За любовта и силата на приятелството разказва Джон Грийн в "Костенурки до безкрая" (откъс)
Писателят Джон Грийн определя новият си роман "Костенурки до безкрая" като "най-личния досега в смисъла на това, че не се ограничава само до миналото". В него читателят среща 16-годишната Аза, която прекарва всеки ден в борба с обсесивно-компулсивно психическо разстройство, също като Грийн.
Авторът признава, че има подобен проблем от детството си и дълго време не е намирал сили да говори за това публично. Споделя и че част от причината да предаде посланието си под формата на художествен текст е именно желанието му да намери начин на изразяване, който да му позволи да погледне на проблема като страничен наблюдател.
Шестнайсетгодишната Аза никога не би се вглъбила в тайните на избягалия милиардер Ръсел Пикет, но щом биват намесени награда от сто хиляди долара и безстрашната ѝ най-добра приятелка Дейзи, жаждата за разкрития на Аза се пробужда. Двете заедно поемат към дългия път и широките граници, които ги делят от сина на Ръсел Пикет, Дейвис. Романът разказва за любовта и силата на дългогодишното приятелство.
Аза се старае. Старае се да бъде добра дъщеря, добра приятелка, добра ученичка и може би дори добър детектив, докато междувременно живее в постоянно стесняващата се спирала на собствените си мисли.
В рубриката "Четиво" "Детски Дневник" представя откъс от "Майсторът на играчки от Краков" на Рейчъл Ромео, предоставен от издателство "Егмонт", преводът е на Юлия Чернева. Читателите на "Детски Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук.
По времето, когато осъзнах, че може да съм плод на художествена измислица, прекарвах делничните дни в държавна институция в северната част на Индианаполис, наречена гимназия "Уайт Ривър", където от мен се изискваше да обядвам в определен час – между 12,37 и 13,14 – от сили толкова по-големи от мен, че дори не бях в състояние да ги посоча точно. Ако в онзи септемврийски ден въпросните сили ми бяха определили друго време за обяд или ако другарите ми по маса, които помогнаха да стана автор на съдбата си, бяха избрали друга тема за разговор, краят щеше да е друг – или поне средата щеше да е различна. Аз обаче започвах да научавам, че животът ти е история, разказваща за теб, а не тази, която разказваш ти.
Разбира се, ти си въобразяваш, че пишеш собствената си съдба. Налага се. Мислиш си: Сега избирам да отида на обяд, когато в 12,37 някъде отвисоко прозвучи монотонният звънец. Но всъщност решава звънецът. Ти си мислиш, че си художникът, но на практика си платното.
В столовата един през друг се надвикваха стотици гласове, затова разговорът се превърна само в звук, забързано ромолене на река върху скали. Докато седях под флуоресцентните тръби, които агресивно бълваха изкуствена светлина, се замислих как всички вярваме, че сме герои в някаква лична драма, докато всъщност представляваме идентични организми, колонизирали огромна стая без прозорци, миришеща на лизол и свинска мас.
Ядях сандвич с фъстъчено масло и мед и пиех "Доктор Пепър". Честно казано, намирах за отвратителен целия процес на дъвчене на растения и животни и после напъхването им в хранопровода ми, затова се опитвах да не мисля за факта, че ям, което си е всъщност мислене точно за това.
Майкъл Търнър, който седеше от другата страна на масата срещу мен, драскаше нещо в тетрадка с жълти листове. Масата ни за обяд беше като дълго поставяна пиеса на Бродуей – актьорският състав се сменяше през годините, но ролите си оставаха същите. Майкъл беше артистичният. Той говореше с Дейзи Рамирес, която играеше ролята на моята най-добра и безстрашна приятелка още от основното училище, но не можех да следя разговора им заради шума на другите.
Каква беше моята роля в пиесата? Поддържаща. Аз бях приятелката на Дейзи или дъщерята на госпожа Холмс. Аз бях нечий чужд придатък.
Почувствах, че стомахът ми започна да обработва храната и въпреки шумните разговори, чувах как храносмила, как всички бактерии дъвчат лепкавото фъстъчено масло – как учениците в мен ядат в столовата вътре в червата ми. Тялото ми потрепери конвулсивно.
– Ти не ходи ли на лагер с него? – попита ме Дейзи.
– С кого?
– С Дейвис Пикет.
– Да – отвърнах. – Защо?
– Слушаш ли изобщо?
Слушам, помислих си, какофонията на храносмилателната ми система. Разбира се, отдавна знаех, че играя ролята на гостоприемник за огромен брой различни паразитни организми, но нямах желание да ми се напомня за това. По брой на клетките човешките същества съдържат приблизително 50% микроби, а това означава, че около половината клетки, от които си съставен, изобщо не са твои. В моя биом, конкретно, живеят близо хиляда пъти повече микроби, отколкото са хората по света, и често ми се струва, че ги чувствам как живеят, хранят се и умират в мен и по мен. Избърсах потните си длани в джинсите и се опитах да контролирам дишането си. Признавам, че изпитвам известно безпокойство, но бих поспорила колко логично е да се притесняваш от факта, че си колония от бактерии, обвита в кожа.
– Щели да арестуват баща му за подкуп или нещо подобно, но той изчезнал в нощта преди полицейската акция – каза Майкъл. – Има обявена награда от сто хиляди долара за него.
– А ти познаваш сина му – добави Дейзи.
– Познавах го – отговорих.
