Законът за дружествата със специална инвестиционна цел (ЗДСИЦ) въведе за пръв път легална дефиниция на термина секюритизация (от security - ценна книга), за да обозначи “дейност, при която вещни права (право на собственост или право на строеж) върху недвижими имоти или върху права върху парични вземания, включително и бъдещи вземания, се материализират в книжа, предлагани публично". С тази дефиниция правното понятие за секюритизация е съобразено с приложното поле на ЗДСИЦ, като по този начин се изключват тези форми на материализиране на права в ценни книжа, при които ценните книжа не се предлагат публично. Съгласно международните и националните счетоводни стандарти понятието секюритизация включва “процеса, посредством който финансовите активи се трансформират в ценни книжа” без оглед на начина, по който тези книжа се предлагат за търговия. Същевременно се стеснява и обхватът на активите, които са годен обект за секюритизация само до финансови активи.

Предвид горното следва да се уточни, че за целите на настоящото изложение терминът секюритизация се използва единствено в смисъла, даден му от ЗДСИЦ, въпреки че правните форми на трансформиране на активи в ценни книжа са предмет и на други специални закони. Така например Законът за ипотечните облигации позволява на банките да секюритизират своите портфейли с ипотечни кредити, Законът за съхранение и търговия със зърно позволява лицензираните публични складове да издават складови записи за влог на зърно, Законът за публично предлагане на ценни книжа позволява секюритизиране на заеми и т.н. По естеството си тези закони регулират именно процеса на секюритизация на активи, като улесняват финансирането, оборота и специфичния пазар на тези активи. Поради това секюритизацията в широк смисъл следва да се разглежда в контекста на развитието и ползите за конкретния пазар на активи.

В случая на ЗДСИЦ секюритизацията на вземания може да се разглежда като инструмент за развитието на един силно подценен у нас пазар, а именно пазара на частен дълг в страната.

Правната регламентация на пазара на частен дълг в България и достъпът на инвеститори до този пазар поставят повече въпроси, отколкото отговори. С развитието на търговските и кредитните отношения законодателят бе изправен пред необходимостта да регламентира, регулира и осигури правните и институционални форми за развитие на този пазар. Допреди няколко години правната рамка на търговията с частен дълг се основаваше изключително на общите разпоредби на  търговското и гражданското право и класическата регламентация на кредита и цесията. В основата на тази правна рамка са залегнали класическите форми на управление и разпореждане с частен дълг: било като договорно прехвърляне на вземания, било (много по-рядко) като прехвърляне на търговска ценна книга (инкорпорирания в нея дълг) за събиране или за гаранция. Тези традиционни правни форми предполагат единични, непрофесионални сделки с дълг и по дефиниция не се третират като инвестиционна възможност. Инструментариумът на Търговския закон и на Закона за задълженията и договорите се оказа недостатъчен, за да отговори на нарастващите нужди от рефинансиране, ликвидност и дълбочина на пазара на вземания в България.

С приемането през 2003 година на ЗДСИЦ на пръв поглед се отговори на необходимостта от разширяването на възможностите за инвестиции във финансови активи и регламентиране на по-широк и гарантиран достъп до пазара на вземания. Почти две години след приемането на закона обаче стана ясно, че възможностите, които пазарът на вземания предоставя, са силно подценени. Към момента само едно от малкото на брой регистрирани дружества със специална инвестиционна цел (ДСИЦ) има за свой предмет на дейност инвестиция и секюритизация на вземания.

Причините подлежат на детайлен и задълбочен анализ. Можем да си позволим обаче да очертаем най-очевидните неблагоприятни фактори, въздействащи върху развитието на пазара на вземания, а именно:

1. неразвита институционална система, която да гарантира бързото събиране на вземания;

2. непознаване на възможностите за секюритизацията на вземания като източник на доход и несигурността на този източник на доход;

3. липсата на предлагане на вземания за секюритизация и неучастието на пазара на титуляри на голям на брой вземания, произтичащи от стандартни или общи условия, каквито например са доставчиците на комунални услуги;

4. неучастието на професионални правни субекти, каквито са финансовите институции, на пазара на вземания;

5. наличието на нерегулиран пазар за събиране на вземания, какъвто е факторинговият пазар, и възможността за пряка инвестицията във вземания по общия ред на търговското законодателство, макар и в по-малки мащаби.

В заключение, макар причините за фактически ограниченото прилагане на ЗДСИЦ да са много и основателни, това, върху което бихме искали да акцентираме, са възможностите, които този закон предлага за инвеститорите.

Предимства на правната регламентация по ЗДСИЦ

Регулация и сигурност

На първо място, дейността по секюритизацията на активи, в това число на вземания, може да се осъществява в интерес на инвеститорите само от акционерни дружества със специална инвестиционна цел. ДСИЦ се лицензират за вложения или във вземания, или в недвижими имоти, но не и в двата вида активи. Наред с общата забрана за извършване на сделки извън кръга на разрешените законът предвижда и редица специални ограничения относно инвестирането на свободните средства на ДСИЦ (описани по-долу), но изрично допуска до 10 на сто от вложенията му да са в ипотечни облигации. Учредяването на ДСИЦ е възможно само при напълно внесен капитал от минимум 500 000 лева, набран чрез парични вноски на акционерите. Уставът на ДСИЦ  трябва да отговаря на специфичните изисквания на закона. Той следва да урежда задължително вида на активите, които дружеството ще секюритизира; инвестиционните цели; ограниченията към вида на недвижимите имоти, в които дружеството ще инвестира, съответно към вида вземания и тяхната обезпеченост, ако такива са предвидени; максималния размер на разходите за управление на дружеството като отношение към стойността на активите по баланса; правилата за определяне на възнаграждението на обслужващите дружества и правата и задълженията на обслужващите дружества. Законът предвижда планирано задължително увеличение на капитала на ДСИЦ с не по-малко от 30 на сто, което да се извърши след утвърждаване на проспект за увеличението от Комисията по финансов надзор (КФН) чрез първоначално публично предлагане на ценни книжа. Проспектът за задължителното увеличение на капитала на ДСИЦ следва да се внесе в КФН в шестмесечен  срок от учредяването на дружеството заедно с договор с банката депозитар и задължителни корпоративни документи и информация. КФН лицензира дружеството и потвърждава проспекта за емисията, като взема предвид съответствието му с изискванията на закона и гаранциите, предоставени на инвеститорите. При спазване на процедурите, предвидени в ЗДСИЦ, емисията се допуска до търговия на регулирания пазар.

Следователно възприетият режим на учредяване и лицензиране на ДСИЦ предлага механизми за гарантиране на сигурност на инвеститорите.

Следва продължение

Съдържанието на тази статия не представлява правно становище или правен съвет. Авторът и ”Борислав Боянов & Ко.” няма да носят отговорност за предприемането на специфични действия, основаващи се на нея. За предприемането на конкретни действия следва да се потърси конкретен правен съвет.

- - -

Предлагаме ви първата част от статията на адвокат Светлина Кортенска от адвокатско бюро "Борислав Боянов и ко" по темата секюритизация на вземанията, приложение на Закона за дружествата със специална инвестиционна цел и състояние на дълговия пазар. Според автора правната регламентация на пазара на частен дълг в България и достъпът на инвеститори до него поставят повече въпроси, отколкото да дават отговори. Адвокат Кортенска анализира причините за това. Следващия понеделник очаквайте втората част по темата.

- - -

 

*Адв. Светлина Кортенска,  адвокатско бюро „Борислав Боянов и Ко”, e-mail [email protected]