Акредитивът е правен термин с много вариации и значения. Самият той има няколко синонима. Най-често в практиката акредитивът се квалифицира като "документарен акредитив". Понякога се използват като синоними и термините "стоков акредитив", "търговски акредитив" или "търговски документарен акредитив". Легалният термин в съответствие с правната регламентация в Търговския закон (чл.435-441) следва да бъде само "акредитив", а останалите гореизброени понятия са продукт на бизнеса и практиката, без да имат стабилна легална опора като термини в българската правна система.

В търговскоправната теория доминират две основни разбирания за смисъла на термина:

На първо място, в най-широкия възможен смисъл под акредитив следва да се разбира форма на плащане. Това в практиката е най-сигурната, но и най-скъпата форма на плащане в света. Именно като форма на плащане акредитивът представлява по своята правна същност система от сложни правоотношения, които възникват и се развиват в резултат поне на три сделки между три страни. Това са наредителят (акредитант), банката - издател на акредитива, и бенефициерът (получател на плащането). Възможно е в тази схема на правоотношения да се включи и интервенира и още една страна - т.нар. междинна банка или банка платец, която всъщност е банката, обслужваща бенефициера. Понякога правната конструкция на тези отношения се усложнява още повече с фигурата на рамбурсиращата банка, която е своеобразен посредник между другите две банки. Така ясно се оформят и конкретните подсистеми в рамките на общата акредитивна система.

На второ място, в по-тесен смисъл под акредитив се разбира само една от сделките в акредитивната схема - това е сделката, с която банката издател се задължава да плати на бенефициера определена парична сума при определени условия, свързани основно с предаването на определени документи.

Хронологически първо в акредитивната схема се поражда т.нар. валутно отношение, което произтича от каузална сделка между наредителя и бенефициера. Терминът "валутно отношение" е правен термин и следва да се разбира като правоотношението, по повод на което впоследствие се издава акредитивът. В този смисъл акредитивът само обслужва и улеснява развитието на т.нар. валутно правоотношение. По силата на това валутно правоотношение наредителят дължи определена парична сума на бенефициера. На практика възможните източници и юридически факти, от които произтича това отношение, биха могли да са различни договори - покупко-продажба, лизинг, договор за превоз, комисионен договор, спедиционен договор, договор за изработка и др. Най-често обаче договорът, който поражда валутното отношение, е покупко-продажбата (обикновено с международен елемент). В тази схема наредителят е купувач по договора за покупко-продажба и трябва да изпълни основното си задължение, свързано с плащането на цената, определена в договора. Така като клауза в договора за покупко-продажба обикновено е инкорпорирана уговорката плащането да стане чрез откриване на акредитив. Именно в изпълнение на тази клауза от договора за покупко-продажба купувачът наредител прави предложение до обслужващата го банка за сключване на договор за откриване на акредитив.

Най-често наредителят е търговец. Издател на акредитива е винаги банка. Договорът за откриване на акредитив се сключва между банката и наредителя, в случай че банката приеме предложението на наредителя. Именно сключването на този договор е вторият етап в развитието на акредитивната схема. В търговскоправната теория се счита, че договорът за откриване на акредитив е специфична и особена разновидност на договора за поръчка и в тази връзка Търговският закон посочва ясно, че за отношенията между наредителя и банката, открила акредитива, се прилагат разпоредбите на договора за поръчка, който от своя страна е уреден в Закона за задълженията и договорите. Би могло да се защити становището, че договорът за акредитив е генетически свързан с договора за поръчка, който е негова своеобразна правна основа за развитие. Обикновено банката, която издава акредитива, е всъщност банката, обслужваща купувача наредител. Именно поради това осигуряването на необходимата сума става в повечето случаи чрез разплащателната сметка на купувача наредител, открита в същата тази обслужваща го банка. Ако паричните средства по разплащателната сметка са недостатъчни, то тогава наредителят трябва да ги осигури по някакъв друг начин - например чрез договор за банков кредит, сключен с банката издател.

Едни от най-важните клаузи на договора за откриване на акредитив са тези, свързани с условията, при които се открива акредитивът, защото банката ще извърши плащане в полза на бенефициера само ако тези условия са точно спазени.

