Този текст е писан като независима оценка на изпълнението на антикорупционната правителствена програма за 2006 г. - в изпълнение на "Стратегия за прозрачно управление и за превенция и противодействие на корупцията за 2006 г. - 2008 г." Текстът е подготвен от експертна група по проект "Обществен съвет по прилагане на националната антикорупционна стратегия" (Public Council on Implementing the National Anti-Corruption Strategy) на Фондация АКСЕС-София, финансиран от Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа (Trust for Civil Society in Central and Eastern Europe). Членове на обществения съвет по проекта са Валерий Русанов (Фондация АКСЕС-София), Мария Йорданова (Център за изследване на демокрацията), Румяна Червенкова (в. "Дневник") и Йово Николов (в. "Капитал"). Всеки от членовете на обществения съвет има дългогодишен, личен опит в антикорупционна проблематика извън структурите на държавната власт, което предполага независимост на общата оценка.

Настоящият текст е първата от общо четири подобни оценки, които периодично ще обобщават прилагането на правителствената антикорупционна стратегия в България. Членовете на обществения съвет споделят оценките в текста, изводите и препоръките към органите по прилагане на "Стратегия за прозрачно управление и за превенция и противодействие на корупцията за 2006 г. - 2008 г." – без задължително да одобряват формата и стила на настоящото изложение.

Целта на проекта е да осигури независима от държавните органи обща оценка на резултатите, подходите и критериите за изпълнение на антикорупционните усилия на правителството, да формулира бележки, корекции и препоръки. Проектът изхожда от предпоставката, че независимата експертна критика към правителствените антикорупционни планове и усилия е необходима и полезна за каузата на борбата с корупцията в България.

За изработването на този текст са използвани достъпните данни за изпълнение на "Стратегия за прозрачно управление и за превенция и противодействие на корупцията за 2006 г. - 2008 г.", медиен мониторинг и независими наблюдения.

Следващата оценка ще бъде публикувана през м. март 2007 година.

На 12. 01. 2006 г. Министерският съвет на Република България прие отчет относно предприетите мерки по изпълнение на Националната стратегия за противодействие на корупцията и нова "Стратегия за прозрачно управление и за превенция и противодействие на корупцията за 2006 г. - 2008 г."[1]

Две седмици по-късно – на 26. 01. 2006 г, правителството прие годишна програма за изпълнение на новата антикорупционна стратегия - за 2006 г.[2]

Отчетът на предходния по време антикорупционен документ: Стратегията за борба с корупцията (2004-2005) и на Програмата към нея бяха представени през януари 2006 г., под очевидния натиск на обстоятелства и структури, външни за корупционната проблематика на страната – а именно, евроинтеграционния диалог, Европейската комисия, различни представители на европейските структури. Повечето данни сочат, че отчетите на подобни документи ставаха под натиска на Брюксел: много бързо, без широкото участие на гражданския сектор, при минимална или нулева публичност на отчетни процедури. (Българите например изобщо не бяха в течение, че съществува Национална стратегия за противодействие на корупцията, приета с Решение на МС №671/01.10.2001 г.[3] – при това, успешно изпълнена.)

Поради всички посочени причини независимите източници бяха доста сурови в оценките си на отчетните механизми. "Прецизността изисква да се посочи, че нито отчетът, нито приложението към него съдържат информация за неизпълнените мерки, предвидени в Националната стратегия и Програма. (...) Посочено е единствено процентно съотношение между изпълнени и неизпълнени мерки, но процентите са предоставени от самите изпълнители на мерките, без да е ясно какви са индикаторите за оценка на изпълнението"[4]. По същите причини медиите не успяха да запознаят публиката с резултатите от изпълнението на антикорупционните документи, прилагани до момента. Като се прибавят обществените нагласи за корупцията като непобедимо зло и ниската вяра в усилията на управляващите да се преборят с нея, подготовката на новата Стратегия в началото на 2006 г. бе приета скептично и критично от медиите.

