През 80-те и моят ден като на много други деца започваше с детската приказка по „Хоризонт”. Закусвах с две мекици от 6 ст., а мама ми наливаше мляко от онези найлонови пликчета, които винаги се чудеше как да държи изправени в хладилника ни „Мраз”. При сигнала на „България - дела и документи”, вече трябваше да съм облечена. Мама ми връзваше пионерската връзка (от време на време стопявах по някоя с ютията) и на тръгване ми пъхваше шоколадче "Кума Лиса" в джоба на престилката. Приближавах училище и грижливо прибирах в хартийка дъвката си „Турбо”. Правехме физзарядка - наклон надясно, наклон наляво, патешко ходене. В първия час по математика решавахме задачи с думи: “В завод "Ленин" работят 20 инженери. От тях 13 са българи, а другите са съветски специалисти. Колко съветски инженери работят в завода?” В часа по литература разлиствахме „Митко Палаузов”, а в междучасието завиждах за „Пиф”-а на една съученичка. На връщане от училище си купувах толумбичка от 9 и боза от 9. Вкъщи гледах „Сънчо”, докато мама ми сипваше от сеферчето супа от стола на нейното ведомство. Чувах как татко паркира пред къщи ладата и тичах на прозореца - надявах се, че е бил в "Кореком" и ми е купил шоколадово яйце. Падаше голяма радост, когато не се налагаше да го деля със сестра ми, в случай че е на бригада в консервен комбинат. Вечер по телевизията даваха филми от рода на “Човек от народа” за другаря Тодор Живков, но аз трябваше да си лягам. Понякога заспивах с мисълта, че утре отиваме на екскурзия с дружинната ръководителка до родното място на Левски, където ще приемем име на отряда.

Вероятно скоро ще мога да видя тези свои спомени в Музея на комунизма. Идеята битови предмети и документи от времето на социализма да бъдат събрани, подредени и обяснени за по-младото поколение е на скулптора Слави Минеков, журналиста Антони Георгиев и медийния експерт Георги Лозанов. Зад проекта са застанали и хора отвъд граница - Велислав Радев - редактор в световната служба на Би Би Си, Милен Радев - журналист и преводач в Берлин.

Музеят ще събира всичко, което разказва нагледно за живота от преди 1989. Работното му име е „Музей на нашето близко минало” , защото по думите на Слави Минеков много хора се плашат от думичката комунизъм и я асоциират с черепи, кости и лагери, при което възниква опасност експозицията да се свързва с политически разпри. Идеята е да се покажат всички страни на онова общество, като например как са изглеждали досиетата и печатът за софийско жителство, да се обясни какво е било разпределение и бригадирско движение. Авторите на идеята вече са натрупали експонати за бъдещия музей - обувки пионерки, самобръсначка с ключ, радиоточка, машина за затваряне на консерви, дамаджана. Минеков смята, че при публична обява "търсим!" от неразчистените тавани ще се намери много материал. По думите му събирането на експонатите трябва да стане по-скоро, преди те трайно да се настанят в колекциите на събиращите такива предмети. Трябва да се пресеят и фалшификатите, много от които могат да се намерят в своеобразния музей на открито пред "Александър Невски". Съществува дори ново леене на бюстчета на вождове, казва Слави Минеков. По негово мнение за музея ще са достатъчни около 500 кв.м площ плюс двор. „Имаме доста разговори за предоставяне на такова пространство - властимащите хем одобряват идеята, хем леко се плашат. Особено подходящо място е Музеят на революционната бдителност.”

У нас събирането на спомените започна преди повече от година със създаването на сайта www.spomeniteni.org. „Ние смятаме, че нашето общество се нуждае не просто от откровен дебат за социализма, а от нещо повече - от пространство за нормално общуване, в което всяка преживяна история за социализма да може да бъде споделена. С този сайт ние искаме да окуражим именно това споделяне и говорене и да включим нови и неизвестни гласове в разказите за миналото”, казват неговите създатели Диана Иванова и Георги Господинов. „Според нас тоталитарното минало като личен опит остава непреработено в отделни враждуващи разкази: този на жертвите, този на носталгията, този на насилниците”, пише още в сайта.

В момента се подготвя издаването на книга „Аз живях социализма” с най-добрите истории от сайта, която е продължение на частния интернет проект.

Още една книга по темата излиза в края на тази година от издателство "Просвета". Георги Господинов и Яна Генова подготвят за печат "Инвентарна книга на социализма” по проект, спечелен към визуалния семинар към Център за академични изследвания и Институт за съвременно изкуство, София. В нея са снимани и описани около 150 предмета, подредени в различни отдели като „детство”, „наш дом”, „игрите”, „бодра смяна” и „кавъри” (неща, които сега се появяват с опаковките на социализма).

„Идеята ни е човек, като види и си припомни тези неща, да стигне до рефлексия - това е албум за носталгици, които се опитват да се излекуват от зависимостта си”, казва Георги Господинов.

Тази година за втори път у нас се проведе и фестивал на спомените в село Горна Бела Речка. Целта на форума беше да отговори на въпроси като противоположни ли са модерността и носталгията, как помним като хора и забравяме като общества, какво се променя в начина, по който помним в ерата на интернет, и нуждаем ли се от спомени днес.

