Пейзажите в района на Белоградчик са непознати за повечето българи. Ако човек не е имал честта да разгледа Белоградчишките скали още докато е бил дете с организирани училищни екскурзии, шансовете по-нататък специално да отиде към Белоградчик постепенно намаляват.

Разбира се, в последните години се говори доста за екотуризъм в този район, прокарват се пътеки, строят се семейни хотели, но мястото като че ли все остава малко по-встрани от големия туристически поток. Може би затова човек си струва да тръгне специално натам, да отдели поне един ден и да разгледа пейзажите на север от София.

За този маршрут е необходима и добра пътна карта не само защото на повечето места липсват каквито и да било пътни знаци и табели. Тя е задължителен елемент от подобно пътуване, особено в комбинация с "навигатор", който има идеи откъде да се мине. Нещо от вида: "Знаеш ли, че според картата Чипровци е само на петнайсет километра. Искаш ли да минем и оттам..."

Иначе каменните скулптури над Белоградчик са изваяни в продължение на 200 милиона години и сега се оказват сериозен коз за града. Туризъм от доста години е ключова дума за района. Външните белези за това обаче не са много. По-скоро става въпрос за нагласата на хората, които, като чуят за Белоградчик, казват: "Да, скалите..."

Има и такива обаче, които не са склонни да се заглеждат много-много по скалите и затова трябва да се търсят и други примамки в района. Пътят към червеникавите скални образувания се нарича Е79. Може да се измине за три часа, но и за тринайсет. Рано сутрин след прохода Витиня обикновено околните баири се губят в мъгла и това предполага първа спирка за снимки. Пейзажът започва да се променя някъде към Враца. Това е мястото, където трябва да се внимава за пътя.

След Монтана вече започва по-романтичната част. Пътят става с две плътна, а около него освен стари орехи има доста неща за снимане. Например технологията за правене на дървени въглища. На около десетина километра от Белоградчик има големи черни камари, които пушат, и хора, които поддържат тлеенето на огъня. Те са там почти през цялата година, а мъжете обясняват, че технологията за правене на дървени въглища не се е променила от няколко века. Снимките са задължителни, а хората, общо взето, не се притесняват да позират.

Градът е точно на 182 км северозападно от София, 68 км северозападно от Монтана и 52 км югозападно от Видин. По време на турското робство Белоградчик е бил малък занаятчийски град. През 1837 г. крепостта бива завършена във вида, в който тя изглежда и днес. Иначе основите на крепостта върху скалите поставят римляните.

Според сухата информация в справочниците сега Белоградчик има население около 6685 души, надморската височина е 520 м и e разположен на двата планински масива - Венеца и Ведерник. Самите скали пък обхващат район, дълъг 30 км и широк 15 км. Днешната крепост над града е от XIX век, но изграждането е започнало още през V-VI век.

Има природонаучен и исторически музеи. Музеят се намира в Ренесансовата къща на семейство Панови (1810 г.), която сама по себе си е архитектурен паметник. Експозицията на Природонаучния музей съдържа 520 експоната, а фондът разполага с още 2500, но повечето туристи ги пропускат. Джамията "Х. Хюсеин"е от 1751 г. и е единствената оцеляла сграда от старото селище. Църквата "Св. Георги Победоносец" пък е построена едва през 1868 г. Ако местните хора бъдат попитани какво още трябва да се види, те споменават Астрономическата обсерватория, където се намира един от най-мощните телескопи в България. И, общо взето, това е всичко.

Интересната част обаче тепърва предстои. Развитието на туризма в областта не разчита единствено на скалите и крепостта "Калето". Всъщност Белоградчишките скали не привличат само туристи, но и доста странни птици - геолози, географи, биолози и еколози. На 17 км североизточно от града е

За тези, които не се интересуват от пещери, мотив за влизане могат да бъдат пещерните рисунки от епохата на неолита, които присъстват и в учебниците по родинознание. Има около 700 от тях и точно те правят "Магурата" уникална за цяла Източна Европа.

Всъщност богатството на пещерата са уникалните скални рисунки, изпълнени с прилепно гуано. Те са многопластови и от различни епохи - епипалеолит, неолит, енеолит, начало на раннобронзовата епоха. Някои от тях показват танцуващи женски фигури, други - ловуващи мъже, трети - маскирани хора или животни, "шахматни" пана, слънца, звезди, растения.