С новите стратегически документи за противодействие на корупцията правителството заяви допълнителни, нови приоритети: освен борба с административната корупция на ниските и средни етажи (какъвто бе приоритетът на вече отчетените Стратегия и Програма), като приоритет бе декларирано и ограничаването на политическата корупция и корупцията във висшите ешелони на властта. Без да се коментира самата борба с корупцията по високите етажи на властта, тук е необходимо само да се уточни, че "антикорупционната атака" се насочи към политическите върхове без да стане ясно какви са резултатите от противодействието на корупцията на ниските и средни нива в администрацията. Обществото не разбра от какво ниво е започнала борбата с "малката" корупция, засягаща ежедневието на гражданите и бизнеса, нито какви резултати са постигнати след прилагането на мерките на отчетената Стратегия и Програма. Обективна преценка за резултатите в противодействието на административната корупция може да се направи само при предоставянето на систематизирана и сравнима информация в отчетите. Например, колко администрации (централна и местна власт) имат услуги, предоставяни на "едно гише"; какво е нивото на въвеждане на т. нар. електронно правителство и какви са ползите и разходите от прилагането на електронните услуги; какви са резултатите от въведените системи за регистрация на ситуации на конфликт на интереси и деклариране на имотното състояние на държавните служители; ограничен ли е непотизмът и политическият клиентелизъм при назначенията, какъв е ефектът от ротацията на служители, как е повлияло атестирането на служителите на техните възнаграждения и мотивацията им; как се е отразило на корупционните нагласи въвеждането на кутии и разкриването на телефонни линии за сигнали за корупция...

Изброените по-горе въпроси са свързани с обективна оценка на изпълнението на антикорупционните документи. Такава оценка липсва. Обществените нагласи обаче дават недвусмислен, макар и косвен отговор. Вярно е, че с обществените нагласи е било злоупотребявано достатъчно, но в конкретния случай разполагаме с напълно релевантни на горните въпроси данни: от проучване на социологическата агенция МБМД сред 992 служители, проведено в периода 8 декември 2005 г. – 6 януари 2006 г. Данните сочат, че "През последните пет години неколкократно са се увеличили служителите, които виждат ръката на политиците в назначенията и работата на чиновниците". В сравнение с 2000 г., когато МБМД провежда аналогично проучване, ръстът на политическа намеса е скочил от 8% на 26%. "От 46% на 15% са намалели тези, които никога не са виждали политически назначения". Според 59% от анкетираните има условия за корупция сред държавните служители. Според министъра на държавната администрация Николай Василев, поръчал изследването, върху резултатите е повлияло времето, през което е направено проучването – непосредствено след изборите и след сформирането на коалиционното правителство.[5] Хипотезата не е лишена от основание, но в тази интерпретация би трябвало да се добави, че за държавните служители заплахата от прилагането на кадровата "коалиционна формула 3:5:8" изглежда много по-силна от представата, че държавната служба е независима от политическо влияние и е подчинена единствено на професионални критерии...

На този фон едва ли може да се твърди, че появата на новия акцент - борба с политическата корупцията по върховете, е следствие от вътрешната убеденост на правителството и политическите партии. Напротив, този приоритет е наложен от Брюксел – както твърди Мониторинговият доклад на Европейската комисия от май 2006 г., "До този момент досегашната практика относно мерките, предприети за борба с корупцията по високите етажи на властта, остават слаби и осъществяването на новата стратегия и програма за изпълнение следва да бъдат наблюдавани от близо", а "Обвиненията, преследванията, съдебните процеси, присъдите и присъдите с възпиращ ефект продължават да остават рядкост в борбата срещу корупцията на високо ниво. България следва да представи ясни доказателства в тази област..."[6] Наивно би било да се твърди, че средностатистическият българин вярва в нещо различно от констатациите в Мониторинговия доклад. Колкото до медиите, те споделят не особено оптимистична и дори песимистична визия за борбата с корупцията: "От къде ще се вземат тези процеси не е ясно, след като заловените до момента с подкупи са предимно лекари, учители и дребни чиновници, взели нищожни суми. (...) Машината за размиване на отговорността по високите етажи е добре смазана и ЕС дълго ще чака дела срещу корумпирани."[7] Докато правителството търси корупцията около себе си (метафората "по високите етажи на властта" подсказва, че става дума за "етажа" на самото правителство), профилът на корумпирания злодей в българската реалност е съсвем различен: "Мъж на 40 години с висше образование е типичният корупционен неудачник у нас. Това излиза от анализа на Министерство на правосъдието на съдебната практика по делата за подкуп в периода 1989 – 2003 г. У нас се разкрива и наказва дребното рушветчийство, а корупцията по високите етажи остава на тъмно. Средният размер на подкупа, по който съдилищата решават дела, е 140 долара, най-високопоставените подсъдими за 15–годишния преход са един директор и двама зам.- директори. Най-много са осъдените данъчни служители и ревизори, на дъното на таблицата са митничарите".[8]

