Единственото нещо, което имаме аз и моята приятелка, с която от близо година планираме едноседмично пътуване до Италия, е самолетен билет и направена по интернет резервация за хотел във Венеция. След станалото традиция тичане към летището идва моментът, когато вече всичко е зад гърба ни, дори неизменният мобилен телефон е останал у дома. Идеята все пак е ясна - три дни Венеция и три дни в Милано. На карта това изглежда много лесно!

Италия започва още с влизането в самолета на италианските авиолинии. Мили стюардеси в зелено-бели униформи пъргаво раздават фунийки сладолед. Полетът е с прехвърляне през Рим за Милано, а оттам с влак за Венеция. След повече от 7 часа път, по тъмно пристигаме на гарата във Венеция. Още с излизането от сградата пред нас се плискат водите на Големия канал - гледка, за което до този момент само сме слушали и чели. Град, бил декор на всякакви филми от исторически, през сапунени сериали до фатални криминалета и оплискани с кръв екшъни.

Венеция е странно място от гледна точка на придвижване. Тук няма коли, не могат да се карат дори велосипеди или поне би било трудно.

 

Каналите са над 150

 

И прорязват целия град във всички посоки - служат като улици, по които плуват гондоли или моторни лодки. А иначе всичко по тях си е като на истинска улица. Тук могат да се видят пътни знаци, обозначаващи позволените посоки и предимства. Те стърчат от водата, създавайки усещането, че този град току-що се е наводнил. Това чувство се подсилва и от вратите на венецианските къщи от страната на каналите. Към тях водят каменни стълби, влизащи във водата. Тя плиска директно в стените на къщите, често пъти съвсем близо до прозорците - освен това водата е доста чиста, на места дори прозрачно синя.

В гидовете има много схеми, рисунки и обяснения, показващи как е построена Венеция, как върху 117 различни островчета още през средните векове са издигнати големи

 

каменни къщи, прекрасни дворци и църкви.

 

Въпреки това строителството си остава истинска загадка в очите на обикновения турист. Защото въпреки водата, времето и тълпите туристи, много малко се е променило от времето, когато венецианският художник Каналето е рисувал в началото на 18-и в. прословутите си пейзажи от Големия канал.

Другата изненада, която те посреща още с пристигането във Венеция, е, че най-неочаквано си загубен. В най-простия физически смисъл на тази дума. В лабиринта от живописни каменни улички може напълно да изчезне представата за правилната посока, а информацията от

 

туристическата карта е напълно неприложима

 

Всяко ново свързване в малките лъкатушещи улички открива други нови улички, прекрасни сгради с ренесансови очертания и сгушените между тях малки площадчета, свързани с мостове през каналите с други подобни улички и площадчета. Така че голяма част от нощта на нашето пристигане прекарахме в търсене на хотела, занимание, което, ако не беше придружено от влачене на куфари и чанти, би било истинско удоволствие.

Хотелът, разбира се, се оказа на една ръка разстояние, в близост до един от двата моста през Големия канал - Риалто. Там ни настаниха в просторна стая, в която, както щяхме да разберем на сутринта, спяха още 5 човека. Мили и възпитани момчета и момичета от Нова Зеландия, Франция и САЩ, с големи раници и дебели туристически гидове. Едно от момчетата, с което закусвахме, идваше от затънтен южняшки щат и това беше неговата девета европейска обиколка. Пътешества сам, а на въпроса не е ли скучно така, отговаря, че може и да е скучно, но пък среща винаги нови хора и научава нови неща.

Нещото, което веднага се набива на очи, са туристите - хиляди хора от цял свят, с хиляди малки дигитални камерки - преди всичко японци и американци, групи, ходещи след знаменцата на екскурзоводите си. Невъзможно е да си купиш шише минерална вода, да влезеш в музей или просто да се придвижиш на единствения градски транспорт - вапорето (корабчетата), без да се подредиш на огромна опашка, която не зачита особено усещането за лично пространство. Друг неоспорим факт е, че

 

Венеция е много скъпо място

 

Но това е цената, която всеки поклонник на стара Европа трябва да плати. Първата ни обиколка из града преминава под знака на откритията. В нея постоянно сравняваме представите си с реалността. Аз бях тук до голяма степен заради Венецианското биенале за съвременно изкуство. То се откриваше в деня на нашето пристигане и се оказа основна тема за разговор, където и да отидехме. Веднъж дори спонтанно се включихме в разговор на група норвежци, коментиращи кураторските концепции на изложбите. През първите два дни пред залите имаше огромни опашки, на третия ден обаче нещата се успокоиха, което ми напомни за България, където публиката също се появява само за откриването. На легендарния

 

площад Сан Марко

 

стъпихме за пръв път в късните вечерни часове. Голям плюс, защото гигантското количество гълъби отива да спи някъде, както и по-голямата част от туристите, които доста изнервят птиците в опитите си да ги прехранят и едновременно с това да ги хванат и погалят. Там нощем от няколкото луксозни завения на площада звучи жива музика. Хората танцуват, смеят се, ръкопляскат. Пространството е обгърнато от романтична атмосфера, в която силуетът на катедралата "Сан Марко" и на Палацо Дукале (Двореца на дожите) играят ролята на вдъхновяващ декор. Най-удобното време за посещение на двете фантастични постройки е към 4 следобед, когато опашките са изчезнали. Отвън

 

Дворецът на дожите

 

изглежда относително малък. Вътре той крие голям двор, бял и елегантен, а различните помещения в него са декорирани според предназначението им. Тук са покритите с тапети на червени цветя покои на дожа, стаите, в които са посрещани чуждестранните посланици, огромната зала, в която са се събирали венецианските първенци. На стените на една от залите е нарисувана стара детайлна карта на света. Там кой знае защо Румъния се намира между България и Турция, някъде близо до Цариград. За моя изненада в една от залите бяха изложени четири големи картини на странния холандски художник Йеронимус Бош.

