- Ето ме! Прекрасен, както винаги! – възкликна Ву, щом се надвеси над локвата. – А ти, Винсент, как си там горе, сгушен в Моите красиви рога? Не, не! Не бързай да ми отговаряш. Сега като се замисля, може би се чудиш защо наричам рога си така, при условие, че той е само един?

Ву направи драматична пауза, но тъй като на Винсент явно не му се говореше, еленчето се прокашля и продължи.

- Ако някой говори за мен като за елена с единия рог, може да се случи така, че слушателят да си ме представи като еднорог или, недай си боже, като онази потресаващо неграциозна твар - носорога. Затова моят рог си има име, Винсент. Казва се Моите красиви рога. Може да е единствен, но е съвършен: прекрасно оформен, с изящни симетрични разклонения и меко като кадифе мъхнато покритие. Всеки би ти завидял, Винсент, че живееш точно на Моите красиви рога...

Но Винсент май хич не се впечали от тази реч и остана безмълвен. Винсент беше калинка, която преди около седмица реши да пренощува в едно от разклоненията на рога на елена и изглежда му допадна мъхнатата повърхност. Литваше само за да се нахрани, а през останалото време се излежаваше, слушаше непрестанното бъбрене на Ву и кой знае дали се забавляваше, или не му обръщаше внимание, но между тях се оформи нещо като приятелство. За елена това беше една много специална калинка, а за калинката това беше един най-обикновен елен.

Всъщност, откакто се премести на поляната, Ву беше опитал да се сприятели и с един таралеж, два заека и стадо глигани. Но нито едно животно не се впечатли от превзетия му език. А с глиганите дори се получи доста конфузна ситуация, защото Ву не беше много сигурен дали са прасета, или глигани и реши да попита направо. Стадото, разбира се, не реагира добре на този въпрос и всички започнаха да грухтят заплашително към Ву. Той усети, че е подходил неправилно, извини се с половин уста и изчезна с тихи стъпки и наведена глава. След тази случка за малко да се откаже от нови познанства, но накрая все пак реши да опита отново. Уви, избра още по-неподходящ другар. Тръгна да тича след един вълк, а онзи, като го видя, мигом го погна наобратно. Ву помисли, че играят на гоненица, но като спря за малко да си поеме дъх, вълкът го захапа за крака по най-нелюбезен начин. Еленът на косъм отърва кожата и се зарече, че повече няма да ходи в гората. Приключенският му дух отстъпи място на страха. Реши, че ако е писано, съдбата сама ще му изпрати верен приятел, без да е нужно да рискува живота си.

Затова, когато един ден Винсент кацна на рога му, Ву погледна към небето и кимна с благодарност. За всеки случай. Не се знаеше има ли нещо там, което му изпрати приятел, или просто една объркана калинка беше кацнала случайно върху рога Ву. Той кръсти новия си приятел с гръмкото име Винсент и не спираше да му говори. Веднъж дори се опита да го нахрани с трева, а когато видеше други калинки на поляната, бързо тръгваше в обратната посока, да не би Винсент да реши да се върне при себеподобните си и да го изостави. Винсент далеч не влагаше толкова чувства в отношенията им, дори не продумваше. Но за Ву появата на калинката си беше знак от съдбата и затова се чувстваше щастлив. Не подозираше обаче, че може да стане и по-хубаво. А още по-малко знаеше, че колкото по-хубаво става, толкова по-голям е рискът след това вече нищо да не е същото. Но беше на път да разбере, защото съвсем скоро се появи Констанс.