Създава се усещането, че въпреки силния антикорупционен патос на правителството, България продължава да няма ясна и обществено одобрена дългосрочна визия за борба с корупцията. Това оформя проблем от доктринален характер. Макар че за корекции вече е малко късно (Стратегията до 2008 г. вече е приета), разбирането на този проблем е от съществено значение за бъдещото изпълнение на същата, вече приета Стратегия. Накратко и без излишна теоретизация, става дума за липса на категорична антикорупционна цел, обединяваща обществените усилия, въз основа на която да се формулират националните приоритети, средства и мерки за противодействие на корупцията. Българската "антикорупционна доктрина" не изглежда основана на някакъв задълбочен анализ и политическо разбиране за това кои видове корупционни практики вредят най-много и на кого; кои са най-ефективните начини за борба с корупцията и какви са преките и косвените разходи от тяхното прилагане; с противодействие на кои корупционни практики да се започне, за да се постигне видим напредък без да се правят големи разходи на публичен ресурс?[9] Без анализ на отговорите на тези въпроси, в среда, в която сериозните антикорупционни действия се предприемат главно под външния натиск на ЕС, съществува реален риск от погрешни, конюнктурно поставени цели (краткосрочни, средносрочни и дългосрочни), които да се преследват в борбата с корупцията; от формализъм, непоследователност и показност в предприеманите действия; от хаотичност и разпиляване на и без това ограничения финансов и организационен ресурс.

Рисковете са свързани и с допълнително ерозиране на доверието в институциите и отказ от обществена подкрепа. По този въпрос данните от социологическите сондажи са красноречиви: според изследване, направено през януари 2006 г. от Институт за публични политики и партньорство сред 100 представители на фирмени ръководства от производителната сфера в частния бизнес на въпроса "Очаквате ли действията на правителството да ограничат корупцията?" с "Да" отговарят 39%; "Промяната зависи от много други фактори"- 35,3%; " Не"- 37,3 %; "Трудно е да се прецени" – 23, 5 %.[10]

Според изследването "Световен корупционен барометър " за 2006 г. на "Трансперънси интернешънъл" (огласено на 07. 12. 2006 г.)[11] на въпроса " Как бихте оценили дейността на правителството в борбата с корупцията във вашата страна?" 62% от българите отговарят, че усилията на българското правителство са незадоволителни (36% оценяват дейността на правителството в борбата с корупцията като неефективна, според 15% не се противодейства, според 12% не се противодейства, а се поощрява). Двадесет и пет процента от респондентите нямат мнение или не искат да отговорят на този въпрос, което е особеност за България в сравнение с другите изследвани страни. Това, че една четвърт от българите са в позицията " не знам/без отговор" вероятно би могло да се интерпретира повече като липса на доверие/съпричастност към дейността на правителството в борбата с корупцията, отколкото като липса на информираност, тъй като медиите широко отразяват корупционната и антикорупционната проблематика.

С Решение № 61/02.02.2006 г. на МС беше създадена Комисия по превенция и противодействие на корупцията с председател министърът на вътрешните работи и заместник-председатели министърът на правосъдието и министърът на държавната администрация и административната реформа. Членове на Комисията са министърът на финансите, министърът по европейските въпроси, заместник-министрите на образованието и науката и на здравеопазването, директорите на Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол (АДВФК), Агенцията за финансово разузнаване (АФР), Държавната агенция по приходите, Агенция "Митници", и на компетентните дирекции в администрацията на Министерски съвет, както и секретарят на Съвета по сигурността към МС.

