Весела Фламбурари: На детето трябва да му бъде позволено да се забавлява с четенето
Весела Фламбурари е автор на приказки, романи, пиеси, телевизионни и радио предавания за деца и юноши, статии, студии и рубрики за детска литература, пърформанси. Родена е в Добрич, живее в Атина. Завършила е актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ и История и теория на световната култура в СУ "Климент Охридски".
Носител е на наградите: Аwarded as a co-author of songs of peace (2020), "Най-добър детски фантаст" (2015), плакета "Малкият принц", Босна и Херцеговина (2012), "Константин Константинов" (2011, 2019), "Петя Караколева" (2010) и много други. Автор е на близо 20 детски книги - ""Приказки за мъничета", "Приказки от Горната земя" , "Приказки за театър", "Мина и магията за предсказание", "Майстори на феи", "Коледни приказки" и други.
Честит Първи юни, г-жо Фламбурари. Пораснахте ли?
- Дано сме много честити с празника! Вярвам, че моментът, в който вече не искаш да пораснеш, е точно моментът, в който си осъзнал, че си пораснал. Въпреки че уважавам Пипи, която не иска да "порасне", и че съм на 53 години, аз все още искам да порасна. Искам да порасна поне още толкова и да имам много време за мислене. Смятам, че в нашето забързано всекидневие сме станали много информирани и още толкова действащи. Много често първо действаме, а после мислим, защото обикновено не ни стига времето за осмисляне, съзерцание и измисляне. Аз искам повече време, за да правя точно това - да обобщавам, осмислям и съзерцавам света, а после да измислям най-интересните истории.
Вие формулирахте три закона за детското четене:
1. Във всяка къща трябва да има книги, библиотека с телесни (хартиени книги).
2 . Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва. Ако искаме децата ни да четат, те трябва да видят как родителят чете книга за себе си.
3. На детето трябва да се чете на глас. Не само за лека нощ, а винаги когато това е възможно и след като почне да чете само, като се разменят ролите.
Как стигнахте до тях?
- Моите закони за детското четене са аксиоми. Действат безотказно, стига да се прилагат стриктно. Няма съмнение, че развитието на детската книга и най-вече, че интензитетът на това развитие води до обсъждане на аспекти в общуването между нея и тези, които я възприемат, а в случая това са децата. Редом с развитието на моя процес по възникване на художествено произведение, на особеностите на неговата природа, все по-голямо внимание отделям и на неговото социално функциониране.
Интересуват ме не само теоретичните постройки за ценността на детската книга, но и нейното взаимодействие с читателя, тоест въздействието й върху детето. За мен е много важно да проследявам как децата възприемат фантазното и как фантазното създава устои в техните души. В този смисъл ми е и много важно възрастните да не късат веригата на четенето и да учат децата си да четат. Защото възрастният е този, който трябва да направи усилието, а не детето. На детето трябва да бъде позволено само да се забавлява с четенето, а възрастният е този, който трябва да го убеди, със собственото си поведение, че четенето е ценност.
Вие сте от малкото възрастни, които смятат, че днешните деца четат много. Защо се разминавате с мнозинството?
- Децата ни са свързани непосредствено с четенето, при това много повече от нас възрастните, защото се раждат в една обществена среда, в която интернет пространството е базово. Децата не познават света без интернет, интернетът в тях е просто "вроден". В интернет картинките са много, но най-много са текстовете. Искат или не, децата ни са принудени да четат, а и да пишат. Въпросът значи не е: "Обичат ли да четат децата ни?" Истинският въпрос е "Какво обичат да четат децата ни?"
Както вече казах, ние големите сме длъжни да убедим децата си, със собственото си поведение, че съществуват изключително голям брой наистина интересни книги. А в книгите се намират всички идеи на света. Аз вярвам в силата на идеите, които чрез символи отразява само добрата художествена детска литератури. Вярвам в силата на нейния принцип на въображение и фантазия. Този принцип всъщност е толкова важен, че дълго време е бил обект на философски изследвания. За Хегел, например, въображението и фантазията са определения за интелигентност като интелигентността като въображение е репродуктивна (това значи да можеш да се учиш от готови примери и да ги прилагаш), а като фантазия е творческа.
Какви щастливци сме, че при децата въображението и фантазията са нещо напълно естествено, много използвано и желано. Стига да положим началното усилие и да подходим с личен пример, децата винаги ще ни изпреварват в четенето.
Смятате ли, че училището отблъсква децата от четенето?
- Училището е хубаво и полезно нещо. Особено, ако е гъвкаво и креативно. В училището трябва да се учи, а това налага дидактика. Децата възприемат дидактиката трудно, но в училище тя е необходима и няма как да се избяга от нея. Съответно справянето на детето с учебниците не е четене, а учене. Двете неща са съвсем различни и не трябва да се приравняват за да могат да бъдат максимално полезни.