Третият етап в хронологията на възникване на правоотношенията е този, свързан със самото издаване на акредитива, което банката прави в изпълнение на договора за откриване на акредитив. Тук вече се стига до акредитива в тесен смисъл на понятието. В търговскоправната теория се счита, че от гледна точка на правната си характеристика акредитивът е едностранна, формална и абстрактна банкова сделка.

Той е едностранна сделка, защото съдържа в себе си само едно-единствено волеизявление, по силата на което банката издател се задължава да плати определена парична сума на бенефициера, но само ако той предаде на банката в срока по акредитива описаните в него документи и изпълни всички други условия по акредитива.

Акредитивът е формална сделка, защото писмената форма е условие за неговата действителност. В противен случай акредитивът би бил нищожен, което значи несъществуващ в правния мир. Акредитивът е формална сделка и поради факта, че той влиза в сила, след като бенефициерът бъде уведомен. В тази връзка банката, която има задължението да уведоми бенефициера за издаването на акредитива, се нарича авизираща (уведомяваща) банка. По принцип това е банката на бенефициера - междинна банка (банка платец).

 Обикновено междинната банка изпълнява и функциите на потвърждаваща банка. Това означава, че тази банка поема самостоятелно задължението самата тя да плати сумата по акредитива, ако са точно спазени условията по него. Именно в тази връзка релевантните разпоредби на Търговския закон казват, че банката може да възложи на друга банка получаването на документите, тяхната проверка, изпълнението на другите условия по акредитива и плащането на сумата. Възможна е обаче и хипотезата, при която няма съвпадение между авизираща и потвърждаваща банка. Авизираща банка може да бъде и банката издател. В този случай междинната банка изпълнява само функциите на потвърждаваща банка. Възможно е също така в схемата на акредитивните операции да участва и още една банка, наречена рамбурсираща банка. Включването на такава банка обикновено се налага, когато банката издател и междинната банка нямат открити сметки помежду си или имат такива сметки, но те не са във валутата по акредитива, или е налице друга причина да се потърси посредничеството на трета банка. В този случай превеждането на паричната сума по акредитива от банката издател по посока на междинната банка става именно чрез рамбурсираща банка.

Третата основна правна характеристика на акредитива в тесен смисъл е, че той е абстрактна сделка. Това означава, че акредитивът не зависи от правоотношението, поради което се издава, т.е. акредитивът е независим от търговския договор (например покупко-продажбата) между наредителя и бенефициера. Това означава, че банката извършва само проверка на документите от външна страна. Следователно по принцип банката не се интересува дали валутното правоотношение, произтичащо от търговския договор, е валидно и дали бенефициерът изпълнява задълженията си по същото това правоотношение. Когато всичките условия по акредитива са точно спазени според представените пред банката документи, то тогава банката е длъжна да плати сумата по акредитива. Банката ще извърши нарушение на своето задължение по акредитива, ако не плати, въпреки че от представените пред нея документи е ясно, че условията по акредитива са точно спазени.

Най-често в практиката документите, които следва да се представят пред банката, са транспортни документи - коносаменти, товарителници, товарителни записи. Всички те имат за цел да удостоверят, че продавачът бенефициер е изпълнил задължението си да предаде стоката на превозвач или спедитор. Банката проверява тези документи само от външна страна и не може да черпи аргументи от договора за покупко-продажба.

В търговскоправната теория доминира становището, че концепцията за абстрактния характер на акредитива обаче не е проведена докрай. В случай на нищожност, унищожаване, разваляне, прекратяване или неизпълнение на каузалната сделка (търговския договор между наредителя и бенефициера, по който наредителят дължи парична престация) банката издател може да откаже изпълнение. Това не означава, че банката е длъжна да откаже изпълнение. Неплащането от страна на банката е само една възможност, но дали тя ще бъде реализирана зависи само от преценката на банката. Тази възможност се основава на принципа за добросъвестност, принципа за забрана на неоснователното обогатяване и принципа за забрана на злоупотребата с права. Защото водещо и определящо е именно валутното правоотношение по каузалната сделка, а акредитивът само го обслужва и гарантира плащането на паричната сума от страна на наредителя.

Когато банката отказва плащане по акредитива, тя трябва да докаже, че валутното отношение между наредителя и бенефициента е нищожно или унищожено, или развалено, или прекратено, или че задълженията по него не се изпълняват. Следователно банката трябва да разполага с доказателства за това.