Комисията се създава, за да:

участва в изработването на държавната антикорупционна политика;

предлага на правителството решения за:

- приоритетите на антикорупционната дейност;

- най-ефективните подходи за успешно противодействие и превенция на корупцията в различните обществено-политически области.

По своя замисъл Комисията следва да осъществява контрол и координация по изпълнението на Стратегията и Програмата за изпълнение на Стратегията за прозрачно управление и за превенция и противодействие на корупцията за 2006 г.

Комисията има за задача да обобщава информацията от държавните институции и да изготвя отчет за изпълнението на Стратегията и Програмата на всеки 6 месеца. На 10 май 2006 г. Комисията прие система от индикатори за изпълнението на Стратегията и ефективността на антикорупционните мерки на държавните институции. Комисията се отчита за дейността си пред министерския съвет.

Практическата реализация на решенията на Комисията следва да се осъществява от ръководителите на инспекторатите в административните структури в системата на изпълнителната власт. Предвидено е ръководителите на инспекторатите в отделните министерства, както и директорите на компетентните дирекции в МС да се събират във формат работна група към Комисията, ръководена от директора на дирекция "Главен инспекторат" на Министерски съвет. Главният инспекторат е и секретариат на Комисията.

Според Устройствения правилник на Министерския съвет и неговата администрация, Дирекция "Главен инспекторат": подпомага организирането на дейността по провеждане на държавната антикорупционна политика; координира и подпомага дейността на инспекторатите; разглежда и при необходимост извършва проверки по постъпили сигнали за конфликт на интереси, корупция и други нарушения на органи на изпълнителната власт и държавни служители на ръководна длъжност и изготвя доклад за резултатите; анализира причините и условията за констатираните нарушения и предлага мерки за отстраняването им; подпомага изпълнението на решенията на Комисията по превенция и противодействие на корупцията; извършва анализ на ефективността и ефикасността на дейността в държавната администрация, свързана с антикорупционната политика; осигурява организационно-технически работата на Комисията по превенция и противодействие на корупцията; отчита се за дейността си на министър-председателя.[12]

На 28 май 2006 г. е назначен директор на дирекция "Главен инспекторат". През юни МС взима решение съставът на служителите в Инспектората да бъде от 6 души.

Комисията по превенция и противодействие на корупцията към Министерския съвет следва да си взаимодейства в борбата с корупцията с Комисията за борба с корупцията към 40-то Народно събрание и Комисията за борба с корупцията към Висшия съдебен съвет.

Според Правилата за координация и взаимодействие в дейността за борбата с корупцията в Република България, подписани от председателите на антикорупционни комисии към МС, НС и ВСС: "Предметът на съвместната дейност на Комисиите е противодействието и борбата с корупцията в законодателната, съдебната и изпълнителната власт."[13]

Както се вижда от описаната по-горе инфраструктура, на практика в антикорупционното усилие са включени основните контролни органи на държавата, а усилията им са административно йерархизирани за целите на конкретната задача (борба с корупцията) в общ орган. Описаната антикорупционна инфраструктура отговаря на един от двата основни модела, прилагани в света – модел, при който всички държавни органи са ангажирани в борбата с корупцията, като усилията се координират от междуведомствен орган (Комисия)[14]