В бившите социалистически страни спомените от близкото минало отдавна са намерили своето място в мрежата - най-популярният полски сайт за лични истории е www.karta.org.pl, а Чешкият център за устна история поддържа страница на адрес www.coh.usd.cas.cz.

България далеч няма да е и първата страна с музей на комунизма - в Германия от години има такава пътуваща колекция, на която скоро ще бъде отделена специална зала. В Румъния има цял музей на открито, в Унгария също, като там сбирката е започнала с изложба на монументална пластика от онова време.

Рапорт даден.

-------------

Слави Минеков, скулптор:

Трябва да обясним на младите какво е жителство и дамаджана

Идеята за музей не е наш патент, тя тръгна от бившето ГДР и обхвана всички страни от бившия соцблок. Това е специална тема в обществото, известна като „осталги” - от „ост” и „носталгия”. Разви се в различни форми - като реакция на раздразнение от миналото или като мил спомен. Интересно е, че тази предметна култура на имането и на нямането е различна в Полша, Румъния, ГДР. У нас е много пряко свързана с бита.

Представям си в музея да се влиза през един кльом - това е граничното съоръжение, подобно на клетката на слона в зоопарка. На изхода гостите ще могат да пият по една боза от 4 стотинки. По онова време половината население тичаше със сеферчета - три тенджерки, наредени една над друга, за да взимат първо второ и трето от стола. В двора може да направим една кръчма, където да храним точно от такива сеферчета или да си припомним как се продаваше киселото мляко - от тенекиена тава.

В идеята за музея е много ценен предметният характер - материал има много - като започнем с гумените цървули и стигнем до развитието на опаковката - едно време нямаше опаковки, имаше мукавени пликове, след това се появи тържествено първото найлоново пликче, което се продаваше, с надпис "Булгарплод". Трябва да се разкаже какво е "Кореком" - там хората все едно попадаха в чужбина. Символа на комунизма за мен е един бон за "Кореком", който наскоро намерих - това е един вид неясна валута, тя би трябвало също да се колекционира от нумизмати. Един вид незаконна валута. Особено интересна част са досиетата, които са направени на базата на абсолютната глупост - преследване на разказвачи на вицове. На тази шпионщина човек може да се посмее.

Голямата част от предметите ще трябва да бъдат обяснявани кое какво е, като например дамаджана с тапа от царевица, която беше основният начин да се пренасят разни течности, или машина за затваряне на буркани - висша технология на социализма - нещо като робот в името на зимнината.

Колекцията би била достатъчно интересна за всички поколения - и тези, които не са го видели, и тези, които искат да си го спомнят.

Посланието е да не забравяме как сме живели, а реакциите може да са от разнежване до гняв. Често съм присъствал на разговори, в които се говори с тъга за това как са почивали без пари, не са работили. В основната си част гласуващите за лявата идея гласуват със спомените от младостта.

Можем да гарантираме една висока посещаемост, защото там, където има подобни експозиции, винаги има публика.Това е печеливша идея в морален смисъл.

 

Георги Лозанов, медиен експерт:

Музеят ще превърне историята във влакче на ужасите

Минаването на паметта през подобен музей ще има положителен резултат в няколко аспекта: Първо като контрапункт на създаващите се мощни носталгични вълни. С отдалечаването във времето се забравя какво е представлявал комунизмът - цялата му уродливост и абсурд. С този музей ще си припомним и ще изясним защо комунизмът е историческа травма, а не просто минало. Той би трябвало да руши харизмата, която времето създава към всяко минало. Аз смятам, че вълните на носталгия са много опасни и на гражданско ниво произвеждат чудовища във всички бивши соцдържави.

Вторият ефект от музея ще бъде на помиряване с миналото. Той ще отговори на въпроса какво да правим с комунизма в нашия опит - най-доброто е да го оставим в музея. Музеят е един затвор за призраци и там трябва да попадне миналото. Не трябва да удържаме този опит в едно никъде, защото така той изплува в неочаквани места и ситуации, кара ни да сме виновни и агресивни. Мястото на този опит е в тази успокоена абстрактна, отвъдна публичност на музея.

Музеят превръща историята в атракцион - когато нещо не е в актуалния ти живот, а в миналото, даже най-страшните и кървави събития будят любопитство, разпалват културното въображение. В този смисъл музеят е един ресурс на културното въображение, от който не бива да се лишаваме. Историята обръща перспективата - драматичното се превръща в занимателно, приказка, а музеят е механизмът на това превръщане.

В момента в българската култура и общество има голям поколенчески праг - съществуват две поколения, едното, за което комунизмът продължава да е домината в начина, по който преживява света - от миналото идва героика, добрите и лошите. От друга страна, е младото поколение, което не помни комунизма. Това прави самата публичност нехомогенна, не могат да текат широки дебати, в които да участват всички гледни точки. Един такъв музей би помогнал малко да се балансира този разрив на паметта на поколенията.

В крайна сметка нищо чудно да се превърне в едно историческо влакче на ужасите за децата. А на подобни влакчета хората винаги крещят, но никога не знаеш дали от страх или удоволствие - това ще е преживяването и от този музей.