри Лидия баща си. -­ Нати ще заплаче. Обвиняваш ни, че я разплакваме, а ти правиш същото. ­ Обърна се към сестра си. ­ Стига си циврила, Нати. Не е наранил чайника. Нито мама. Просто се ядосва. Не умее да се контролира. Време е да се научиш да не му обръщаш внимание.

- Права е -­ съгласи се разкаяно Даниъл. -­ Сестра ти е абсолютно права. Не умея да се контролирам. -­ Падна на колене пред стола на Натали. -­ На­учи се да не ми обръщаш внимание!

- Надеждата умира последна! -­ въздъхна Кристофър.

- Надеждата умира последна -­ повтори Натали и потупа гордо поолисялото теме на баща си. -­ Надеждата умира последна -­ каза пак и след кратък размисъл добави любезно: -­ Вече можеш да ста­неш.

- Благодаря -­ отвърна Даниъл. Изправи се и изтупа прахоляка от пода, полепнал по коленете му. -­ Обещавам в бъдеще да стана по-добър. Ще се упраж­нявам до края на деня и ще бъда в блестяща форма в петък, когато ви доведе майка ви.

Лидия и Кристофър застинаха. Натали забеляза веднага. Лъжицата й замръзна по средата между устата и чинията й и тя се втренчи притеснено първо в Лидия, а после и в Кристофър. Очите й се ококориха и овлажняха. Лека-полека върху долните й клепачи се събра по една огромна сълза, която за­трептя, заплашвайки да се търкулне.

Даниъл измъкна носна кърпичка на морави точици от джоба си и я подаде на малката си дъщеря. Натали зарови лице в нея. Баща й протегна ръка и тя седна в скута му, хлипайки тихичко. Той я прегърна и сгуши главата й под брадичката си. После погледна другите над главата й и изрече със стоманена учтивост:

- Надявам се, няма проблем с почивните дни. Ще дойдете в петък. Не съм объркал графика, нали? Мой ред е да съм с вас?

Лидия придаде на лицето си абсолютно безучаст­но изражение, но Кристофър започна да се върти като на тръни. Очите му се изплъзнаха от въпросителния поглед на баща му и неволно се насочиха към неотворения плик, подпрян върху торбичката с пъдпъдъча храна.

И Даниъл забеляза.

- Аха!

В миг добрите му намерения се изпариха. Смъкна горката Натали от скута си, скочи на крака, грабна плика и го разкъса. Очите му пробягаха по кратката бележка, все по-тесни и по-искрящи. Пръстите му мачкаха ръба на хартията. Кокалчетата му побеляха.

- Вещица! Егоистична, нетактична, своенравна вещица!

- Татко!

- Краде ми времето! Как смее? Как смее?

- Татко! Моля те!

- Ще я убия! Наистина! С каква наслада бих прерязал гърлото й!

- Не! Татко! Не!

Натали се изстреля от стола като пружина. Горещи сълзи бодяха клепачите й. Спусна се към него и го заналага с юмруци.

Лидия не вярваше на очите си.

- Татко! За бога!

Кристофър, изпаднал в ужасен смут, се плъзна от стола и се сви до клетката на пъдпъдъка извън окото на тайфуна. Мразеше сцени. Протегна се към дребничкото, закръглено, топло и успокоително телце на домашния си любимец, питайки се как ли й се отразяват на Хети тези безкрайни изблици още от деня, когато я донесе от зоомагазина. Първо ­ ужасяващите кавги в другата къща, когато се разлитаха чинии и дори храна. Кристофър, скрит с Лидия някъде в къщата ­ често под креватчето на Натали, където незнайно защо се чувстваха най-сигурни ­ чуваше тропота, дрънченето и истеричните крясъци и се чудеше дали Хети е в безопасност зад решетките на клетката. Ами ако майка му или баща му хвърлят нещо остро, тясно или прекалено твърдо? Ако разбият решетките и убият Хети? Настанеше ли затишие, Кристофър умоляваше да му позволят да премести клетката в спалнята си, но понеже не събираше смелост да обясни защо ­ от страх да не разгневи отново родителите си ­ молбите му удряха на камък.

И така, Хети присъстваше на всички ужасни, ужасни кавги, а след тях ­ на проточилите се седмици и месеци наред хладни и мъчителни разисквания за пари, завеси, издръжка на децата и кой ще вземе еди коя си маса и еди кои си снимки. Губеше ли апетит от тези спорове? Призляваше ли й? И дори сега, цяла вечност след като татко се премести тук и взе Хети, както мама му предложи, когато птичката сигурно се е надявала да изживее по-спокойно старините си, ужасните, непредсказуеми моменти избухваха изневиделица ­ вече не толкова страшни, но все пак неприятни и притеснителни.