Може да се спори доколко този модел е адекватен за конкретните български условия. Като подход той отговаря на българските управленски представи за посрещане на предизвикателства (формулиране на задача за изпълнение – създаване на комисия по въпроса). Твърдението не е иронично и отразява реално съществуващи принципи на управленско поведение. Подходът има предимства и недостатъци. В конкретния случай недостатъците са в няколко посоки. При наличието на три антикорупционни комисии към отделните власти (изпълнителна, законодателна и съдебна), на Главен инспекторат към МС, Инспекторати в отделните министерства и в Прокуратурата, отговорът на въпроса "Къде е съсредоточена пряката политическа отговорност за резултатите от борбата с корупцията?" започва силно да се размива. На теория, всички институции отговарят и всички те се борят с корупцията, като се координират помежду си. На практика, никой не носи лична политическа отговорност. На теория всички власти са повели мащабна борба срещу корупцията, изградили са отделни звена и система за координация помежду си. На практика системата позволява прехвърляне на отговорност и много лесни отговори на въпросите, интересуващи българския гражданин. (напр. борбата срещу корупцията по високите етажи не изглежда да е в компетенцията на никоя конкретна комисия.) Не е ясно на кого трябва да бъдат зададени въпросите за борбата с корупцията: на министър-председателя, на министъра на вътрешните работи, на главния прокурор, на председателя на някоя междуведомствена структура или на някого другиго. Причината за това е, че всички се борят с корупцията – тя е общо дело и като общо дело отговорността за резултатите е обща.

По дефиниция, ясната отговорност и координацията между институциите в усилията им за борба с корупцията са ключови за ефективното провеждане на антикорупционна политика. Според цитирания Мониторингов доклад от май 2006 г., "Структурите за координиране и прилагане на антикорупционната политика се нуждаят от укрепване с цел ефективното изпълнение на техните функции". В Мониторинговия доклад от септември 2006 г. се констатира: "Секретариатът на Антикорупционната комисия все още не е напълно оперативен. Координирането на антикорупционната стратегия остава непълно, а участващите в нея органи са прекалено разпръснати."[15] Годишният доклад на парламентарната антикорупционна комисия от октомври 2006 г. също съдържа извода, че "Координацията между антикорупционните звена е лоша (най-често се изразява в срещи и подписване на споразумения, от които нищо не произтича)."[16]

В работата и координацията на антикорупционните структури съществуват тежки дефицити: "недостатъчната оперативност и ефективност във взаимодействието на тези органи по отношение на конкретни сигнали, законодателни инициативи, тематични разработки на проблеми, които създават корупционна среда и условия за корупционни практики", "бюрократични трудности, забавяне, отлагане и нерешаване на въпроси, които са от компетенциите на различни държавни органи, както и разнопосочност в дейността на трите Комисии, водещи до недостатъчни резултати".[17]

България вече изглежда е избрала своя модел за борба с корупцията, затова преразглеждането на самия модел на настоящия етап не е реалистична алтернатива. Като основна препоръка дотук трябва да се изведе оптимизиране работата на различните антикорупционни звена. Горните цитати дава достатъчно добра снимка на проблемите, за да бъдат допълвани. При това, едва ли някой от съществуващите органи по изпълнението на Стратегията би могъл да оспори горните констатации. Много важен детайл от препоръката за "оптимизация на работата": в случая става дума за управленски стил и решения, а не за финанси или експертиза.

Програмата за изпълнение на Стратегията за прозрачно управление и за превенция и противодействие на корупцията за 2006 г. обхваща общо 120 мерки, различни по своя характер, тежест, обхват и значение, разпределени в три раздела:

а) Мерки в публичната сфера – превенция и противодействие на корупцията по високите етажи на властта; прозрачно партийно финансиране; антикорупционни действия в централната и местната администрация; в системата на образованието, в здравеопазването, в отбраната, в Министерството на вътрешните работи, в митниците, в съдебната система;

б) Мерки в стопанската сфера – прозрачно управление на обществените финанси; данъчните и митническите приходи; обществените поръчки и концесиите; регламентиране на формите на публично-частни партньорства; прозрачност в частния сектор и корпоративното управление;

в) Граждански контрол и активизиране на сътрудничеството с гражданското общество – институционализиране на гражданския контрол върху дейността на администрацията; гражданско участие в превенцията на корупцията; оценка на разпространението на корупцията и антикорупционните политики; сътрудничество между държавните органи и гражданските организации.

В програмата са включени 55 мерки – 46% от всички мерки, с по-скоро предварителен, подготвителен, съпътстващ и поддържащ характер. Става дума за:

Изготвянето на различни анализи – 16 бр.

