Тасос не е нито най-известният, нито най-красивият гръцки остров. Обаче се оказа най-близкият, когато реших да избягам от офисните неразбории за три-четири дни. Разрових мрежата за малко информация и попаднах на определения като "изумруденият остров" и "плаващата гора". Тогава окончателно се убедих, че мястото ще бъде Тасос. Любопитството ми категорично надделя над съмненията относно транспортирането и неяснотите около факта, че не знам къде ще спя през идните няколко нощи. Реших да се осланям на късмета си, приготвих някакъв багаж и когато във вторник работното време приключи, незабавно потеглих на юг.

Пътуването се оказа доста по-лесно, отколкото предполагах. Това си мислех няколко часа по-късно, докато седях в приятен ресторант на крайбрежната улица в Кавала и съзерцавах очертанията на острова в далечината. Подкрепена с порция гръцка салата и узо, се приготвих за предизвикателството на утрешния ден.

След кратка разходка из местните забележителности и две, три, четири гръцки кафета продължих към Керамоти. Не че от Кавала няма фериботи, но така спестявах цели 40 минути пърпорене до острова. Още с пристигането ми в Керамоти обаче разбрах, че няма смисъл да бързам. Балканският манталитет тук бе в стихията си - фериботът се движеше с обичайното закъснение, а бреговите работници пушеха цигара след цигара. Единствено трите момчета, които напътстваха шофьорите как да си подредят колите, даваха семпли признаци на живот. Самата процедура не би могла да се окачестви като безопасна и обзелото ме чувство на ужас имаше логично обяснение. Когато колите ставаха толкова близо, че всеки момент очакваш да се чуе познатото "тряс", момчетата си разменяха по едно "опаааа" и нещата продължаваха своя ход, докато мястото на ферибота свърши.

Иначе времето на борда премина предимно в борба между хлапетата кое ще успее да нахрани максимален брой птици с минимално количество солети. Не липсваше и музикално оформление от комшиите румънци, дошли да припечелят по нещо. А после ни разтовариха на острова. Така в дванайсет на обяд се озовах на Тасос с кола, карта и никаква представа какво да правя оттук нататък. Според картата ситуацията изглеждаше ясна и човек няма начин да се изгуби. Пътят се вие около брега, където през десетина километра са разположени почти всички градчета. От северната част, в която се намирах, до най-отдалечената южна точка бяха само шейсетина километра. Реших да потегля натам в търсене на перфектния хотел и идеалния плаж.

И веднага разбрах защо красивите думички стояха пред името на Тасос - заобикаляха ме високи и гъсти гори, кристално, абсолютно безоблачно небе и най-изумрудено сините води, които някога бях виждала. Отдадох се на невероятното усещане да потъна в синьо и да се рея из пътя, докато свърши.

И така, докато стана време да намеря място за преспиване. Установих, че Тасос не е толкова комерсиален, колкото другите гръцки острови. За разлика от Крит или Родос вместо гигантски хотелски комплекси този остров предлагаше живописни местенца, безлюдни плажове и спокойствие. Посетителите му варираха между средно заможни гърци или малки групи туристи, готови да понесат едно по-продължително транспортиране, защото на острова няма летище. Реших, че няма лошо в това да бъдеш далеч от тълпите, особено когато ти се почива. Но в името на елементарни удобства спрях в едно от големите и красиви южни градчета - Лименария. Намерих малък семеен хотел на брега и срещу 60 евро получих възможността да се къпя в басейна, да пия кафето си на безплатен шезлонг и други дребни глезотии, които правят живота красив. Щастлива от добрата сделка (подобно удоволствие би ми струвало поне двойно в Халкидики) посветих остатъка от деня на активно мързелуване и опити да вкуся колкото може повече сладоледи, коктейли и локумчета, заради които треньорът ми по фитнес дълго и упорито щеше да ми се кара. След обилно напичане на слънце продължих серията, наречена "операция преяждане", с издирване на най-приятния крайбрежен ресторант и пълно отдаване на вълшебната гръцка кухня.