Дейзи нападна с вилицата училищния обяд от правоъгълна пица и зелен фасул. Не спираше да ме гледа, отваряйки широко очи, сякаш питаше: Е? Стана ми ясно, че иска да ме пита нещо, но не знаех какво, защото стомахът ми не млъкваше и започнах да се притеснявам, че може би съм завъдила някаква паразитна инфекция.
Дочух как Майкъл разказва на Дейзи за новия си художествен проект, в който използва фотошоп, за да събере и осредни лицата на сто души на име Майкъл, а общият образ от техните лица ще бъде нов, сто и първи Майкъл. Идеята беше интересна и ми се искаше да чуя още, но в столовата беше много шумно и не спирах да се питам дали нещо не е наред с властващия микробен баланс в мен.
Прекомерният шум в корема едва ли е често срещан, но не и безпрецедентен, и представлява симптом на инфекция с бактерията Clostridium difficile, която може да бъде фатална. Извадих телефона си и потърсих "човешки микробиом", за да прочета какво предлага Уикипедия за билионите микроорганизми, които в момента се намираха в мен. Щракнах на статията за C. diff и превъртях надолу до частта, където пишеше, че повечето инфекции от C. diff стават в болници. Продължих още надолу, към списъка със симптомите, от които нямах нито един, с изключение на прекомерния шум в корема, макар от предишни проучвания да знаех, че клиниката в Кливланд е съобщила за случай с човек, умрял от C. diff, след като постъпил в болницата само с болка в корема и висока температура. Напомних си, че нямам висока температура, но вътрешното ми аз отговори: ВСЕ ОЩЕ нямаш.
В столовата, където все още пребиваваше смаляващо се късче от съзнанието ми, Дейзи обясняваше на Майкъл, че проектът му не трябва да бъде за хора на име Майкъл, а за затворници, които по-късно ще бъдат освободени.
– Пък и ще бъде по-лесно – добави тя, - защото те всичките имат полицейски снимки от ареста, направени под един и същ ъгъл. Освен това става въпрос не само за имена, но и за раса, класа и повод за затваряне.
– Ти си гениална, Дейзи – рече Майкъл.
– Прозвуча като изненада – отвърна тя.
В същото време аз си мислех, че щом половината клетки в теб не са твои, това не противоречи ли на цялостната представа за аз, за мен като местоимение в единствено число, още по-малко като автор на собствената ми съдба? Пропаднах дълбоко в тази повтаряща се, циклична дупка от червеи, докато ме пренесе извън столовата на гимназия "Уайт Ривър", на някакво несетивно място, посещавано само от порядъчно смахнати хора.
Още от малка притисках нокътя на десния си палец във възглавничката на средния си пръст и затова имам странен мазол върху отпечатъка на пръста си. След като съм го правила толкова много години, лесно мога да сцепя кожата си там, затова покривам мазола с лекопласт, за да не се инфектира. Понякога обаче започвам да се притеснявам, че мястото вече се е инфектирало и затова трябва да го почистя и подсуша, а единственият начин да го направя, е да отворя раната и да изстискам кръвта, която ще потече. А започна ли веднъж да мисля как ще разцепя кожата си, направо не мога да не го направя. Извинявам се за двойното отрицание, но ситуацията наистина е с двойно отрицание и единственото бягство от това затруднение е отричане на отрицанието. Както и да е, изпитах желание да почувствам как нокътят на палеца ми се впива в кожата на възглавничката на пръста ми. Знаех, че съпротивата е безсмислена, затова отлепих под масата в столовата лекопласта от пръста си и забих нокът в загрубялата кожа, докато почувствах, че цепнатината се отваря.
– Холмси – започна Дейзи и аз я погледнах. – Обядът почти приключи, а ти все още не си споменала за косата ми. – Тя разроши косата си, в която имаше розово-червени кичури. Да. Беше я боядисала.
Изплувах от дълбините и отвърнах:
– Смело.
– Знам. Нали? Казва: "Дами и господа и хора, които не се определят като дами или господа, Дейзи Рамирес няма да престъпи обещанията си, но ще разбие сърцата ви". – Самообявеният девиз на Дейзи беше "Разбивай сърца, не обещания". Тя заплашваше да си го татуира на глезена, когато навърши осемнайсет. Дейзи отново се обърна към Майкъл, а аз – към мислите си. Тътенът в стомаха ми се засили и стана по-шумен. Имах чувството, че ще повърна. За човек, който активно мрази телесни течности, повръщам доста.
– Холмси, добре ли си? – попита Дейзи.
Кимнах. Понякога се чудя защо тя ме харесва или най-малкото - понася. Защо ме търпяха всички? Дори аз самата се намирах за досадна.
Усетих, че челото ми се облива в пот, а започна ли да се потя, беше невъзможно да спра. Потя се часове наред, и не само лицето или под мишниците. Поти се вратът ми. Гърдите. Прасците. Може би наистина имах температура.
Пъхнах стария пластир в джоба си, без да поглеждам надолу, извадих нов под масата, разопаковах го и после сведох очи, за да го залепя на пръста си. През цялото време дишах през носа и издишвах през устата, както ме съветваше доктор Карън Сингх – в равномерен ритъм, "от който пламъкът на свещ ще потрепне, но няма да угасне. Представи си пламъка на свещта, Аза, как потрепва, но продължава да гори и винаги е там". Опитах, но спиралата на мислите ми продължи да се затяга. Чух доктор Сингх да казва, че не трябва да вадя телефона си и да търся една и съща информация отново и отново, но въпреки това го извадих и препрочетох статията "Човешка чревна микрофлора" в Уикипедия.
Проблемът със спиралата е, че когато я следваш вътрешно, тя никога не свършва. Продължава да се затяга до безкрайност.