Извършването на оценки – 15 бр.

Планиране и провеждане на обучения – 12 бр.

Изработване и внедряване на програми, планове, методологии – 7 бр.

Информиране на обществото за изпълнение на програмата – 5 бр.

Този разрез на програмата показва странна и дори тревожна картина. С просто око се вижда, че след години антикорупционна борба, отчитана в различни правителствени документи, България продължава да се намира на някакъв подготвителен, твърде ранен етап. Нищо чудно, че това бе разгадано веднага от медиите, които с раздразнение констатираха, че отново става дума само за "изслушване, обсъждане, анализиране, сезиране на други институции, разработване на стратегии и т.н."[18] Вярно е, че анализите, оценките, обсъжданията и пр. са естествена част от всяко сериозно управленско усилие, но преобладаването на тези предварителни мерки е тревожен симптом. За предварителни мерки вече е късно – не че е лошо, но страната се намира в период на изпълнение на втора по ред антикорупционна стратегия. (Първата такава стратегия вече бе изпълнена успешно до края на 2005 г...) От управленска гледна точка картината може да се обясни с два много силни аргумента: първият е, че оценки, анализи, изработване на програми и планове са мероприятия, които се отчитат много лесно. (Има ли извършена оценка? Има. Значи мярката е изпълнена успешно. А самата оценка... изобщо не е задължително да е публична... Дори не е задължително да е писмена...) Конкретен пример: мярка 1.3. от Програмата: "Анализ на ефективността на санкциите по Закона за публичност на имуществото на лицата, заемащи висши държавни длъжности". Анализ от подобен характер може да се окаже много полезен - макар и нелицеприятен. Той може би е направен – но българското общество не разполага с него. А българинът може би наистина ще се заинтересува какво показва анализът на санкциите...

Вторият аргумент, който прави този тип мерки особено популярни, е, че става дума за нискорискови усилия - или въобще без никакъв риск. Никакви вътрешни противоречия, никакви междуведомствени търкания, напрежение, сблъсъци или, не дай Боже, политическа конфронтация. Например, без никакъв риск може да се отчете "Разработване и изпълнение на програма за обучение по проблемите на корупцията, конфликтите на интереси и професионалната етика за всички министри, заместник-министри, членове на политическите кабинети, областни управители, заместник областни управители, председатели и директори на агенции, членове на комисии, кметове на общини" (мярка 1.5.) (Нито пък може да се оцени качеството на тая обучителна програма, нейната продължителност, обхват, ефективност... Още преди да разполагаме с официален отчет, можем да сме сигурни, че всички са обучени, мярката със сигурност е изпълнена.) Колкото и парадоксално да изглежда, от съдържателна гледна точка не мерките за борба с корупцията по високите етажи, а нискорисковите мерки са приоритет в Програмата. В случая с партийното финансиране например, вместо да тръгне в посоката, зададена от известната фраза за "обръчите от фирми", антикорупционното усилие отива в "Проучване и анализ на най-добрите международни практики при въвеждането на стандарти за прозрачност при финансирането на политическите партии" (мярка 2. 1.) Как се прави проучване и анализ на най-добрите международни практики, знаем всички – на място... Това е определено нискорисково (и може да се окаже дори приятно) усилие.

Точно тези два аргумента (нисък риск и лесно отчитане) обаче предопределят слабия ефект на програмата - ако изобщо някой забележи, че подобни мерки са предприети. Въпросът, който биха задали гражданите, е "И какво от това?" Мерките, както може да се види от списъка им в Програмата, съзнателно избягват конфонтационните елементи. Може би това е цената на коалиционното партньорство - в смисъл на ограничена политическа воля, ангажираност и решимост (този политически отговор би могъл да бъде някакво обяснение, без непременно да е верен). Само че тогава изобщо не би трябвало да се учудваме, че гражданите и медиите не забелязват антикорупционната стратегия на правителството – тя изглежда твърде беззъба. Преди една година, заради обсъждането на малко по-радикален вариант за контрол върху партийното финансиране, цялата стратегия се оказа "секретна".[19] Когато самата стратегия бе обявена публично, никой не разбра какво точно в нея би могло да бъде секретното. По-точно казано, всеки можеше да разбере, че елементите, заради които стратегията е била "засекретена", просто липсват в публичния, окончателен вариант...

