В Шотландия има затънтена безлюдна пустош – обрасло с пирен мочурище. Ако се вярва на преданието, много-много отдавна там се скитал рицал елф. Виждали го рядко, веднъж на шест-седем години, но всички наоколо се страхували от него. Случвало се някой да се престраши да навлезе в мочурището и после да изчезне сякаш вдън земя. Колкото и да го търсели, не го намирали.

- Сигурно е взет в плен от страшния рицар елф – мълвели хората, след като се върнели с празни ръце.

Недалеч от мочурището живеели двама младежи: граф Сент Клер и граф Грегъри. Били първи приятели, ходели заедно на лов и ако се наложело, се сражавали рамо до рамо. Веднъж граф Грегъри предложил на приятеля си да половуват в мочурището.

- Не вярвам там да има рицар! – възкликнал той през смях. – Мен ако питаш, това са празни приказки, с които плашат малките деца, за да не се отдалечават от дома си. Жалко, че такива богати ловни полета стоят неизползвани, ние вече сме мъже с бради, не си струва да слушаме небивалици.

Ала граф Сент Клер дори не се усмихнал на думите му.

- С нечистите сили шега не бива – възразил той. – И това не са небивалици, наистина има пътници, които са тръгвали да прекосяват мочурището и са изчезвали безследно. Жалко, че няма как да навлезем в тези ловни полета, но рицарят елф ги смята за свои и ако ние, обикновените простосмъртни, отидем в тях, ни кара да си плащаме за тази привилегия. Всъщност съм чувал, че можеш да се предпазиш от рицаря: достатъчно е да носиш знака на светата Троица - трилистна детелина. Хайде да си завържем по една на ръката и тогава вече няма от какво да се страхуваме.

- Ти за хлапе ли ме мислиш? – прихнал сър Грегъри. – Щом искаш, носи знака, аз ще се осланям на верния си лък и на стрелите.

Но граф Сент Клер помнел какво му е казвала майка му, когато е бил малък и е седял на коленете й. А тя му била обяснила, че който носи в себе си трилистна детелина, може да не се страхува от зли магии.

Отишъл той на ливадата, откъснал една детелина и я завързал с копринена кърпа за ръката си. После яхнал коня и се отправил заедно с граф Грегъри към безлюдната затънтена пустош.

Минали няколко часа, всичко вървяло добре и двамата младежи толкова се увлекли по лова, че забравили за страховете си. По едно време обаче дръпнали рязко юздите, за да спрат конете, и уплашени, се взрели в далечината – на пътя им се бил изпречил непознат конник.

- Който и да е той, кълна се, че язди бързо – рекъл накрая граф Грегъри. – Мислех, че няма кон на земята, който да препуска по-стремглаво от моя, но този тук тича седем пъти по-бързо. Хайде да го проследим и да разберем от кой край на света идва.

- Опазил те Бог, в никакъв случай не тръгвай да го гониш – спрял го уплашен граф Сент Клер. – Та това е не друг, а рицарят елф! Толкова ли не виждаш, че не стъпва по земята, а направо лети във въздуха, сякаш носен на крилете на птица? Горко на онзи, който се спусне да го преследва!

Ала граф Сент Клер бил забравил, че носи у себе си талисман, какъвто спътникът му нямал – с него той виждал всичко, както си е, докато граф Грегъри бил сляп за магията. Стреснал се и се изумил, когато граф Грегъри го укорил:

- Съвсем си се побъркал с този рицар елф! Това е облечен в зелено доблестен рицар, който язди красив вран жребец. Обичам смелите конници, искам да разбера как се казва и ще яздя подире му, дори и да стигна накрай света.

Без да казва и дума повече, той пришпорил коня и препуснал след тайнствения ездач, като оставил сам в мочурището граф Сент Клер, който докоснал с пръсти свещения знак, после се замолил безмълвно с треперещи устни, понеже знаел, че приятелят му е бил омагьосан, и се изпълнил с решимост да го спаси от магията, дори и да се наложи да го последва накрай света.

През това време граф Грегъри препускал и препускал нататък подир рицаря в зелено, минавал през блата и мъх и накрая излязъл в най-безнадеждното късче земя, което бил виждал някога – там фучал леденостуден вятър и изсъхналата трева в краката му била покрита с плътен слой бял скреж.

Пред него се разкрила гледка, от каквато би се смразила кръвта на всеки – граф Грегъри видял огромен кръг и тревата вътре била не спаружена и вледенена, а буйна, тучна и зелена и из нея подскачали стотици леки като сенки елфи в мътносини дрехи, които, широки и прозрачни, се гънели и се усуквали като змийчета, като тънки струйки дим.

Странните духове ту крещели и пеели, ту размахвали като обезумели ръце и се мятали на земята, а щом видели граф Грегъри, който бил спрял с коня си точно пред очертанията на кръга, започнали да го викат при себе си с костеливи пръсти.

- Ела, ела де! – кряскали те. - Ела да потанцуваме заедно, а после ще пием за твое здраве от любимия бокал на нашия владетел.

Младият граф се страхувал, но магията, която му била направена, била толкова силна, че той не успял да устои на елфите. Метнал юздата на врата на коня и тъкмо да се присъедини към тях, когато към него тръгнал грохнал беловлас елф, който се бил отделил от събратята си. Явно не смеел да излезе от омагьосания кръг, понеже спрял в края му, после се навел, уж да вдигне нещо, и прошепнал дрезгаво:

- Не знам, рицарю, нито кой си, нито защо си дошъл, но ако ти е мил животът, не влизай в кръга, недей да се веселиш с нас. Иначе с теб е свършено.

Ала граф Грегъри само се изсмял.

- Зарекъл съм се да настигна рицаря в зелено – заявил – и ще изпълня дадената дума, дори това да ме отведе в преизподнята.

С тези думи влязъл в кръга и се озовал сред танцуващите духове.