Прекрачвам границата и представите ми за Канада са толкова клиширани, че няма нужда да разказвам за куфара, препълнен с топли дрехи и упсарин в разгара на лятото. През първите ми минути на канадска земя обаче не ми е до нови впечатления и разбиване на стереотипите. От 14 часа сам затворен в автобус, в който едно единствено индийско семейство заема половината от местата. Повече ме интересува колко още остава до Торонто и спасителния душ. Авторите на пътеводители, притиснати от издателите да напишат колкото се може повече страници, в един момент се изчерпват и започват да бълват глуповати сравнения. Така Букурещ става балканския Париж, Варшава-северна Венеция, а

Не знам за Букурещ, но що се отнася до покрайнините на Торонто, сравнението леко куца. От съмнителните чернокожи младежи, които само да свиеш зад ъгъла, ще те пребъркат, няма и следа. Затова пък е пълно с многоетажни сгради, които очаквам да са банки, а се оказват обикновени жилищни блокове, накацали по брега на езерото Онтарио. Няма съмнение, това е голямо удобство - помислете си само за възможните райдове с личната яхта, закотвена в малкия порт пред блока. "Обикновен жилищен блок" не е най-подходящото определение за лъскавия небостъргач, особено ако знаем, че архитекти са самите Томи Хилфигър и Ралф Лорън, под чиито ръце освен любими тишърти и джинси са излезли и няколко архитектурни проекта в града. Истинският чар на града обаче не е в хубавите жилища на юпитата, а в малките улички в даунтаун Торонто. Именно те, макар и неописани в никой голям справочник, придават на града усещането за Европа с нейните чаровни къщички, усмихнати и спокойни жители.

Така се оказвам заключен в лабиринт от малки улички, опитвайки се да намеря някакъв музей, до който така и не стигам. И по-добре, защото това, което виждам, е като open air

всяка улица говори различен език, има свой специфичен аромат и преобладаващ цвят на фасадите на къщите, така че, съгласен съм, тук сравнението с Ню Йорк е съвсем на място. Чувството е като да се разхождаш с показалец по картата на света - и тук сaмo зa миг, вървейки пеш, е възможно да прескочиш от Aрмeния до Ямайка със спиране за едно еспресо в Италия.Парадоксално, Торонто, тази канадска визитка, може би не е най-доброто място за завързване на запознанства с... канадци или поне с такива, които са тук от две поколения насам. Торонто, чието население заедно с предградията прехвърля 5 млн. души, е все повече световно, а не канадско притежание с повече от 55% чужденци в града. Достатъчно е да се качим в метрото, в което само рекламите и гласът от тонколоните, обявяващ спирките, са на английски. В 20- етажния блок, в който живея, срещам всичко на всичко три канадски, разбирай родени тук, семейства. Толкова млади, че не могат да си позволят да плащат наем в квартал, в който не биха били малцинство. В Торонто по-полезни от английския могат да са езици като хинди, китайски, урду или поне гръцки. Правилата са като във всеки световен метрополис - индийците продават платове, китайците - всичко, което става за продаване, а арабите са килимари и бръснари. Гърците пък в своята част на града са взели под свое крило и нашенската колония, така че