Втори разрез на съдържанието на програмата можем да приложим като за кратко се опрем върху теорията. Според класическата формула на Робърт Клитгард корупцията (К)е равна на монополна власт (М) плюс проява на дискреционна власт[20] от служителите (Д), минус отчетност (О). Корупция = Монопол + Дискреционна власт – Отчетност.

С други думи: "Ако някой има монополната власт над услуга или стока и притежава дискреционна власт - по свое усмотрение и преценка да решава дали някой да получи определена стока или услуга, или колко да получи даден човек и няма отчетност, за да могат другите да видят какво решава този човек, то тогава е на лице корупция."[21] (Въпреки претенциозния си характер, формулата всъщност изразява почти очевидни зависимости, които в една или друга степен за описвани от експерти, журналисти и граждани по най-различни поводи от години насам: условията за корупция се увеличават при ситуацията на българската поговорка "в него хлябът, в него и ножът".)

Имаме всички основания да погледнем на мерките от Програмата през категориите и съотношенията от формулата на Клитгарт. Този анализ показва, че:

- 30,8% от мерките пряко или косвено се отнасят до повишаване на отчетността - правене на публични отчети; достъп до регистри; прозрачност на разходване на публични финанси; прозрачност на финансиране на публични институции и партии; публичност на декларации за имуществено състояние; въвеждане на информационни системи и др.;

- На второ място по относителна тежест са мерките, свързани с ограничаване на дискреционната власт на администрацията - въвеждане на по-ясни правила и процедури в дейността и взаимодействието между публичните институции – 18,3%;

С най-ниска относителна тежест в програмата са (както вече можем да предположим сами) мерките, свързани с намаляване на монопола върху правото за разпределянето на публичния ресурс – мобилност и ротация на служители; контрол върху прилагането на разрешителните и регистрационни режими и намерения за постепенно преминаване от лицензионни и разрешителни режими към регистрационни и уведомителни режими; електронно управление – 6,7%;

Останалите мерки – 44,1%, са най- разнообразени по характер - насочени главно към усилване на капацитета на администрацията да изпълнява, координира и контролира антикорупционната Стратегия и Програма.

Горното разпределение позволява да се направи изводът, че мерките, свързани с демонополизиране на контрола върху разпределение на обществения ресурс (въпреки непрекъснато заявяваните намерения за децентрализация на властта, за "свободния гражданин", за т. нар. "аутсорсинг" на публични услуги, за ограничаване на административното регулиране на стопанската дейност...) са изключително подценени в Програмата.

В началото на юли 2006 г. Комисията по превенция и противодействие на корупцията се събра и отчете изпълнението на Стратегията и Програмата за първото полугодие на 2006 г. Според отчета, 57 от заложените мерки са изпълнени, а 9 са в процес на изпълнение. Според публикация на интернет-страницата на Министерски съвет, отчетът съдържа следните данни:

През периода в прокуратурата са внесени 24 обвинителни акта срещу лица от високите етажи на властта и магистрати. Постановени са 4 осъдителни присъди. Към 12 юни в производство са 36 случая на корупция, а на проверка на специализираните звена към прокуратурите в страната и ВКП са 16 преписки с данни за престъпления. В резултат на работата на Комисията и на Инспектората на МС през 6-те месеца за корупция са уволнени 53 служители в държавната администрация, 22 служители в МВР са уволнени по административен ред. За същия период са подадени 179 сигнала за корупция и по тях се реализират проверки. НАП е стартирала проверки на 577 задължени лица – 350 физически и 277 юридически. 316 проверки са приключени, има съставени ревизионни актове, а задълженията на лицата към държавата са в размер на 6,5 млн. лева. От януари до юни са направени промени в 8 закона, свързани с антикорупционната политика на правителството и са приети два нови закона.[22]

Отчет на Комисията за шестте месеца не е публикуван, поради което не може да се направи анализ за изпълнението на мерките в съответствие с приетите от Комисията индикатори за оценка на изпълнението на Стратегията и Програмата.

