Вече е по книжарниците новото издание на любимата на няколко поколения приказка "Копче за сън" на Валери Петров, съобщиха от издателство "Колибри". Книгата е илюстрирана от Мария Налбантова, а художественото й оформление е на Кирил Златков.

Книжката разказва за малкия Оги, който се бои от тъмното, и за неговия симпатичен дядо, принуден да измисля приказка след приказка. И да обяснява на Оги досадните "възрастни" думички. Страниците са осеяни с разкошни рисунки на котараци, рибки, мустаци, сънища, играчки и други смислени неща. А копчето за сън споменахме ли?

Тихо! Искате ли да надникнем в стаята, където е креват­чето на малкия Оги? Добре. Ето ни вътре. Лампата е уга­сена и в тъмното се виждат само една картонена кутия от телевизор, пълна с играчки, и бялата възглавница, в която е потънала главицата на Оги. До него е полегнал и дядо му, тъй като Оги още не е свикнал да заспива сам – плаши го тъм­ният ъгъл отсреща. Там наистина се крие нещо, само че то никак не е страшно, дори напротив. Но после ще разберем какво е – сега да чуем какво си говорят двамата в тъмното.

– Ще има ли "Миш, Миш"? – пита дядото.

– Няма да има! – казва Оги. – Ще има приказка!

– Приказката утре! – казва дядо му.

– Утре ще си играя!

– Е, тогава вдругиден. Хайде!

Дядото се надвесва над Оги, друса бялата му възглавница и го приспива с думички, които сам си е измислил:

– Миш, Миш, Миш,

Но Оги си знае своето:

– Не искам "Миш, Миш"! Искам приказка!

– А "сънливото копче" държиш ли го?

– Държа го. Ама гушни ме!

– Ето!

Как сладко са се гушнали двамата! Оги стиска копчето на пижамката си. То е специално – когато го държи, Оги по-лесно заспива.

– А може ли да го въртя? – пита той.

– Може, но малко.

– Защо?

– За да не се откъсне, защо! – казва дядо му. – И само по ча­совниковата стрелка.

– Какво значи? – не разбира Оги.

И дядото му показва:

– Значи ето така. Насам.

– А насам не може ли?

– Не.

– Защо?

– Защото времето ще се върне назад, ще стане рано и няма да можеш да заспиш.

– Ама аз не искам да спя!

– То се знае – казва дядо му. – Та за какво да бъде приказката?

– За рибки! – казва Оги съвсем наслука.

– Добре, за рибки – казва дядо му. – Само че трябва да я из­мисля. Затвори си очичките!

– Затворих ги.

– Без да ги стискаш.

Но какво става? Както всяка вечер, и този път откъм картонената кутия долитат музика, звънтене, гласове – играчките на Оги още не искат да се укротят. Чувайте ги само какво говорят в лявото му ушенце (това, което не е затиснато от възглавницата):

– Какво правиш бе, Оги, всички тука те чакат!

– Оги, пусни ни в кревата –

– Циркът започва! Циркът започва!

– Аз съм твоят часовник, макар малко наужким,

– Пожарна! Пожарна!

Само че докато играчките пищят и звънтят в кутията, от другия ъгъл на стаята (онзи, тъмния, за който казахме) иде съвсем друг глас. И чудно е, че той шепне съвсем тихо, но Оги все пак го чува, и то с дясното си ушенце (това, което е затиснато от възглавницата). Ето какво му казва тихият глас:

– Аз съм съня ти,