Историята на киното начева прозаично - с документалното регистриране на действителността. Първите филмчета на французите Луи и Огюст Люмиер показват това, за което говорят и техните заглавия: “Излизането от фабриката”, “Пристигането на влак на гара Сиота”, “Разрушаването на една стена”... Нищо повече! Късовете зрима реалност стават изкуство по-късно, когато американецът Робърт Флаерти ги залепва така, че да пораждат чувства, да разкриват човешки драми, да внушават идеи... Затова и неговите “Нанук от Севера” (1922) и “Човекът от Аран” (1934) се приемат за първите художествени документални творби. В ръцете на личности като Флаерти камерата не е само апарат за педантично фиксиране на реалността, а фин инструмент, от който може да бъде извлечена мелодията на мисълта. Доказателствата се наричат “Рибарски лодки” на шотландеца Джон Грирсън, “По повод на Ница” на французина Жан Виго, “Берлин - симфонията на големия град” на германеца Валтер Рутман, “Нощна поща” на англичанина Базил Райт...

За съжаление документалното кино скоро се превръща в политика. През 20-те в болшевишка Русия Дзига Вертов създава “шедьоврите на революционната документалистика” - ”Една шеста част от света”, “Крачи, Съвет!” и “Човекът с кинокамерата”. През 30-те в Хитлерова Германия Лени Рифенщал осъществява “Триумф на волята” (за един от конгресите на националсоциалистическата партия) и “Олимпия” (посветен на олимпиадата в Берлин). Дан на времето разделно плащат свободомислещи мъже като дон Луис Бунюел, холандеца Йорис Ивенс (“Боринаж”, “Испанска земя”), Клод Реноар, членовете на групата “Старт”, работеща в Полша...

Сетне започва Втората световна война. Светилата на холивудската режисура са изпратени на фронта. Франк Капра реализира невероятната поредица “Защо воюваме”, Джон Хюстън - “Битката за Мидуей”, Джон Форд снима за флота... Британците също се отличават с “Цел за тази нощ” на Хари Уот и “Пожари лумнаха” на Хъмфри Дженингс. Съветските кинодокументалисти дават най-много жертви, но и оставят най-впечатляващите свидетелства за ужасите на войната. В началото тя е Отечествена - “Нашата Москва”, “Сталинград” и “Ленинград в борба”, после става освободителна (завоевателна) - “Битката за нашата съветска Украйна” на Александър Довженко, “Освободена Франция” на Сергей Юткевич, “Берлин” на Юлий Райзман... Малко парадоксално, ала кадрите, изобличаващи най-силно нацистката система, излизат от немските архиви. Там дълги години се рови Михаил Ром, преди да създаде своя хит “Обикновен фашизъм” (1965).

Първите хроники у нас са заснети от чужденци - англичанинът Чарлс Нобъл отразява Илинденско-Преображенското въстание от 1903, навярно французи запечатват на лента обявяването на независимостта през 1908. Откъси от Балканската война дължим на Александър Жеков - първия българин оператор. След Първата световна война Александър Стамболийски осъзнава (бая преди Ленин), че “от всички изкуства за нас най-важно е киното”, и затова по негово време (1919 - 1923) държавата подпомага финансово акционерно дружество “Луна” - кинокъща, която създава десетки хроникално-документални филми (някои от които са съхранени до наши дни).