Това се случило едно лято. Съвсем близо до плажа, от който долитали смях и викове, стърчала сред пясъка стъклена телефонна кабина. А вътре в кабината стояло малкото Лили по банско костюмче. С едната си ръчичка то държало слушалката, а с другата – пластмасово харпунче; от време на време то се почесвало с харпунчето между плешките, защото кожата му се белела от слънцето и го сърбяла.

Представяте ли си картинката: най-отпред кабината с Лилито, зад нея – жълтият плаж с чадърите, а най-отзад – синьото море и белите чайки над него...

Текстът е от Валери Петров - виден български поет, сценарист, драматург и преводач. Изключително продуктивен автор на лирична и сатирична поезия и на книги за деца. Известен е с преводите си на Уилям Шекспир на български език. Академик на БАН от 2003 година, той е вписан в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради "Пет приказки".

По повод рождения му ден, 22 април, издателство "Колибри" преиздаде книгата му "Пук!", която вече е по книжарниците. Илюстрациите са на Мила Янева-Табакова.

1.

Това се случило едно лято. Съвсем близо до плажа, от който долитали смях и викове, стърчала сред пясъка стъклена телефонна кабина. А вътре в кабината стояло малкото Лили по банско костюмче. С едната си ръчичка то държало слушалката, а с другата – пластмасово харпунче; от време на време то се почесвало с харпунчето между плешките, защото кожата му се белела от слънцето и го сърбяла. Представяте ли си картинката: най-отпред кабината с Лилито, зад нея – жълтият плаж с чадърите, а най-отзад – синьото море и белите чайки над него.

И ето че отнейде се появил Набръчкания човек. Той много бързал да телефонира някъде, но нямало какво да прави – зас танал пред кабината и зачакал.

Минала минута, минали две. Набръчкания човек вече не можел да търпи. Той отворил вратата на кабината и казал:

– Хайде, малката, приключвай! Вече десет минути говориш!

– Ама аз не говоря – казало Лилито.

– Как не говориш! – учудил се Набръчкания човек. – А какво правиш?

– Слушам приказка – отговорило Лилито.

– Каквоoo? – казал Набръчкания човек. Той не бил чувал, че има един телефонен номер, от който разказват за децата всеки ден по една нова приказка, и сега, за да не се види усмивката му, нарочно се намръщил и казал: – Хайде, хайде, ще чуеш края друг път, от вашия си телефон!

– Ама тя сега почва! – казало Лилито. – И съм си пуснала стотинката!

– И искаш да я чуеш цялата, така ли? – погледнал го Набръчкания човек.

– Така! – отговорило Лилито. – Тя е толкова интересна!

– Откъде пък знаеш? – попитал Набръчкания човек.

– Защото чух края – казало Лилито.

– И за какво се разказва? – запитал Набръчкания човек.

– За едно момиченце, което е слязло в дълбокото – казало Лилито. – И то се казва Лили като мен!

– Брей! – престорил се на учуден Набръчкания човек. – А можеш ли да се гмуркаш?

– Мога. Обаче само дето морето е тънко – признало си Лилито. – Защото мама...

– Дето морето е какво? – прекъснал го Набръчкания човек.

– Тънко! – повторило Лилито. – Дето вълничките...

То продължило да обяснява, но Набръчкания човек не го чувал, защото в главата му се били завъртели едни особени мисли.

(Той, кой знае защо, от време на време мислел в стихове, затова и сега се получило нещо като стихотворение.) И ето какви били мислите му:

Ах, колко чисто, прозрачно и звънко

звучи това детско "морето е тънко"!

Като шум в раковина,

тази дума невинна

уж на смях

и уж нежно

казва ясно –

на нас, нали? –

че сме, ах,

безнадеждно

и ужасно

пораснали!

И като свършил да мисли тези неща (които, разбира се, не са за деца), Набръчкания човек казал:

– Добре. Изслушай си приказката! Само дано не е дълга – имам цели три разговора да водя, за твое сведение.

Лилито много се зарадвало.

– Благодаря! – казало то, но тъкмо да затвори вратата на телефонната кабина, Набръчкания човек прибавил:

– Я чакай да чуя малко и аз, толкоз ли е интересна.

Лилито му подало слушалката и той я прилепил към ухото си.

И изведнъж станало чудо! Кабината потънала надолу като асансьор, а Набръчкания човек със слушалката в ръка останал нейде горе. Изчезнали шумът на плажа и крясъкът на чайките – станало невероятно тихо, защото телефонната кабина се била превърнала в подводна камера за изследване на морското дъно и вече отвсякъде я обграждала синьо-зелена вода, в която плували най-различни по вид и цвят същес тва. Кабината слизала все по-надълбоко, докато най-сетне нещо звъннало в нея, тя се заклатила, спряла неподвижна и Лилито преспокойно излязло навън с харпунчето си в ръка.

