Как ще реагирате, ако някой ви каже, че повече нямате право да четете любимата си книга, защото я намира за неподходяща за вас? Ще се ядосате, ще се почувствате обидени и подценени. Ще се разбунтувате. Точно така се чувства деветгодишната Ейми Ан Олингер, героинята в романа "Забранете тази книга", излязла под марката на издателство "Софтпрес".

Всичко започва от едно празно място в училищната библиотека. Там, където обикновено стои любимата книга на четвъртокласничката, я очаква дупка. Не, книгата не е взета от друг ученик. Забранена е. И не е само тя. В библиотеката се появяват списъци с "неподходящи за учениците" книги и броят на забранените заглавия продължава да расте.

Обикновено мълчалива и нерешителна, този път Ейми Ан решава да действа и основава тайна библиотека на забранените книги в своето шкафче. Но дали тайната е добър начин да защитиш онова, което обичаш? Скоро Ейми Ан се изправя не само срещу загрижените възрастни, забранили книгите в библиотеката, а и срещу собствените си грешни избори и страхове. С подкрепата на приятелите си тя има един-единствен избор – да докаже, че всеки има силата да предизвика промяна, дори да е само хлапе.

Ейми Ан не е единствената, надигнала глас срещу забраняването на книги в обществените и училищни библиотеки. В края на книгата авторът Алън Грац е оставил на читателите бележка, че всички книги, забранени от училищното настоятелство в този роман, са книги, подлагани на преразглеждане или забранявани в американските библиотеки поне веднъж през последните трийсет години.

Всяка година от 1982 насам Американската библиотечна асоциация ALA отбелязва Седмицата на забранените книги – седмица посветена на общественото обсъждане и четене на книги, които поради една или друга причина са били предложени за премахване от библиотечните фондове.

Сред най-често забраняваните книги в училищните библиотеки са безспорни класики като "Приключенията на Хъкълбери Фин" от Марк Твен, "451 градуса по Фаренхайт" от Рей Бредбъри, "Спасителят в ръжта" на Дж. Д. Селинджър и "Разказът на прислужницата" на Маргарет Атууд. Наред с тях под ударите на критиката попадат и феномени като "Хари Потър", "Вината в нашите звезди", "Приключенията на Капитан Гащи".

Всяка година ALA обявява и десетте заглавия, които са срещнали най-много критика или предизвикателства през изминалите дванайсет месеца. През 2014 г. Дав Пилки, автор и илюстратор на поредицата "Капитан Гащи", публикува в Huffington Post статия, в която казва:

Пилки е герой на "Забранете тази книга" – авторът гостува в начално училище "Шелбърн" и дори става част от тайния читателски клуб на Ейми Ан.

В края на "Забранете тази книга" авторът Алън Грац е включил наръчник за учители и родители, който съдържа теми за разговор и разсъждение, дискусии и творчески задачи, които да помогнат на младите читатели да осмислят проблемите, заложени в романа.

А преводачката Елена Павлова е създала приложението "Книгите от БШКЗ", в което е направила списък с всички книги, споменати на страниците на "Забранете тази книга" и придружени от кратко описание и информация дали могат да бъдат открити на български език.

Всичко започна в деня, в който любимата ми книга изчезна от библиотеката. Не знаех, че липсва. Все още не. Все още си представях как стои самотна на рафта като хлапе в столовата, което чака едничката си и единствена приятелка да дойде и да го намери. Чака мен. Умирах от нетърпение да изтичам до библиотеката и да взема любимата си книга още преди часовете, но Ребека – едничката ми и единствена приятелка в реалния живот, продължаваше да обсъжда как да регистрираме имената си като запазена марка.

– Мислила ли си някога да регистрираш сайт с името си – AmyAnneOllinger.com? – попита ме тя.

Не, Ребека, никога не ми е хрумвало. Аз съм на девет. Защо, ако смея да попитам, бих се занимавала с регистрацията на уебсайт на свое име, като родителите ми все още дори не ми позволяват да използвам фейсбук?

– Не.

– А би трябвало – осведоми ме Ребека. – Имаш уникално име, но въпреки това някой може да го регистрира, какво ще правиш тогава? RebeccaZimmerman.com вече е заето! Едва на десет съм, а бъдещата ми интелектуална собственост е отмъкната! Джей Зи и Бионсе запазиха името на дъщеричката си няма и месец след като се роди. Направо не мога да повярвам, че нашите не са били достатъчно умни да направят същото!

И двамата родители на Ребека бяха адвокати, а тя възнамеряваше да върви по стъпките им, когато порасне. Не се сещах за по-отегчителна работа. Но на глас казах само:

– Аха.

Все още си умирах да се добера до библиотеката и да проверя любимата си книга. Отворих шкафчето си да натикам вътре раницата и да надзърна набързо в пощенската кутия. Никой не знае откъде води началото си тази практика, но в основно училище "Шелбърн" всички шкафчета имат залепени картонени кутии от вътрешната страна на вратата, точно под малките процепи, поставени в случай че някой гадняр те заключи вътре. Ако искаш да оставиш бележка на някого, просто пъхаш лист хартия в цепнатината и той пада право в малката картонена кутия. Такава традиция са станали, че година след година господин Кръчфийлд, домакинът на училището, просто ги оставя да си седят.

