В последно време в обществото ни все повече визионери си поставят за цел да променят българската образователна система. Това е безпрецедентен момент, който предлага възможност за истинска промяна. В допълнение някои от тези будни хора осъзнават, че училището като сграда, а не само като съдържание, също има роля в тази генерална промяна на курса. Заговори се за създаването на хубави училища, за училища "за пример".

Но кои са критериите, по които можем действително да окачествим една училищна сграда, особено нова, като хубава? Лесно е да се видят и измерят характеристики като "ново", "модерно", "голямо", "бързо" и т.н. За съжаление, според нас отговорът изисква по-дълбоко вникване в същността на образованието днес и разбиране за нуждата от преминаване към нов модел с коренно различни изисквания в световен план.

Анализът на една сграда трябва да засегне функциите, които тя изпълнява, и да определи до каква степен средата помага или пречи на нейните обитатели да я използват пълноценно. Например, при жилищата изискванията не са се променили особено през последните няколко века - все още имаме нужда най-вече от място за сън, за готвене и хранене и за събирания с близки и приятели. Да, появили са се някои вторични нужди като гараж, но те не са променили основните изисквания към жилището като структура, сграда и среда.

За разлика от жилищната архитектура, в образователните системи в цял свят се наблюдава драматичен хаос, предизвикан от търсения, (опити за) реформи, навлизането на изкуствения интелект и цялостна несигурност за това как е редно да бъдат обучавани бъдещите поколения, чиито професии най-вероятно още дори не съществуват.

Традиционният йерархичен модел за масово обучение - учителят в центъра на образователния процес като единствен източник на знание, което налива в главите на учениците, е бил подходящ в една отдавна отминала епоха, когато целта е била наличие и унифициране на базовите знания. При този модел основните потребители са били бъдещите работници във фабриките.

Ключов фактор, разбира се, е бил фактът, че учителят действително е бил единственият източник на знание, защото на много места учениците не са имали достъп до книги. Картината е била приблизително такава: готова програма, базови знания, никакво право на избор, нормирани часове и почивки, дисциплина и мълчание, всички учат едно и също нещо, всеки учи само със свои връстници, учениците на различна възраст и в различни класове са като затворени кутийки без никаква връзка помежду си. Първите училищни сгради са били замислени да отговорят тъкмо на тази образователна парадигма и да я подкрепят физически.

Проблемът днес е, че никой не казва ясно на училищните сгради, че от тях вече се изисква да подкрепят коренно различен модел на образование. Ето защо, за съжаление, дори чисто нови училища, каквито се строят не само в България, а и на много други места по света, са "ушити" по стария начин и на практика спъват усилията и желанието на образователните общности да направят качествен скок напред по отношение на ученето и преподаването.

За да можем да дефинираме архитектурните принципи, които масово липсват в днешните училищни сгради, трябва първо да разберем кое точно е различното в ДНК-то на новия образователен модел.

В книгата Learning by Design ("Учене чрез подходящ дизайн") авторско трио, включващо архитект, дизайнер и образователен експерт от Харвард, разглеждат четири ключови промени в образованието:

Традиционната представа за преподаването е следната: един учител изнася урок пред голяма група ученици, затворени в едно пространство (понякога за цял ден). Класната стая като градивна единица на училището е възникнала, за да обслужва точно този учебен сценарий, в който всеки учител почти притежава своята класна стая и съответно общуването с други учители за целите на преподаването е сведено до минимум.

В днешно време обаче сътрудничеството между учителите е посочвано в множество проучвания като факторът, който доказано повишава постиженията на учениците. Едно скорошно проявление на този принцип са професионалните учещи общности (ПУО), които се срещат все по-често в българските училища, но все още са сериозно ограничени от различни фактори, в това число и липсата на адекватни пространства.

В 21-ви век мястото и ролята на учителя в обучението се променят. Вече не се очаква учителят да е ходеща енциклопедия и да предава знанията си на учениците, а да бъде техен ментор и да ги напътства, докато те сами се учат да управляват знанието, ресурсите и времето си така, че да постигат заложените цели. Може да се каже, че

Традиционната класна стая е изпълнена със съвсем реални физически препятствия за учителите, които желаят да обърнат модела - учителската катедра, подиума, дъската на учителя, тежките и трудни за местене чинове. На макро ниво училищна сграда също не подпомага този нов модел, точно обратното - замислена е основно като инструмент, с който възрастните (учителите) могат да осъществяват ефективен контрол над децата (учениците) във всеки един момент.

Начинът, по който учебната програма в момента фрагментира знанието и обособява неговото преподаване в отделни кабинети и отделни часове от отделни учители, все по-често се поставя под въпрос. Причината е проста: тази фрагментация не отразява действителността, в която различните науки работят в синхрон помежду си, за да дават отговори на реални проблеми.

За щастие, във все повече български училища започва да се говори за "междупредметни връзки", най-вече покрай бума в изграждането на STEM центрове. Тук отново срещаме проблеми, например отсъствието на хуманитарните науки и изкуства в тази концепция, но все пак стремежът към създаване на междупредметни връзки заслужава да бъде оценен. Прилагането на тази концепция, разбира се, изисква тясно сътрудничество между учителите, а сегашната учебна среда е замислена да отговаря на стария модел: фрагментирано знание - фрагментирани кабинети.

Когато огромна част от знанието е достъпно във всеки момент през телефона в задния ни джоб, времето в училище трябва да се използва много по-целенасочено за развиване на уменията на децата да общуват, за подпомагане на тяхното социално и емоционално развитие като част от учебна общност.

Разпределението по класове, които отново са обусловени основно от границите на класната стая, ограничава възможностите за общуване между различните възрасти по интереси. И не само общуването между учениците, но и между учениците и учителите. За учениците би било безценно да имат достъп до различните гледни точки, които различните учители могат да им предложат, но това трудно може да се случи в рамките на 10-минутно междучасие и в компанията на още 25 деца и юноши. Дизайнът на пространството може да допринесе значително за по-пълноценно неформално общуване, което в момента е задушено от диктата на плановите разпределения с коридори с класни стаи кутийки.

Важно е да отбележим, че новата образователна парадигма всъщност не е нова. Образователни методи като Монтесори, Реджо Емилия, Сократовите дискусии и много други отдавна демонстрират по-високото качество на образователното преживяване, когато учащият бъде поставен в центъра на учебния процес.

В България също можем да се похвалим с авторски педагогически модели като сугестопедията на проф. Георги Лозанов и системата на акад. Благовест Сендов. Въпреки успехите и международно им признание, включително от ЮНЕСКО, днес тези модели почти не се използват.

Голямата драма на днешните училищни сгради - както на отдавна съществуващите, така и на много от новопостроените - е, че те продължават да държат учителите и учениците в позицията на заложници на пространства.

В чужбина има много такива примери и никак не е случайно , че са все в държави или училищни общности, които много добре знаят какво искат от новите образователни модели. В България, за жалост, няма училищни сгради, които истински и цялостно да са преосмислени като структура, разпределение и среда. Масово представителите на училищната общност дори не осъзнават до каква степен архитектурната среда им "връзва ръцете", просто защото нямат база за сравнение.

Макар да няма еднозначни предписания как трябва да изглежда и функционира модерната училищна сграда, за да подкрепя новите учебни цели и методи в рамките на училищните общности, има няколко принципа, които със сигурност ще ни помогнат да се приближим към наистина "хубавото" училище.