Четенето не е дидактическо учене. Четенето трябва, преди всичко, да бъде удоволствие. Най-подходящо за четене е онова, което е интересно за детето, което го изгаря отвътре, което го кара да открива, да се вълнува, да търси отговори за самия живот. Има един проблем с училищните списъци с художествени книги за деца Проблемът е в разминаването на интересите. А това разминаване се корени в разминаването на възможностите на децата да четат сами и техните интереси.
Например книгата "Пипи Дългото чорапче" е задължителна за първи клас. Когато са я направили задължителна за децата, които са на седем години, педагозите са имали предвид, че седемгодишните могат да я прочетат сами, въпреки, че са се научили да четат скоро. Този факт е достатъчен за педагозите. Е, да, обаче книгата за Пипи е истински интересна на по-малките деца, които са на пет или шест години, а на седемгодишните тя всъщност вече не е толкова интересна. Вижда им се малко бебешка. (Друг е въпросът, какво откриват в нея възрастните и че тя се харесва и на тях.) И така, с всяка година тези задължителни списъци с художествена литература всъщност или изпреварват или изостават от истинските интереси на децата и юношите.
Винаги и навсякъде повтарям, че четенето на художествени книги не бива да се превръща в дидактическо натрапване в главите на децата.
"Аз взимам една идея от живота на възрастните и я разказвам на децата Но винаги съм убеден, че бащата и майката също ще чуят приказката и може би ще се размислят над нея!" - пише Андерсен в един от дневниците си.
Ханс Кристиан Андерсен и Карло Колоди са велики автори именно с това, че са освободили художественото писане за деца от чудовището на дидактиката. И те, наред с добрите съвременни писатели, винаги ще си останат големи разказвачи на истории, защото разбират, че книгите трябва да докосват децата с интересното си съдържание и пълната липса на дидактически натиск.
Аз не вярвам нито в задължителните училищни списъци с художествени книги, нито в така наречените "книги, написани по актуални теми". За мен няма никакво значение дали това ще е книга за опазване на околната среда, за това как децата да приемат така наречените "различни" деца, или книга за зъбките. Аз вярвам в интересните истории. Книгите, написани по определени теми, за мен, са направо опасни, защото изваждането на "определените теми" води до клиширани текстове, които клишират и мисленето на децата. Интересните истории никога нямат само една "актуална тема". Интересните истории винаги са комплицирани и създават интересни ситуации и пълнокръвни образи и характери.
Кажете ни любимите си детски книги и писатели.
- Обичам да чета романи, повести, стихове, пиеси, приказки и разкази от Аристофан, Уилям Шекспир, Елин Пелин, Ханс Кристиан Андерсен, Братя Грим, Вилхелм Хауф, Светослав Минков, Е.Т.А. Хофман, Карло Колоди, Селма Лагерльоф, Луис Карол, Дора Габе, Туве Янсон, Морис Метерлинг, Николай Райнов, Ръдиард Киплинг, Джон Толкин, Джани Родари, Тери Пратчет, Астрид Линдгрен, Памела Травърз, Валери Петров, Михаел Енде, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Богомил Райнов, Беатрикс Потър, Братя Стругацки, Агата Кристи, Ерих Кестнер, Маргарит Минков, Доналд Бисет, Александър Пушкин, Карл Сандбърг, Айзък Азимов, Корнелия Функе, Никола Русев, Филип Пулман, Джоан Роулинг, Борис Априлов, Нийл Геймън, Джоан Харис и още, и още, и още.
Обичам и да разглеждам картинките в книгите за деца. Смятам картинките и кориците в детските книги за наистина много важни. Харесвам илюстрациите на Карл Ларсон, Вадим Лазаркевич, Беатрикс Потър, Петър Станимиров, Туве Янсон, Елза Бешкоф, Джени Нистрьом, Радостина Нейкова, Ролф Лидберг, Тони Улф, Пенко Гелев, Александър Янсон, Ромина Беневенти, Нели Друмева и, разбира се, още други.
Какви са последните детски истории, които Вие измислихте?
Винаги измислям и винаги пиша. Продуктивна съм. Освен това всичко, което напиша, излиза винаги и само детско и това е някаква мистерия. Не вярвам, че съм си го решила само аз, по-скоро, по своите тайни пътища, писането за деца ме е избрало. Затова съм убедена, че детските писатели се раждат "детски писатели". Не че от бебе съм знаела, че ще стана детска писателка, но нещо малко смешно, малко любовно и малко страшно в мен се е готвело точно за такава съдба. Затова винаги съм обичала смешно-любовно-страшничките истории. Да ги чета, да ги разказвам и да ги пиша.
Последните от излезлите ми вече книги са "Nestoumraku. Pricaocrnomibijelom"("Нещото в тъмното. История в черно и бяло", ИК"Bosanskarijec"(LijepaRijecTuzla)), на босненски и сръбски език и "Майстори на феи" (Ателие за българска детска литература "Горната земя"), на български.
А сега, по време на извънредното положение, написах едно класическо фентъзи за юноши, което е мой художествен прочит на древнотракийския мит за бога слънце Загрей. Книгата се казва "Злато от Загрей".