Колко красиво било всичко! Една по-чудна от друга се редували хубостите наоколо. Странни морски животни, прилични на хризантеми, шавали с прозрачни пипала; кафяви и зелени водорасли вълнували приказни пасбища, сред които се стрелкали шарено набраздени рибки.

Лилито гледало наляво, гледало надясно, въртяло се омаяно на всички страни, но колкото и да се въртяло...

...едно ужасно същество, което се било появило иззад скалите и сега плувало зад него, все се изхитрявало да остане откъм гърба му, тъй че Лилито продължавало пътя си, без да подозира опасността.

А какво било това ужасно същество?

Риба, то се знае, но невероятно грозна, кръгла като балон и все пак цялата ъглеста и бодлива, с опулени, въртящи се очи и зъбата долна челюст, издадена като на куче от породата "Боксер". Освен това от тъпата й муцуна се извивал напред дълъг израстък, приличен на въдица, на който се люлеело червено електрическо фенерче.

Най-сетне, като се уморила да разглежда гостенката, страшната риба издала силен скърцащ звук, който почти не може да се напише с букви:

– Хрррцчшххщ!... Ще те изям!

Лилито подскокнало и насочило харпунчето си към нея.

– Чкщхрц! Уплаши ли се? – изскърцала страшната риба.

– Не! – казало Лилито, макар че доста се било уплашило. – Защо скърцаш така?

– Това не е скърцане – изскърцала рибата. – Това е моят смях.

Ако река истински да скръцна със зъби... Аз съм Ужасът на океана! Няма по-грозна и страшна риба от мен!

И тя запяла с ужасен глас:

– Аз съм страшният Хрили

с ужасните челюсти,

тъй че ти не разчитай

на своите прелести!

Виж ми зъбите само!

Като скръцна със тях,

всичко живо тук долу

си умира от страх,

хррц!

Аз нямам приятелки

и нямам приятели,

и каквито съм имал,

от мене са патили!

Тъй че бързо готви се,

безразсъдно дете,

във очите на Хрили

твойта смърт се чете,

хррц!

2.

Някакви чудни червени и сини клончета били изникнали от дъното и бързо растели нагоре. Лилито се мушнало между тях и октоподът, колкото и да се мъчил, не успял да го хване. Той се ядосал много, завързал си от яд пипалата на моряшки възел и се отдалечил, говорейки лоши думи.

– Благодаря ви! – казало Лилито към клончетата. – Кои сте вие?

А клончетата отговорили, пеейки с безброй гласчета:

– Как? Не разбра ли? Как? Не разбра ли?

Ний сме корали! Ний сме корали!

Когато излезем навънка, сме сиви,

но тук, под водата, сме много красиви.

Който ни види, остава в захлас –

постой между нас, постой между нас!

Лилито се загледало в тях, защото те наистина били много красиви, само че... чакайте, чакайте, какво ставало?... Клончетата така бързо растели и се сплитали, че докато се радвало на красотата им, Лилито неусетно се оказало пленено в гъстата им гора.

– Но как да изляза сега? – попитало ги разтревожено то.

– А, виж, това не знаем – отговорили гласчетата. –

По тези въпроси ний не се питаме,

ний само растем и само се сплитаме!

– Но вие тогава сте дори по-лоши от калкана и от октопода! А изглеждате така красиви и симпатични! – казало със сълзи в гласа Лилито. – Пуснете ме, моля ви се!

– Какво е лошо и какво – добро? – говорели коралите, като все по-гъсто се сплитали около момиченцето; то вече едва се виждало зад красивите им синьо-розови решетки. – Ние знаем само, че трябва да растем и да се сплитаме!

Тези думи – симпатия и антипатия –

означават за нас непознати понятия!

Така говорели коралите и Лилито, като разбрало, че е безсмислено да ги моли, се опитало да разчупи клетката им. Дърпало, дърпало, но напразно! И отчаяно, седнало на пясъка и за първи път заплакало.

– Водата е достатъчно солена и без твоите сълзи! Кчхрцш! – чул се гласът на Хрили. – Случайно минавах оттук и виждам, че пак си изпаднала в беда. Не че това ме интересува много, тъй като ти си ми почти съвсем напълно безразлична и в тебе няма нищо за ядене, но исках да ти кажа, че ако се уловиш за десния ми плавник... Улови ли се?

– Да – казало Лилито.

Било престанало да плаче още щом го чуло.

– Добре тогава! – казал Хрили.

– Сега наляво!...

Сега надясно!

И грозният, ужасният Хрили, наречен още Ужасът на океана, с гъвкави движения помогнал на Лилито да се измъкне от затвора на коралите през един проход, който само той можел да открие.

Не било лесно и задъхани, двамата се спрели да си починат.

– И още ли ще продължаваш да търсиш своето бисерче? – попитал Хрили.

– Да! – казало Лилито, като подсмръкнало.

– Чудно момиче! – завъртял очи Хрили. – И защо ти е дотрябвало толкова?

– За да стана добра – отговорило Лилито. – Нали ти казах!