Доц. Петя Кабакчиева е преподавател в катедрата по социология в СУ "Климент Охридски" и член на настоятелството на Институт "Отворено общество". Тя беше зам.-ръководител на мониторинга по изпълнението на проекта за модернизация на образованието със заем от Световната банка и участието на нейни експерти. Предлаганите от министър Велчев идеи повтарят договорените преди няколко години реформи в проекта, чийто провал беше обявен преди няколко месеца, а държавата ще трябва да върне усвоената сума от заема.

-----

В: Колко време отне от подготовката до провала на проекта със Световната банка за модернизация на образованието?

- Той беше подготвен през 1998 г., а споразумението със СБ, което е с ранг на закон, беше подписано през 2000 г. Междувременно се смениха няколко министъра - проектът беше иницииран от екипа на Веселин Методиев, подписан от Димитър Димитров, трябваше да върви при Владимир Атанасов и окончателно приключи при Игор Дамянов.

В: Какви са основните причини?

- Проектът предвиждаше цялостна реформа. Той трябваше да промени институционалните предпоставки за развитие на българското образование. Това означава най-вече да се промени безкрайно неефективното харчене на парите, които влизат в него. Няма система за стимулиране на добрите учители и на добрите училища, както и за закриване на другите. Още в началния си етап обае проектът се сблъска с инерцията и съпротивата на статуквото, както и с прочутата визия за традициите в българското образование. Оказва се, макар и не винаги гласно, че общата идея е какво му е пък толкоз на образованието ни, защо трябва да го ремонтираме, то си е много прилично, нашите деца печелят олимпиади и т.н. Вземете скандалите с матурите през 2002 г. - половината мнения на граждани по форумите тогава бяха срещу реформата. Запомнила съм едно, защото ме потресе: "Много беше хубаво нашето образование - ниски заплати и високо качество. Така и трябва да бъде!" Слава богу, напоследък нещата малко се промениха.

От друга страна, и учителите, които наистина са в много тежка ситуация, с много ниски заплати, са наясно, че една радикална промяна неизбежно ще ги засегне, защото ще доведе до значителни съкращения. Образованието храни страшно много хора - само учителите са около 100 хиляди. И огромният му проблем е, че то се мисли преди всичко като социална сфера, като "отрасъл", който крепи социалното равновесие в България. Имаме абсолютно хипертрофирана държавност на нашето образование и в този смисъл то е последната крепост на комунизма, доколкото на всеки му е изгодно да не се пипа тази огромна социално-защитна зона. Още повече, че и процентът на младите учители е много малък, голяма част от тях са в предпенсионна възраст и тези хора са свикнали да пазят статуквото. Във вузовете преподавателите също нямат интерес от промени. Висшето образование е доброволно, студентите ми идват сами, казват си те, и защо да си давам зор да променям програми, да искам система за контрол на качеството, което означава повишени изисквания към мен...

В: На какво се крепи надмощието на статуквото?

- Една от съществените причини е упоритото битуване на илюзията, че образованието е безплатно. И сегашната система поддържа тази илюзия - парите се дават ей така, без да е ясно за какво се харчат. Примерът с университетите е драстичен - нашето висше образование е с едни от най-ниските държавни такси, които по никакъв начин не отговарят на реалната себестойност на обучението. Един от парадоксите е кой влиза в т.нар. безплатно висше образование - този, който е инвестирал в частни уроци отпреди това. И е инвестирал някъде от 5-6 клас, за да влезе в елитна гимназия, а след това да влезе в университет. С други думи, системата се балансира, но ние живеем с илюзията, че е безплатно.

В: Това не означава ли, че държавата поддържа сивата икономика в образованието?

- Това казвам - че статуквото изглежда изгодно на всички. А всъщност трябва радикално да промислим системата, за да направим нашите деца конкурентоспособни в един вече широк европейски пазар. Това не значи непременно елитарност. Те трябва да имат базови професионални умения и грамотност, които ще им позволят да се реализират на този пазар.

В: Добре, но при този бум в разкриването на нови училища - висши и средни, откъде следва, че нашето образование е в криза?

- Кризата е другаде и тя трябва да бъде обговорена. Основните проблеми са няколко.

Вече има много отпадащи деца от училище. И това не са само ромски деца. Доста деца отпадат между 4 и 8 клас и трябва да се запитаме защо се случва това. При ромчетата има различни проблеми, при другите групи излиза напред обстоятелството, че на децата не им е интересно в училище. Попадала съм на случаи с изключени деца, защото бягат, за да играят на компютърни игри, тъй като в училището няма компютър. Няма ход, с който да ги върнат обратно, и след няколко предупреждения ги изключват, т.е. те трябва да се запишат в друго училище. В селата и в много от малките градове училището обаче е едно, т.е. детето трябва да отиде в друго селище, което най-често не се случва.

Действително елитните гимназии поддържат добро ниво и затова се печелят олимпиади и се постигат успехи, но в масовите училища проблемът с материалното оборудване е огромен. Освен че помагалата са отпреди 20 години, нерядко той се свежда до това да има отопление през зимата, за компютри не се и мисли.

Друг голям въпрос е промяната на учебниците. В това отношение нещата, макар и бавно и с големи трусове, все пак постепенно се променят. Все още обаче нашето училище продължава да възпитава дете, което трябва да бъде послушно, да знае готовите предварително отговори и колкото може по-малко въпроси да задава. Това е система, която в началото на XXI век е абсолютно неадекватна. Днес хората, за да се оправят, трябва да бъдат бързи, рефлекторни, автономни, да знаят какво искат да постигнат. Дори да не са толкова знаещи, те трябва да разполагат с информационните източници, а не толкова с готовите отговори, които им се предлагат от училището. Така че истинската криза е в качеството.