Дали Хети се тревожеше? Затананика й тихо и монотонно, прокарвайки пръсти по перцата й. Винаги издаваше такива звуци, когато нещата наоколо загрубееха. Все едно издигаше стена около себе си, а и идиотски немелодичният и идиотски натрап­чивият напев винаги смущаваше татко.

И този път проработи. Щом глухото тананикане стигна до съзнанието на Даниъл, той положи огромно усилие да преодолее гнева и да успокои децата.

Пусна на пода писмото, което го беше разярило, отскубна Натали от крачолите на панталоните си, взе я и я занесе отново до кухненската маса.

- Съжалявам. Изплъзна ми се от езика. Не го мисля наистина. Обещавам никога повече да не казвам неприятни неща за майка ви.

- Няма да казваш, че с удоволствие ще й прережеш гърлото?

­

- Няма да казвам, че с удоволствие ще й прережа гърлото.

Натали се насили да му повярва и си избърса сълзите и носа върху ръкава на сакото му, оставяйки широки слузести дири.

- Надеждата умира последна -­ напомни храбро тя.

- Така те искам, моето момиче!

­

- Какво пише в писмото?

­

- Няма значение.

­

- Кажи ми.

­

- Не сега.

­

- Кажи ми!

Даниъл погледна двамата по-големи. Лидия отново се бе зачела в тазседмичните писма до агенции за набиране на актьори с описания на миналите му успехи и с обяснения за настоящата му незаетост. Даниъл се зарадва, че е прибрал всички писма, в които питаше старите си приятели от театъра дали са подочули за нещо перспективно. Кристофър галеше вглъбено домашния си любимец. С две думи, нито един от двамата не изглеждаше ни най-малко заинтригуван от съдържанието на бележката и Даниъл за пръв път осъзна, че сигурно са намерили начин да я прочетат преди него. Чудейки се какъв, той обясни на Натали:

- Майка ви смята, че Лидия и Кристофър се нуждаят от нови дрехи. Затова ще останете при нея в петък, а в събота сутринта ще ви заведе да пазарувате. Тоест, ще дойдете при мен най-рано по обед.

- По-скоро следобед -­ промърмори горчиво Кристофър и когато Лидия не каза нищо в защита на майка им, събра смелост и добави: -­ Не е честно. Това са дните на татко. Не биваше да отлага пазаруването досега. А и бездруго на мен ми трябват само чорапи. Татко може да ги купи.

- Безспорно -­ увери го Даниъл. -­ Бива ме да пазарувам и поли. И маратонки, и пуловери, и дори чорапогащници.

Ужасяващата му дързост разсмя Натали. Кристофър заприпява:

Кристофър улови Натали за ръцете и я завъртя в кръг, пеейки гръмогласно. Натали направи пирует и се протегна към баща си, за да се включи и той в танца. Даниъл смаяно забеляза, че Лидия се присъединява, без да я подканват.

Строполиха се, кикотейки се, на пода. Натали се покатери върху корема на баща си и заподскача нагоре-надолу, докато инстинктът му за самосъ­хранение не го принуди да я стисне здраво.

Въодушевен до немай-къде, Кристофър изкрещя:

- Хайде, татко! Кажи й!

Даниъл тутакси пусна Натали и разпери ръце:

­

- Познаваш майка си ­- предупреди кротко той.

­

- Обади й се!

­

- Кажи й!

­

- Защо да пропускаме петъка и повече от половината събота с теб?

­

- Бива те да купуваш чорапи!

­

- Така е справедливо!

­

- Това са твоите дни, не нейните!

Гласовете, както и поощренията, стихнаха постепенно. Да. Познаваха майка си.

­

­

- Да, помоли я!

­

- Какво пък! Всичко е възможно!

­

- Ние ще й предложим.

­

- Ще й намекнем.

­

- Но няма да се съгласи.

- Никога не се съгласява.

­

- Никога!

­

- Не е честно, нали?

­

- Не, не е честно.

Даниъл обходи с поглед лицата на децата си ­ по едното се четеше нескрито разочарование, другите две бяха намусени. Попита Лидия:

­

- Знаеше още преди да дойдете тук, нали?

Тя кимна, твърде унила да увърта.

­

- И ти?