Според една от версиите рисунките в "Магурата" подсказват, че пещерата е имала статут и на светилище през продължителен период от време - от неолита до желязната епоха. Колкото до самите рисунки - днес специалистите твърдят, че чрез тях са се съхранявали информациите за регионалния календар и празниците с техните символични и конкретни персонажи. По-важното в случая е, че изображенията имат аналогии с известни праисторически културни центрове в Италия, Иберийския полуостров и Предна Азия.

обаче трябва повечко търпение. Не в смисъл, че те се намират в труднодостъпни зали - напротив, съвсем лесно се достига до тях. Проблемът идва с опазването им, затова целият туристически поток се пренасочва в друга посока - където пещерата е осветена.

Ако някой все пак държи да види и прочутите рисунки - трябва специално да се договори с някого от местните екскурзоводи, да остави тълпата, да вземе фенерче и да освети една по една пещерните рисунки.

Между другото за повечето хора почти толкова интересна се оказва и историята със съхранението на вино в пещерата. Една от залите - "Прилепната галерия", е превърната във винарска изба. Това е единствената в страната изба за производство на естествено пенливо вино по класическата (бутилкова) технология.

Eкскурзоводите убеждават, че по климатични и теренни характеристики районът около Рабишката могила се доближава до областта Шампания във Франция, а пещерата предоставя отлични условия за шампанизиране и стареене на вина - постоянна температура (12° С), влажност и прочее. Човек трябва да се съгласи - няма как. Още повече че пътят към винарската галерия е отрязан за любопитни посетители, а разклонението е маскирано с нещо като сценичен декор. Разбира се, за опитния пещерняк не е проблем да разбере, че едната от стените е бутафорна. Иначе

може да се развие и в съвсем друга посока. След това следва слизане и качване по стъпала, "Ах" и "Ох" пред всеки сталактон или сталактит, истории за това къде точно се съхранява виното и къде са намерени кости от древни животни, каква чудесна акустика за концерти имало и т.н. Програмата може да е пълна, ако някой се загледа по пещерните драперии и корнизи и се хлъзне едно-две стъпала. Иначе други рискове в една осветена пещера май няма.

От "Магурата" извират и водите на Рабишкото езеро, което се намира на изхода на пещерата. При по-топло време дори става за плаж и за мързеливи пикници.

Трябва да се знае, че природата в околностите на Белоградчик дава възможности за леки разходки и каране на колела, обикаляне по екопътеки. Освен пещерата "Магура" наоколо има и множество по-малки пещери, много от които са достъпни без специална екипировка или умения.

За любителите на историята запазеният и до днес средновековен български замък "Баба Вида" се намира във Видин, на 52 км от Белоградчик. В другата посока е

Градът, който се гордее със златарската си школа и прочутите килими, е на 37 км от Белоградчик. Нямам представа какво може да накара един човек да тръгне към Чипровци, освен ако не си пада по малките градчета, непопулярните гледки и да няма нищо против разбитите пътища, които водят до тях.

Чипровци е малък град, сгушен в полите на Стара планина. Популярен е, разбира се, с чипровските килими. Между другото тук все още съществува кооперация, в която те се произвеждат. Населението на града е под 3000 жители, а даже и това число е спорно.

От миналото се знае, че Чипровци се намира върху много старо тракийско селище. И от край време тук са процъфтявали занаятите. Сега градчето е спокойно и човек има усещането, че може дори за ден-два или дори само за няколко часа да се откъсне от цивилизацията.

По пътя е и Чипровският манастир. Там обикновено няма посетители, има само една стара жена и много котки. Могат да се снимат върховете около Ком, да се разгледа църквата, белите дувари на манастира и това е всичко. През лятото там може да се нощува, през зимата това не е толкова препоръчително.

Според легендата манастирът е издигнат през X век и е представлявал своеобразен културен център по време на турското робство. Това пък от своя страна обяснява защо е бил опожаряван шест пъти. Следва

Колкото до връщането - в сила е правилото, че не е интересно връщането по един и същ път. Освен това проходът Петрохан предлага предизвикателни завои, крайпътни капанчета с прочутото кисело мляко и плавно слизане до София за един час.

За един ден - толкова.