Онова, срещу което правехме нежни революции, днес е мода за много пари. Картините в стила на социалистическия реализъм превзеха търгове и галерии в Русия и на Запад. Художниците са стриктно класирани в няколко пазарни категории и творчески стилове, номер едно сред които е течение, провъзгласено за "съветски импресионизъм". Соц. реализмът дълго време беше смятан за аутсайдера на изкуството на XX век. Твърдеше се, че точно той никога няма да дойде на мода. Допускаше се, че когато носталгията по миналото вземе връх, на бял кон ще се върнат най-много политическите плакати от 20-те години, рисувани от големите майстори на руския авангард. Не стана така. В домовете на руснаците доброволно нахлуха портрети на Брежнев от 80-те и пасторални идилии от колхозите на 70-те. Цените са от 1500 до 150 000 долара.

Самотен червен триъгълник прорязва бяло пространство, затворено в кръг. Цветовете са плътни, формите - хармонични. Така изглеждаше отдалече този лист хартия, изпаднал от папката в една софийска книжарница. Наведох се да го разгледам отблизо, сигурна, че пред мен е репродукция на Кандински. Не беше. Изящното геометрично изображение се оказа доукрасено от надпис, накъсан по диагонала на червения цвят: "Избивай белите с червения клин." Нямаше удивителна. Този човекояден призив от болшевишката война срещу бялата армия принадлежи на един от най-високо ценените образци на плакатното изкуство на XX век. Негов автор е авангардистът Ел Лисицки - художник, сценограф, архитект и дизайнер-експериментатор, въвел електромеханичното шоу в руския оперен спектакъл на 20-те години.

Изразът плакатно изкуство не е оксиморон. Особено ако става дума за произведение, създадено веднага след октомврийския преврат, който днес бележи 90-ата си годишнина. В епохата на съветската цензура, когато Иля Еренбург подбира завоалирани думи, за да опише трагедията на руския авангард, той въвежда израза

Тогава това е единственият начин да говориш за хора, посветили таланта си на болшевишката кауза, впоследствие осакатила живота им. Почти всички, за които в Гугенхайм имат какво да ви кажат, са някъде там, в групата на колективното увлечение - от Кандински до Малевич. Що се отнася до Лисицки, той е в компанията на цяло съзвездие таланти, инжектирали преврата със своите иновационни идеи. Конструктивизъм, суперматизъм, футуризъм - всичките модерни течения в изкуството на онова време отиват за илюстриране на новите политически герои. Едно от най-ярките произведения на късния кубизъм, нахлул в плакатното изкуство, остава следната творба на Владимир Лебедев: работник по каскет замахва с трион, а до себе си е подпрял пушка с щик. Един надпис подчертава повелята на времето, която в приблизителен превод гласи: "Дори и да работиш, дръж пушката наблизо". "Харесва ли ви този плакат", попитах продавачката, която надали имаше и двайсет години. "Ами не го разбирам много, казва. Защо му е пушка?"

Плакатите на Лисицки, Лебедев, Маяковски или Родченко днес имат съдбата на авторите си. Макар и да будят възхищение като постижения на определено течение в изкуството, рисунките им трупат прах по магазините. Купуват се книги и албуми, но не и самите плакати. Единици са тези, които биха ги закачили в коридора, кухнята или дори тоалетната. Изящният абстракционизъм, който призовава към съвсем конкретно убийство, днес е не повече от елемент от историята на изкуството. За него се говори със същата предпазливост, с която литератор би изрекъл абсолютно справедливото изречение, че поемата на Маяковски, възпяваща Сталин, е уникален образец на анапеста в силаботоническото стихосложение. Ако решат да украсят стените на домовете си със съветски плакати, руските интелектуалци по-скоро биха избрали хумористичния подход, без изобщо да ги е грижа дали зад майтапа стои четката на някой класик или баданарката на обикновен бояджия. С наслада биха закачили в тоалетната ширпотребно изображение на червеноармеец със страховит поглед, който ти заповядва да си държиш устата затворена. Друг хит е един внушителен завод в цвета на съветското знаме, от който излизат кълба непобедим метално-сив пушек. Броим пещите и комините - седем! Червеният надпис отгоре гласи: "Димът на тръбите." Следва продължение отдолу в черно: "Дъхът на Съветска Русия." Да живеех до Кремиковци, досега да съм го лепнала на входната врата. И то в компанията на друг: омазан в сажди работник, който неизвестно как е успял да запази зъбите си в удивителна цялост и ослепителна белота. Усмихва се добродушно и по пролетарски притиска към гърдите си червена гъба. Инструкцията в червено пояснява:

Една приятелка вече втори месец издирва плакат от 50-те години, в който едно беззъбо бебе, грамадно като цялата съветска шир, е захлупено от следното безалтернативно предложение: "Нашите деца не бива да страдат от разстройство." Аз имам този плакат, но няма да й го дам.