Прекрасно е, когато едно толкова популярно място може да те изненада. Ето след повече или по-малко традиционните изложби на Музея за модерно изкуство на неговия таван открих фантастична колекция от японско бойно изкуство. Десетки мечове, ножове, шлемове, декорирани с изящни птици и мушици, клонки и листенца, вълна от източна елегантност и прецизност.

Друго място, което горещо препоръчвам заради неговата уникална атмосфера, е

 

музеят на Пеги Гугенхайм.

 

Американската милионерка, меценат и галерист си е построила фантастично палацо в модернистичен стил на брега на Големия канал. Тук е подредена прекрасна колекция от автори като Пикасо, Джаксън Полък, Кандински и много др. Ексцентричната американка е погребана в зеления двор на къщата си до своите 14 любими кученца.

Привечер, в часовете след 7, идва моментът за една от най-любимите ми италиански традиции -

 

„аперетиво”.

 

Часът, в който е най-добре да си намериш хубаво заведение с изнесени навън маси и да си поискаш един шприц в състав 40% Prosecco (бяло шампанизирано вино), газирана вода 30% и останалите 30% някакъв ликьор по фантазия и стил на бармана, може да е и джин или кампари. Аперитивът винаги се поднася с купичка фъстъци или соленки. Това са красиви, спокойни часове, истински мехлем за уморените крака, време, в което може спокойно да наблюдаваш групичките дезориентирани туристи, взиращи се в смачканите карти.

След три дни във Венеция, точно когато вече бяхме научили пътя до хотела и си имахме любимо площадче за вечерното аперитиво, дойде време да се връщаме обратно в Милано. Градът, за който в гидовете пише, че най-малко отговаря на представата за dolce vita, е център на италианската индустрия и

 

столица на световната мода

 

След туристическа Венеция Милано, град, който живее с нормален работен ритъм, ни подейства като излизане на широко и просторно място. Още повече че там можехме да отседнем при приятели, в истински италиански дом, пълен със снимки, стари мебели и готварски книги. В архитектурно отношение Милано прилича на други индустриални градове в Европа. По широките си улици с аристократични сгради, завършващи с пищни декорации в стил сецесион, той например много напомня на Мюнхен. Дизайнът и модата са голямата страст, превърнала се във втора природа на хората. Това е мястото, на което е нормално

 

по улицата да се разхождат топ манекени

 

високи, слаби, небрежно елегантни, бляскави - красиви! Жени, на които не е възможно да се определи възрастта. И мъже, облечени в елегантни костюми, обути в скъпи обувки, слаби и непременно говорещи по мобилните си телефони. Тук разстоянията са по-различни, нещата са по-практични. Метрото има спирки през целия център. Първата, на която слязохме, за да разгледаме града по-добре, беше в близост до замъка на фамилията Сфорца. Той се издига до голям парк и се покрива напълно с представата, която имаме за средновековен замък. Дебели стени, дълбок ров, кули, вътрешен двор с малки прозорци, сякаш и сега се чуват конските копита на прибиращите се от турнир рицари. Или поне човек остава с такова усещане… В момента сградата е музей, като най-забележително е присъствието в него на една от последните работи на Микеланджело - Пиета Ронданини.

Разбира се, обиколката из Милано би била немислима без посещение на една от най-известните църкви в света

 

Миланската катедрала

 

Огромна, ослепително бяла (току-що почистена от реставратори) тя прилича на изящна дантела. Нейното строителство е започнато през 1386 г., но е завършена едва през 1813 г. Отвътре стените светят през цветните стъклописи, разказващи за живота на Исус.

В непосредствена близост се намира друго всеизвестно място - Миланската скала. Отвън най-известната оперна сграда в света изглежда почти незабележимо. Няма кой знае какъв параден вход, нито особени украси, това е просто една сграда в класически стил, която крие перфектна акустика. Като страстен музеен почитател се насочвам към последното туристическо място в програмата си -

 

Пинакотека Брера

 

Названието пинакотека всъщност означава картинна галерия, подобно наименование се ползва и за художествените галерии в Мюнхен. Брера се помещава в сграда, която иначе е университет. За да се влезе вътре, трябва да се мине през голям вътрешен двор пълен с младежи, които пият бира и ядат лазаня по стълбите. А на една ръка разстояние са ренесансови шедьоври на Рафаел, Тициан, Рембрант, картини на Модиляни и Шагал.

Навън градът живее активно. Наближава 19 часа, моментът на Щастливия час, на вечерния коктейл, а тук той е нещо много специално. Поръчвайки си питие, имаш право да се включиш в голяма маса, отрупана със сандвичи, макарони, салати и какво ли още не. Всеки бар се състезава с менюто си, за да избереш неговите коктейли. И отново всичко е изнесено на улицата, шумно и весело. Колкото до италианската кухня, за сандвичите, десетките видове пасти, дори за късото кафе, изпито на крак до някой бар, би могло да се напише отделен материал. Това е несравнимо кулинарно удоволствие, което само в Италия може да се усети с цялата му сила и разнообразие.