Както винаги, моята пощенска кутия беше празна. Очаквано. Едничката ми и единствена приятелка не вярваше в писането на бележки. "Никога не оставяй писмени доказателства" – казва Ребека. Поредният съвет от родителите адвокати.

– Чу ли за Морган Фрийман, актьора? – попита Ребека. – Някой, който изобщо не се казва Морган Фрийман, регистрирал името чрез morganfreeman.com и се наложило актьорът да го съди, за да си го върне! Ето ти наистина интересен случай...

Не си представям нищо по-безинтересно, Ребека! Въобще не ми пука за запазени марки и регистрация на домейни. Трябва да отида да си прибера любимата книга, преди да я вземе някой друг! Това исках да ѝ кажа. Но просто вдигнах няколко книги като щит:

– Трябва да върна тези тук в библиотеката преди часовете! – заявих и избягах, преди да успее да ми разкаже подробности за делото. – Ще се видим в час! – подвикнах.

Признавам, че отдавна щях да съм си взела любимата книга и да съм я прибрала в раницата, но библиотекарката ни, госпожа Джоунс, има правило, че можеш да вземаш една и съща книга само два последователни пъти и след това е задължително да я върнеш за цели пет учебни дни, преди да можеш да я вземеш отново. Казва, че правилото съществува, за да е сигурно, че и други хора ще имат шанс да оценят книгата, но според мен си го измисли само за да ме накара да чета различни неща, което и бездруго щях да правя. Оставих книгите от снощи в кошницата за връщане и махнах за добро утро на госпожа Джоунс по пътя към рафтовете с проза.

– Ейми Ан! – поздрави библиотекарката. – Миличка, почакай...

– Само да си взема книгата! – отвърнах. Завих между стелажите от Е до Н и забързах към мястото, където знаех, че ще ме чака любимата ми книга. Само че я нямаше. Пак проверих. Нямаше я. Надзърнах зад другите книги, да не би децата да са я избутали и да се е скрила зад останалите, както понякога се случваше – нищо подобно. Наистина я нямаше! Но любимата ми книга винаги си стоеше на мястото. Възможно ли беше наистина да я е взел някой друг? Канех се да отида да попитам госпожа Джоунс, когато тя самата се появи между рафтовете.

Библиотекарката ни е едра дама, с кожа, бяла като мляко, къса кестенява коса и бабешки очила с украсена с камъчета рамка, които висят на верижка на врата ѝ, когато не чете. В този ден носеше червена рокля на бели точки. Точките са ѝ любими.

– Къде ми е книгата? – попитах.

– Точно това се опитвах да ти кажа, миличка – отвърна тя. – Знаех, че ще дойдеш за нея веднага щом отворим.

– Минаха пет дни – осведомих я. – Отбелязала съм си ги на календара. Имам право да я взема отново на шестия ден. Сама го казахте. Нима някой... друг е взел книгата?

– Не, Ейми Ан. Наложи се да я извадя от списъка.

Намръщих се. Да я извади от списъка ли? Какво имаше предвид с това изваждане?

– Защо?

Госпожа Джоунс въздъхна и закърши пръсти. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще ми съобщи, че кучетата ми са умрели.

– Защото някои родители са се събрали и са решили, че според тях книгата не е подходяща за основното училище, а училищното настоятелство се е съгласило с мнението им.

– Не е подходяща ли? Какво означава това?

– Означава, че не мога да ти я дам, миличка, нито пък на някого другиго. Не и преди да поговоря с училищното настоятелство и да го накарам да отхвърли тази глупост. Означава, Ейми Ан, че в нашето училище любимата ти книга е забранена.

Наистина ли аз го казах?

Имах чувството, че мокетът под краката ми се превръща в плаващи пясъци и потъвам. Сграбчих рафта на библиотеката, за да не падна.

– Но... книгата не е неподходяща! Много си е подходяща даже! Страхотна е! И ми е любимата!

– Знам, миличка. Съгласна съм с теб. Освен родителите ти, никой няма право да ти казва какви книги може и не може да четеш. Обещавам ти, ще се боря с това решение. Но междувременно се налага да се подчиня на нарежданията на училищното настоятелство, иначе може да си загубя работата.

Силите ми стигнаха само да кимна. Имах чувството, че ще се разплача, което беше глупаво. Все едно някой е влязъл в стаята ми и ми е взел нещата, без да попита. Което беше още по-глупаво, понеже ставаше дума за книга от библиотеката. А книгите от библиотеката принадлежат на всички.

– Можеш да помогнеш да си я върнем, Ейми Ан! – насърчи ме госпожа Джоунс.

Изтрих сълзата от бузата си.

– Как?

– Във вторник вечерта ще има заседание на училищното настоятелство и аз ще отида, за да обясня каква грешка допускат. Ще стане дори още по-добре, ако го чуят от самата теб.

Ококорих се.

– От мен?

– От голяма полза ще е членовете на настоятелството да разберат защо харесваш тази книга толкова много.

Преглътнах мъчително.

Да не сте полудяла, госпожо Джоунс? Аз да се изправя пред сума възрастни и да им обяснявам защо това е любимата ми книга? Да нямате точки и в мозъка? Как ще направя такова нещо! Това ми се искаше да кажа. Но на глас отвърнах само:

– Добре.