Масата руснаци обаче има друга страст. Те подминават както Лисицки, така и самозвания труженик с неизмитите сажди, но затова пък остават хипнотизирани от основното течение в изкуството на съветската пропаганда - социалистическия реализъм. Всичко онова, което допреди десетина години предизвикваше само бунт в стомаха, в момента се радва на нечуван пазарен успех. Епични платна, от които те гледат физкултурници с четвъртити брадички и русоляви пионери, в момента се разпродават на търгове за десетки хиляди долари. Стартът на този интерес е датиран отчетливо - в Русия той дойде с новия век.

Пазарът за произведения на изкуството в Русия стана свободен едва в самия край на 80-те, с перестройката. Тогава беше направена смелата прогноза, че революционната съветска естетика все някога ще дойде на мода и в поосвободения СССР - така, както харизмата на Горбачов беше успяла да люшне цяла Европа към модата на фанелките със сърп и чук или чашите с надпис "СССР". Анализаторите предполагаха, че пропагандните произведения на руския авангард на 20-те ще влязат в домовете на хората независимо от посланията. Не познаха. В домовете влезе соц. реализмът от по-късни години - пощальонките на 60-те, трактористите на 70-те, доячките на 80-те. Цените на тези платна се покачват с всяка изминала година, като търсенето е вече строго дефинирано - колкото по-официозна е една картина, толкова по-голям шанс има на търга. Портретът на Брежнев, рисуван през 1981 г. от Сисоев и озаглавен "Винаги потънал в работа", замина при притежателя си за 18 000 долара. Картината "Първи май" на Федосов се продаде за 21 000 долара. През ноември в Москва предстои нов търг, на който се предлага

на Звьоздкин. Стартовата цена е 6000 долара. Гледам галошите, кожуха шесто поколение, шала с цветята, вързопа в ръка и се досещам за аромата в двора на колхоза. Пресмятам набързо кой би дал шестте хиляди, пък и отгоре, и стигам до извода, че "Етюдът" скоро ще кацне в някой московски апартамент - някъде върху скрина от двувековно червено дърво с позлатата по дръжките. Днес вече и двата предмета се наричат с общото име антиквариат, а еклектиката в интериора е непробиваема мода. Западните галерии също откликват на този интерес, макар и плахо. Като изключим Дъблин, Монте Карло и Лондон, където са организирани продажби на соц. реализъм, неотдавна "Сотбис" продаде едно платно на Татяна Яблонска за 80 000 лири. Не съм се интересувала какво е изобразявало то - свежото утро на комсомолката в съветския строй или просто умиротворената шир на някоя поляна, миришеща на равенство и свобода.

Тези главозамайващи цени, разбира се, не са за всеки. По-бедните се задоволяват с порцеланови фигурки от 40 до 500 долара. Моят фаворит е един 19-сантиметров милиционер, огънат като въпросителен знак от усилието, с което си надува свирката. Продаден е за 200 долара. Изразът

може да породи измамната мисъл, че това са изделия, срещани под път и над път. Грешка. Голяма част от тях е произведена в Императорския порцеланов завод в Петербург, който още от 1744 г. зарежда царския двор с изящната си продукция - сервизи, табакери, вази, фигурки. Национализацията му през XX век не променя нито качеството, нито асортимента на изделията. Променят се само героите на времето - порцелановите фигурки вече изобразяват бригадирки или моряци, унесени в четене на книги. 14-сантиметровият ученик на 50-те има стартова цена от 355 долара и нито един сегмент в тази информация не ми дава мира. Още не мога да си простя, че не обсъдих въпроса с онази 20-годишна софийска продавачка. Сигурна съм, че щеше да ме попита какъв е този войник. А то момчето просто си беше изваяно в училищната униформа. Барабар с императорската технология за производство на порцелан от севърско качество.