На 14 юли правителството предаде на Европейската комисия междинен доклад от близо 1000 страници относно изпълнението на поетите ангажименти във връзка с присъединяването. Документът също не бе публикуван – обяснението бе, че той има "работен характер" и не представлява "окончателния" вариант.[23] Това отново демонстрира общото ниско равнище на публичност при отчитането на антикорупционните мерки досега.

Става ясно, че пред Брюксел са отчетени следните резултати:

В изпълнение на Стратегията за прозрачно управление и за превенция и противодействие на корупцията, са отворени телефонна линия с номер 982-22-22 и интернет-страница www.nocorr.mvr.bg за получаване на сигнали за корупционни действия от страна на държавни служители.

Със заповед № 145/31.05.2006 на председателя на Сметната палата е приета бланка-формуляр за достъп до публичния регистър на имуществените декларации на лицата, заемащи висши държавни и др. длъжности, както и размерът на таксата за достъп – два български лева.

Имуществените декларации на министрите за 2005 са публикувани на интернет-страницата на правителството, а на членовете на политическите кабинети – на интернет-страниците на съответните министерства.

Увеличени са функциите на Дирекция "Главен инспекторат".

В края на май 2006 г. министърът на държавната администрация и административната реформа е одобрил Методология за инспекция и модел за оценка на корупционния риск.

Разработени са стандарти за административна етика и на всички нива в държавната администрация са разпространени 600 плаката и 100 000 брошури.

50 000 държавни служители ще получат основно обучение по антикорупция под формата на компакт-дискове за самообучение.

В администрацията са въведени разнообразни канали за сигнализиране (пощенски кутии, горещ телефон, он-лайн директория, информационни панели, книги за сигнали и др.).

В периода 1 януари – 31 май 2006 г. полицейските служители са работили по следните случаи на корупция:

Подкупи (Чл. 301-307а от НК)

- Разследвани са 39 престъпления, нанесли щети, възлизащи на 701 000 лева;

- Разкрити са 32 престъпления, 6 от които извършени в предишни години;

- 11 престъпления все още се разследват.

Статистическите данни отчитат лек спад в броя на разкритите престъпления, в сравнения с 2005 г. (с 12 случая), а същевременно с над 40 пъти се е увеличил обемът на разкритите щети (от 17 000 лв. до 701 000 лв.).

Злоупотреба със служебно положение с цел облагодетелстване или получаване на материална облага за служебното или друго лице (чл. 282-283а от НК):

- Разследвани са 161 престъпления, които са нанесли щати в размер на 27.8 милиона лева;

-Разкрити са 116 престъпления;

- 41 престъпления все още се разследват.

Споменатите нарушения представляват 49.6% от разследваните случаи на злоупотреба със служебно положение.

Сключване на неизгодни сделки (чл. 220 от НК):

- Разследвани са 14 престъпления, нанесли щети, възлизащи на 953 000 лв;

- Разкрити са 5 престъпления;

- Разкрити са 6 престъпления, извършени в предишни години;

- 8 престъпления все още се разследват.

Вследствие на проверките на високопоставени лица, председателят на Държавната агенция "Държавен резерв и военновременни запаси" е освободен. Директорът на Национална служба "Пожарна и аварийна безопасност" бе временно отстранен. Материалите са предадени на прокуратурата.

По данни, предоставени от прокуратурата, в периода 1 януари – 26 юни 2006 г., са произнесени 8 присъди и 31 обвинения са предадени на съда за корупция на високопоставени лица, включително на магистрати.

Има 6 нови досъдебни производства, образувани след 1 май 2006, отнасящи се до корупция по високите нива.

Към дата 26 юни 2006 г. има 32 досъдебни случая, свързани с корупция по високите нива, които все още се водят. Специализираните звена на прокуратурата в страната и Върховната касационна прокуратура са извършили проверки на 16 дела, съдържащи данни за нарушения, извършени от високопоставени служители и магистрати.