Кристофър сви рамене.

­

- Но не и Натали.

­

- Сигурно се е досещала -­ избухна Кристофър. -­ Винаги става така! Дойде ли ред да сме при теб, мама намира някакво извинение. Изнамира някаква пралеля, която не ни е изпращала подаръци от години, но ненадейно изгаря от нетърпение да пийне чай с нас.

- Или купува билети за нещо и твърди, че няма места за друг ден.

- Или се оказва, че трябва да отидем на лекар.

­

- Или на зъболекар.

­

- Или на очен лекар.

­

- Или пристигаме по-късно, защото откарва колата на автосервиз.

­

- Или ни взема по-рано, защото трябва да прибере колата.

­

- Почти не те виждаме.

­

- А когато сме тук, тя се обажда непрекъснато.

­

- Проверява ни, все едно сме бебета.

­

- Проверява и теб.

В съседната стая телефонът зазвъня като призрачен страж. Те млъкнаха уплашено.

­

- Аз ще вдигна -­ рече Даниъл най-сетне.

­

- О, нищо подобно -­ възрази Лидия. -­ За днес ми стига толкова! Аз ще вдигна.

Отблъсна яростно стола, на който се беше облегнала. Краката му остъргаха пода толкова шумно, че космите им настръхнаха. Никой не продума. Лидия отвори с трясък кухненската врата и вдигна слушалката, за да спре упоритото, натрапчиво звънене. Даниъл погледна Натали ­ беше си запушила ушите с пръсти. Той свали нежно ръцете й и ги целуна. Кристофър затананика монотонната си мелодия, но Даниъл стисна зъби и замълча.

Лидия се върна.

- Е? -­ полюбопитства Даниъл. -­ Няма ли да споделиш какво ти каза?

Не се надяваше, разбира се, да му отговори. Никога не му казваше. Връщаше се намръщена, но попиташе ли я, свиваше рамене и отвръщаше кисело: "Нищо". Мълчеше с часове, понякога цяла вечност, и осведомяваше Даниъл само ако останат насаме ­ докато тършува за саксии в шкафа в коридора, простира пране в килера или излиза от тоалетната.

- Онова телефонно обаждане... -­ подхвърляше тя с безизразен глас, а Даниъл кимваше в знак, че е наострил слух. ­ Каза, че този месец парите, които изпращаш, закъснели с четири дни. Моли те да бъдеш по-стриктен за в бъдеще.

Или:

- Трябва да ти напомня, че пет чорапа, дошли с нас преди две седмици, още не са се появили. Два кафяви от един чифт, един дълъг червен и един от училищните.

- Йо-хо-хо! ­ възкликваше възможно най-бодро Даниъл през стиснати зъби.

Но обикновено Лидия вече се бе отдалечила.

Даниъл осъзна, че този път явно не става дума за дреболия от сорта на липсващи чорапи. Лицето на Лидия изглеждаше изопнато и бледо. Очевидно се тресеше от ярост. Ужасено разбра, че за каквото и да се е обадила майка й, то е твърде противно, та дъщеря му да съумее да го запази в тайна. Щеше да го каже пред всички.

­

- Лидия! -­ опита се да я спре.

Ала вече беше късно. В момента тя се обръщаше към брат си с изражение, от което тананикането му стихна до приглушено, дрезгаво и пресекливо стакато.

- Посланието е за теб -­ осведоми го тя. -­ Не можела да чака два часа, докато се прибереш у дома. Налагало се да ти съобщя сега. Затова се обадила. Било неотложно. Трябвало да разбереш.

- Да разбера какво? -­ попита я ужасено той.

Тя пое дълбоко дъх.

- Лидия! Не!

Дъщеря му имаше вид на човек, в чиято уста се е надигнала гнусна горчилка и трябва да я изплюе веднага.

­ Котката е докопала хамстерите ти. Този път наистина. Разкъсала ги е. Мъртви са и двата ­ Хенри и Мадж. Когато влязла в къщата, целият килим бил оплескан с кръв.

Лидия предаде зловещото си послание и се извърна просълзена.

Кристофър се преви одве на пода, заровил лице в дланите си. Раменете му се разтресоха.

Пръстите на Натали пропълзяха отново към ушите.

Даниъл погледна пребледнелите си, отчаяни деца.

- Добрата стара Миранда... -­ промърмори тихо. -­ Поредният провален следобед. Бог да ми е на помощ... Някой ден наистина ще й прережа гърлото.

Натали, запушила уши с пръсти, не го чу.