В: Което означава, че и оттам трябва да започне реформата?

- Трябва да има система за оценка на учителския труд, която да дава повече пари на хората, които си вършат работата, а тези, които не се справят, трябва да бъдат преквалифицирани, пренасочени и т.н. Което означава смяна на принципите на финансиране. Сега се изчисляват разходите от миналата година, качват се малко и бюджетът ги разпределя отново на калпак. За да има смисъл една промяна във финансирането обаче, трябва най-напред да се въведе система за външно оценяване на качеството в българските училища. И тук не говоря само за матурите, а за национална система, която да измерва знанията на децата в 4-и, 8-и клас и после и матурата.

В момента не можем да кажем колко знаят нашите деца. Знаем от международни изследвания, че нивото пада рязко, но това са изследвания екзотика. Ние трябва да следим всяка година каква е ситуацията. Имаш ли ги тези данни, тогава можеш да отидеш в училището и да кажеш: ето, дами и господа, вие не се справяте. Това означава, че училището не може да продължава по този начин, защото просто ще бъде закрито. Подчертавам, че говорим за независимо оценяване, което ще обезсмисли изкуствено надуваните от учителите бележки и в крайна сметка ще промени начина, по който се преподава досега. Тогава ще има смисъл и от децентрализация на финансирането, от делегираните бюджети и т.н. С предоставяне на повече правомощия директорите сами ще преценяват в какво да инвестират бюджетите си, така че да поддържат добро ниво на качеството.

В: Може да се възрази, че университетите са пример за децентрализация и автономия, но това не доведе автоматично до подобрено качество, а нивото му видимо спадна.

- Вярно е, но същото щеше да бъде и ако университетите не са автономни. Проблемът е в това, че голяма част са зависими финансово от държавата, а не от пазара на труда, който все още е тромав. И другото - като даваш държавни пари, не може да нямаш система за прозрачност и отчетност на харченето им и най-вече система за контрол на качеството. Това просто го няма. При висшето образование обаче пазарът е основният регулатор и той в най-скоро време ще си каже решаващата дума. Университетите се увеличават, но в един момент те ще трябва да решават реалните си проблеми, свързани и с демографския спад, и с това, че най-добрите ученици отиват да учат в чужбина, а от 2007 г. това ще е още по-лесно.

В: Фактически моделът за реформа го има - поне това остана от проваления съвместен проект със Световната банка. Какво се иска, за да проработи?

- Изисква се огромна политическа смелост и мащабна промяна на нормативната база. Но заедно с това и ясна стратегия, която да е приета и да се следва. Сега няма абсолютно никаква институционална памет в сферата на образованието. Всеки министър идва не с екип от няколко души, а с цяла свита. Една трета поне от хората се "изчистват" и се започва отначало. Назначаването на новите става стихийно - без длъжностни характеристики за компетентностите, които се изискват, и какво се случва при несправяне със служебните задължения. По време на мониторинга бях потресена от начина, по който се работи в министерството - стотици хора, голяма част от които не работят с компютри и с електронна поща. Експертите от банката имаха огромни проблеми, защото около десетина души знаят някакъв чужд език. Изпитвам ужас, ако дойде голяма коалиция управляващи, какво ще настъпи, защото тогава всеки ще иска да си назначава своите хора и ще стане още по-страшно.

В: Как гледате на превръщането на образованието в модна политическа тема на предстоящия сезон?

- Добре ще е, ако помогне на реформата. Това нещо обаче трябва да се мисли като цялостност, а не като на отделни ефектни идеи. От една страна, има популистки фишеци - президентът например предлага студентски кредити като нещо ново, а то съществуваше в проекта за модернизация още преди пет години. Втори път имаме доклада на министър Милен Велчев, в който предлаганите решения също са верни, но са в познатата форма "трябва". Така се получава прекрасна утопична картинка колко е хубаво тези промени да се случат, но без да се каже как, кой поема политическата отговорност и по какъв начин.

Проблем на нашите политици е, че декларират нещо, а после все едно не са го казали. Изненадвам се и от друго. Институт "Отворено общество" работи по тези проблеми още от подготовката на програмите за заема от Световната банка. От нашия екип ръководителят му проф. Георги Димитров от СУ и моя милост се скъсахме да ходим да разясняваме на министрите какъв е смисълът на проекта, опитвахме се на пресконференции да кажем какви са спънките, какво трябва да се прави и да се потърси политическа отговорност - нищо. Оказа се, че трябва да ти се изкаже министър, за да разбереш, че имаш проблем. Това са неща, които ние лансираме в публичното пространство поне от 2002 г., когато се опитвахме да спасим заема. Тогава дадохме интервюта за пресата, които обаче не излязоха.

Сега е добре поне да се използва шумът, който се вдигна, и политическите сили ясно да кажат зад каква философия на образованието застават - откъде ще започнат и докъде ще стигнат. Институт "Отворено общество" организираме през октомври форум, на който се надяваме политиците да очертаят някакви общи виждания за развитието на образователната система. Необходим е и по-голям дебат, в който и експерти, и граждани, а и самите ученици да кажат как си представят качественото обучение.