хващаме метрото до "Пейп стрийт". Торонто предлага дословно всичко, което световната кухня е измислила, а добрият момент е, че следващите няколко дни не трябва да се гладува заради пресолена сметка. Ако, задоволявайки глада си в екзотичен ресторант или на обикновена улична сергия, се случи да заговорите готвача, внимавайте да не го наречете пакистанец или иранец - веднъж дошли в Канада, те вече са канадци и припомнянето, че са тук едва от година, автоматично те слага в списъка с враговете. Истина и не съвсем. Трудно е да се сдържиш, когато в автобуса влиза скрита в своята чадра арабка с десетте си, не по-малко защитени от чуждите погледи, малки и чаровни канадчета. Канадец обаче е синоним на толерантност и в редките случаи, когато в автобуса пътува някоя канадска баба, единственото, което прави, е да се усмихва на децата и да рови за дребни сладки из чантата си GAP. Макар и да не вижда кой точно се крие зад чадрата, тя ще се държи така, все едно това са нейните синеоки и русокоси внучета. В съботния следобед с моите приятели сме на бангладешки baby shower, американския начин да получиш скъпи аксесоари и дрешки за бебето срещу скромен обяд. Домакините не си губят времето с готвене и в чиниите ни преобладава китайска храна от близкия ресторант. Главната героиня - бъдещата майка, говори английски без акцент, може да се похвали със светско канадско образование, но традиционната й носия и съпругът, избран от родителите й, специален внос от Щатите, навяват на мисълта, че традициите в този непрекъснато променящ се град все още са това, което бяха. Покрай новините около дългоочакваното бебе става дума и за по-малката сестра, следващата в опашката за омъжване. Изборът, бангладешки бизнесмен с канадско гражданство, май не я радва особено, но от уважение към родителите покорно ще мине под венчило и ще очаква следващата подред сестра да направи същото... Вечерта продължава с

любимо мое занимание за големите американски градове. Милиардите кичозни джунджурийки с претенция за original Chinese craft си ги знаем отпреди, но новият момент е, че китайците в Торонто нямат никакво намерение да свалят цените. За разнообразие подпитваме за евентуално намаление и от сносния английски на усмихнатите продавачи няма и следа. Малко по-късно ставам част от голям скандал в препълнен хранителен магазин, в който съм единственият некитаец. Обяснявам, че цените на рафтовете и касата са съвсем различни, разбира се, не в моя полза. Е, и?, Пита ме продавачката, видимо учудена от моята реакция. Какво да се прави, плащам два пъти повече и на тръгване обирам злобните погледи на всички присъстващи гратис.

Примерни туристи като нас няма как рано или късно да не стигнат и до Ниагарския водопад, който, ако не държим да сме абсолютно точни, можем дори да наречем предградие на Торонто. Не знам дали заради по-добрия американски маркетинг, или заради пропуски в туристическото ми образование, но фактът, че по-хубавата част на водопада всъщност се намира в Канада, е неизвестен за мен до този момент. Гордите американци отказват обаче да признаят това и са си построили мост, който свършва там, откъдето може вече да се види канадската част на водопада. Така преминаването на границата става излишно, но абсурдът да се възхищаваш на Ниагара от наполовина построен мост само заради едната гордост си остава. Разрешение на проблема би могло да бъде и разходка с Boat of the Mist, малкото корабче, което ни отвежда под самото подножие на водопада, там, където всички, мокри до кости, крещят, прегръщат се и дори си предлагат брак. На мен обаче ми се случват по-малко романтични неща - традиционалист по отношение на фотоапарати, в кулминационния момент се занимавам със смяна на лентата, затруднено от силното клатушкане на борда. Веднъж приключил, установявам, че за вземащи дъха снимки вече е късно. Все пак получавам втори шанс - по тайни коридори и стълбища се озовавам зад водопада, откъдето наблюдавам корабчетата с истерични туристи, чиито крясъци не заглушават дори невероятно силния тътен. Организацията е перфектна -

след това всички заедно се отправяме към магазина за сувенири. В този малък Чайна таун рафтовете се огъват от всевъзможни дрънкулки на безбожни цени, разбира се, с обещание за оригинално индианско творчество. По традиция най-щедри са японците, ние се отчитаме само с няколко картички, които с марка за Белгия така и не стигат до крайната цел в България. Ако все пак много силно искате познатата от д-р Куин Лечителката кожена връвчица за приспиване с дълго перо накрая (т.нар. dream catcher), по-добре се отправете към някои от индианските резервати, където тя със сигурност не струва $30.

Или пък просто се върнете в Торонто и още веднъж погледнете табелките върху пощенските кутии на партера на блока - в такъв шарен град съседите индианци са повече, отколкото предполагате.