Правно-икономическото значение на механизма на офшорните компании се засилва все повече в международните търговски отношения. Правният режим на тези компании е свързан с изключително благоприятни финансовоправни предпоставки за данъчно планиране и поради това офшорните юрисдикции по света придобиват все по-голяма популярност.

Терминът офшорна компания има английски корени и се свързва с думата off-shore, която означава "отдалечен от сушата". В исторически план това понятие се свързва с колонизираните от Великобритания острови и други зависими територии, на някои от които е бил предоставен специален финансов статут. Офшорните центрове са места, където може да се регистрира компания, която при съблюдаването на определени условия да се ползва от

Класическата офшорна държава дава възможност на чужди компании и лица да учредят на нейна територия компании, които не са задължени да плащат никакви данъци или плащат много ниски данъци. Това именно са офшорните компании. По принцип те не дължат данък печалба, а само твърда годишна такса (чийто размер е минимален) за поддържане на регистрацията им. Собствениците им по правило са освободени от данъчни задължения във връзка с доходите си и могат свободно да ги изнасят зад граница. Другите благоприятни фактори са конфиденциалността, изключително опростените регистрация и поддръжка на компанията, липсата на валутен контрол и на стриктни изисквания, свързани със счетоводната отчетност (в повечето случаи не се изисква нито данъчна регистрация, нито счетоводни отчети).

Всичките тези предимства обаче се балансират от някои законови ограничения - например обикновено нямат право да извършват никаква стопанска и търговска дейност по мястото на регистрацията си (с изключение на дейността по поддръжката и управлението на своя бизнес), а там е само тяхното официално седалище и регистриран офис. Още нещо - на офшорните компании е забранено да сключват договори с местни компании, както и да осъществяват износ или внос на местния пазар; забранено им е да получават финансиране от местни източници; забранено им е да придобиват местни недвижими имоти.

По принцип офшорната държава е заинтересувана само да получава приходи от таксите (за регистрация и поддържане на регистрация), плащани от офшорните компании, без същевременно да се задължава да създава правни и икономически условия за дейността им. По този начин неутрализира възможността за възникване на евентуални неблагоприятни последици от стопанската дейност на офшорната компания, като например социални недоволства (стачки), конкуренция спрямо местните производители и търговци или екологични проблеми, тъй като бизнесът на офшорната компания се извършва изцяло извън пределите на юрисдикцията.

Напоследък все повече се засилва

от страна на държавите с високи нива на данъчно облагане. Спрямо офшорните зони се предявяват настойчиви претенции за промени на данъчното им законодателство и в големия брой случаи законодателните корекции в офшорните юрисдикции всъщност са резултат на външна интервенция. Бахамските острови и латиноамериканската държава Белийз са офшорните центрове, които най-енергично и последователно бранят своя данъчен суверенитет и се противопоставят твърдо на всякакви опити за външно въздействие.

В теорията и практиката се посочват най-разнообразни

Първата и най-важна насока е свързана с т.нар. преразпределение на печалбата като един от модерните методи за намаляване на данъчната тежест чрез прехвърляне на печалбата от държави с високи нива на данъците към офшорни центрове, в които се ползва облекчен данъчен режим. Това трансфериране на печалби обикновено става чрез различни правни схеми, но най-често е под формата или на лизингови вноски, или на продажна цена, което означава, че офшорната компания действа или като лизингодател, или като продавач. Изключително важна е анонимността на собственика на офшорната компания, тъй като иначе ще стане ясно, че става дума за сделки между свързани лица. Поради това често се използват доверени подставени лица като акционери и директори. В практиката обаче за оптимизиране на печалбите се изисква формирането и използването на далеч по-сложни правни конструкции с много междинни звена по веригата.

Втората насока за използване на офшорните компании е в сферата на електронната търговия по интернет. Важно е да се провери дали офшорната компания може да избегне реалното си присъствие на територията на потребителите, където обикновено се плащат високи данъци. Това означава, че на територията на потребителите компанията следва да се въздържа от наемането на служители и на търговски обекти с цел улесняване на продажбите, защото в противен случай ще се счита, че е налице "място на стопанска дейност", а това подлежи на данъчно облагане. Често дори притежаването само на сървър в държавата на потребителите се приравнява на наличието на "място на стопанска дейност". Следователно създаването и поддържането на рекламна страница в интернет на сървър на друга компания (несвързана с офшорната) не води до данъчни задължения в държавата на потребителите.

В случай обаче, че в бизнес стратегията на офшорната компания е посочена необходимостта да има установено "място на стопанска дейност" на територията на потенциалните потребители, тогава друг важен въпрос е дали между двете държави има спогодба за избягване на двойното данъчно облагане. Следващият важен фактор, който следва да се прецени при електронната търговия, е дали може да се избегне продажбите да се считат за сключени на територията на държавата на потребителите. От съществено значение е формулировката на волеизявлението на продавача (офшорната компания) да е много точна и недвусмислено да посочва, че става въпрос само за покана към оферта, а не за същинска оферта, т.е. трябва да е ясно, че офертата за покупка идва от купувача потребител (а не от продавача), приемането става в офшорната юрисдикция, например с получаването на плащането там, и че договорът е подчинен на действащото там право.