До потапяне в нощния живот така и не стигна, защото той, доколкото въобще съществува тук, се изразява в разходки по магазините (затварят след полунощ) или опитване на разни коктейли. Тук-там извън градовете има музикални клубове, които доста се различават от българската представа за подобни места. Не ми оставаше друго, освен да се включа в потока разхождащи се по брега и да засипя с въпроси група рибари. Те плетяха мрежите си и се готвеха за сутрешния улов - излизат в морето някъде към пет, сигурно за да ловят рибата докато спи. После побързаха да ме почерпят с рицина и да ми разкажат това-онова за острова.

Някога, много отдавна, синът на гръцкия бог Агенор Тасос дошъл на острова и бил толкова запленен от красотите му, че решил да остане тук (абсолютно го разбирам). До началото на миналия век Тасос бил владение на турците, а по време на Втората световна война за кратко бил управляван дори от българи. Днес тук живеят само 13 хиляди жители, но успяват да поддържат духа и историята на острова живи. Когато реших, че съм чула достатъчно като за първи ден, позволих на краката си да ме отведат до леглото.

Най-добрия начин да кажеш "стига" на главоболието от снощната рицина е като започнеш деня с плуване в морето. Убедих се в това, след като направих две кръгчета до шамандурата и обратно. Реших, че следващото ми плуване ще бъде в ранния следобед, когато се надявах температурата на водата да бъде малко по-приемлива. Времето дотогава трябваше да запълня с научно-познавателен туризъм и точно в този смисъл тръгнах към манастира "Свети Архангел Михаил". Още на входа ме посрещна изумителната религиозност на гърците. Фактът, че бях с дълги панталони, сякаш не означаваше нищо за лелката на входа. Принудена бях да нахлузя и дълга пола отгоре, но само така можех да вляза в храма. Тъкмо преглътнах новия си външен вид в стил млада ромка от "Факултета" и лелката побърза да ме уведоми, че снимането също е забранено. Какво да се прави - религия.

Иначе манастирът си заслужава. Построен е върху високи скали и може да се похвали с най-невероятната гледка към изумрудените води на морето. Жени в забрадки, безупречен олтар, красива градина... и магазин със собствено производство. На излизане туристите могат да си купят за спомен всичко, което са произвели монахините - от плетени чорапи до сладко от ягоди.

Оставих пазаруването за по-късно и тръгнах да си търся необитаем плаж. Тъй като са извън градските зони, повечето плажове на Тасос са трудно достъпни, намирането на красиво и спокойно място е истинско предизвикателство. Сигурно затова е пълно с нудисти, отдадени на комфорта, че няма кой да им пречи. Спускането по скали и храсталаци не е безобидно, но определено си заслужава. Нали затова дойдох тук - достатъчно далеч от черноморски гларуси, крещящи деца и татковци с тен на потник. Открих своя малък рай и оставих времето да се ниже. Като добавя факта, че връзката с мобилния ми телефон случайно се губеше точно на това място, идилията бе пълна... И така цели два дни.

Когато дойде време да си ходя, разбрах, че не съм се постарала много в опознаването на острова, и до ферибота в пет имах половин ден да поправя стореното. Гърците много си държат на разни камъни и разкопки, но за мен това не е най-силната част от обаянието на страната. Повече си падам по онази пасторална атмосфера, която спира хода на времето и прави местата уникални. Е точно такова място е Панагия.

Някога градчето било столица на Тасос. И тъй като е май е единственото, толкова високо в планината, няма как да не се изкушиш и да видиш защо се е покатерило там. Естествено обяснението е повече от логично - пирати. За да се спасят от грабежите, жителите отивали все по-нагоре и по-нагоре по течението на реката. Освен това от селото гледката към морето е абсолютно приказна.

Най-лесният начин да се разходиш из Панагия е просто да се изгубиш в криволичещите й улички. И понеже изгубването е абсолютно гарантирано, реката е този ориентир, който ще ти подскаже верния път. Тук хората си живеят в някоя друга епоха - старците пият кафе и подрънкват броениците си, жените месят пити, плетат черги и продават домашен мед. Стените на къщите са варосани в бяло, а покривите са наредени с каменни плочи. От дворовете ухае на нежни цветя и смокини, по улиците се разминават магарета... невероятна пасторална картинка. Затова е толкова трудно, когато слънцето преваля и трябва да се върнеш в настоящето. А настоящето се казва "хващай ферибота и после пътя към София".

Не беше лесно да се сбогувам с най-синьото небе и най-изумрудените води. Надявам се само много скоро да имам повод да си ги припомня отново.