Третата насока е в сферата на свободните промишлени и търговски зони. Някои офшорни центрове създават свои безмитни зони и предлагат възможности за извършване на преработка на преминаващите оттам стоки. По този начин е възможно да се получи сертификат за произход на стоката, който впоследствие да послужи при бъдещ внос.

Четвъртата насока е в сферата на финансирането и инвестициите (особено във връзка със сделки с недвижими имоти).

Петата насока е в сферата на правата върху интелектуална и индустриална собственост. Когато производител в страна с много високи данъци притежава права върху патенти, търговски марки, промишлени дизайни, ноу-хау, лицензи или франчайзинг, той може да прехвърли тези права на свързана с него офшорна компания. В резултат на това се стига до трансфериране на капитали от производителя към офшорната компания под формата на възнаграждения за ползването на съответните нематериални обекти на интелектуална и индустриална собственост. В крайна сметка капиталите отиват в офшорната компания, където не подлежат на никакво данъчно облагане. Същата схема се прилага често и при авторските и сродните им права.

Шестата насока е свързана с използването на офшорните зони за седалище на корабни компании, което дава възможности да се избегне плащането на данък върху печалбата от превози по море и други акцесорни услуги.

Седмата насока е във връзка с откриването на банкови сметки в офшорната държава и получаването на банкови карти, които може да се използват от собственика или от директора на компанията, както в съответния офшорен център, така и на територията на всяка друга държава. По този начин парите по банковите сметки могат на практика да се използват за разплащания, без изобщо да се внасят на територията на друга страна, където евентуално биха били обект на данъчно облагане.

В класическата теория и в практиката обикновено се анализират и преценяват

Първият е облекченият данъчен режим (най-често между 2 и 5%). Нещо повече - в някои държави офшорните компании имат право на допълнителни привилегии: например безмитен внос на офис оборудване и служебна кола.

Вторият фактор, който следва да се провери, е дали между държавата, където се планира офшорната регистрация, и държавата, където е постоянното местожителство/седалище на собственика и където евентуално той ще трябва да плаща данък върху всичките си доходи, съществува спогодба за избягване на двойното данъчно облагане. Ако такава спогодба съществува, това най-често ще означава, че той няма да дължи никакви допълнителни данъци във втората държава, където се трансферират реализираните от него (чрез офшорната му компания) доходи. Съществуването на такава спогодба обаче понякога не е благоприятно, особено когато се установяват международноправни задължения между държавите - страни по спогодбата за обмен на информация между данъчните им служби, което определено не е в интерес на собствениците на офшорни компании.

Конфиденциалността е третият важен фактор при избора на офшорна юрисдикция. Това е факторът, който се свързва с гарантирането на анонимността на собственика. При класическата офшорна компания не е необходимо действителният собственик да се регистрира където и да било. Неговото име обикновено не е посочено в никакви публични документи или регистри. Най-често е известен само на неговите лични адвокати и счетоводители. При акциите на приносител не възникват проблеми, но ако съответното офшорно законодателство допуска издаването само на поименни акции, се налага като собственици в регистъра да фигурират имената на доверени подставени лица.

Четвъртата група фактори включват политическата, икономическата и правната стабилност в съответния офшорен център, а също така степента на развитие на комуникациите, транспортната инфраструктура и банковата система. В това отношение е за препоръчване да се избере офшорна държава, която принадлежи към англосаксонската правна система, поради по-голямата сигурност.

Офшорната компания може да се регистрира под различни форми, но най-често използваната е тази на частното (от затворен тип) акционерно дружество или дружество с ограничена отговорност. Предимството е, че

(кредитори) за задълженията на компанията. За частната компания е характерно, че нейните акции не се търгуват публично на фондовата борса и по правило има доста ограничен брой акционери, най-много 50. В някои офшорни центрове имената на акционерите се вписват в публичен търговски регистър. В този случай реалният собственик може да използва местни доверени подставени лица като формални (номинални) акционери. Те са само формалните собственици и отношенията им с действителния собственик се регламентират по начин, който гарантира, че само той ще се възползва от дейността на компанията и ще я контролира, а името му няма да придобие публичност. Възможно е също собственикът да действа като директор или пълномощник на офшорната компания, но е възможно и директорите да бъдат подставени лица.

В процедурата по регистрацията на всяка офшорна компания се изисква представянето на учредителен акт и устав. Почти навсякъде законодателството изисква от компаниите да имат и "регистриран агент", който да действа като техен представител пред административните органи. Обикновено това е местно физическо или юридическо лице (най-често адвокатска фирма или счетоводна компания), специализирано в предоставянето на подобни услуги и притежаващо лиценз за тази дейност.

Управлението се осъществява от един или няколко директори. Когато са няколко, те формират борд. Могат да са както физически, така и юридически лица. Нещо повече - някои офшорни юрисдикции изискват управлението да се извършва отвън, което означава директорите да не са местни лица и да провеждат заседанията си и да взимат решения извън страната. Понякога законът поставя изискването офшорната компания да има и секретар (юридическо или физическо лице). Задължението му е да води и да съхранява дружествените книги - протоколната книга, книгата на акционерите, книгата на директорите, и да съхранява нейния печат. Най-често действителният собственик управлява и контролира дейността със съдействието на местна адвокатска фирма.