Въпросите, свързани с паралелния внос, и по-конкретно проблемът дали той представлява нарушение на правата на интелектуална собственост, са дискутирани неведнъж. Целта на тази статия е да разгледа тези въпроси в светлината на съдебната практика след присъединяването на България към ЕС, както и с оглед на приложимото европейско законодателство и юриспруденцията на Съда на Европейските общности в Люксембург (Европейският съд). Понятието паралелен внос няма легална дефиниция, но в общоприетия смисъл под него се разбира неоторизиран внос на оригинални маркови стоки, които преди това са били пуснати от притежателя на марката на пазара в друга държава. Такъв внос е икономически обоснован при наличие на значителни разлики в цените на стоки, носещи определена марка, в отделните държави, което дава възможност на паралелните вносители да купуват там, където цената е ниска, и да продават там, където цената е висока.

В основата на понятието за паралелен внос стои институтът на т.нар. изчерпване на правото върху марка. Правото върху регистрирана марка е абсолютно, задължава всички да се съобразяват и дава монополната власт на притежателя му да използва марката, както и да забрани на трети лица да използват в търговската си дейност знак, идентичен или сходен с тази марка без негово съгласие. Това изключително право на собственика обаче не е неограничено, защото обратното би затруднило свободния търговски оборот на стоките, обозначени с неговата марката. Ето защо законът урежда принципа на изчерпване на правото върху търговската марка, съгласно който изключителното право на собственика й да забранява на трети лица да я ползват е ограничено само до първата продажба на стоката, обозначена с марката, т.е., ако и когато собственикът на марката пусне стоката на пазара за първи път. След това той няма право да забранява нейното по-нататъшно свободно циркулиране. По аргумент за противното притежателят на марката може да се противопостави на използването й за стоки в случаите, когато стоките с тази марка не са пуснати на пазара от него или с негово съгласие.

Проблемът с паралелния внос възниква именно във връзка с въпроса за географската територия, по отношение на която се счита, че правото на собственика на марката е било изчерпано, т.е. кой е пазарът, по отношение на който собственикът на марката има право да даде съгласие, съответно да откаже да позволи пускането на стоки с неговата регистрирана марка. В световен план са възприети две законодателни решения на този въпрос, продиктувани от различни икономически аргументи:

1. т.нар. международно изчерпване на правото върху марка (възприето в САЩ) - когато собственикът на марката веднъж пусне стоката, обозначена с неговата марка, в търговския оборот в една държава (на даден пазар), счита се, че неговото право, произтичащо от регистрацията на марката, е вече изчерпано окончателно по отношение на всяка държава (всеки пазар) в света

2. т.нар. национално изчерпване на правото върху марка - счита се, че правото на собственика на марката е изчерпано само по отношение на конкретния пазар, на който стоката е била пусната, но не и по отношение на който и да било друг пазар (на която и да било друга държава). Ако собственикът на марката е пуснал стоката в една държава и дадено лице я придобие и я внесе без съгласието му в друга държава, избрала режима на национално изчерпване на правото върху марка, този внос би бил в нарушение на правата на собственика на марката на територията на страната, където стоката се внася.

Концепцията за изчерпване на правата върху марки се регулира от чл.7, ал.1 от Първата директива на Съвета 89/104/ЕИО, който предвижда, че "Марката не дава право на собственика да забранява използването й във връзка със стоки, поставени на пазара в общността под тази марка от самия собственик или с негово съгласие". По аргумент за противното основание това означава, че собственикът на марка може да се противопостави на вноса на конкретния артикул в общността, докато този артикул бъде поставен на пазара в общността от него или с негово съгласие. С влизането в сила на Споразумението за Европейското икономическо пространство (ЕИП) позоваването на общността следва да се счита за позоваване на него. Следователно паралелният внос в рамките на общия пазар, т.е. между държави - членки на ЕС, и на ЕИП е разрешен само след изчерпването чрез пускането на конкретния артикул от стоката на пазара в една от тези държави . Тази система се нарича общностно изчерпване.

С приемането на Закона за марките и географските означения (ЗМГО - в сила от 15.12.1999 г.) и до присъединяването си към ЕС България прилагаше режима на националното изчерпване. Текстът на чл.15 от ЗМГО в редакцията му в сила след 01.01.2007 г. реципира буквално текста на чл.7, ал.1 от Първа директива, т.е. България възприе принципа на общностно изчерпване на правата върху марка. При това положение паралелният внос ще бъде незаконен в случаите, когато стоките, които са негов предмет, не са били пуснати със съгласието на притежателя на марката на пазара в България или в която да било друга държава от ЕИП (например купени са от пазар в САЩ и са внесени в страна - членка на ЕИП, без съгласието на собственика на марката).

Защитата на правото на притежателя на марка в случай на незаконен паралелен внос се извършва по общия ред пред гражданския съд. Поради това е изключително важно при постановяването на съдебните решения по дела, касаещи тези въпроси, българският съд да познава и да взима предвид европейската практика по подобни случаи, защото в еднаквото третиране е смисълът на хармонизирането на вътрешното ни законодателство с правото на ЕС.

В редица свои решения Европейският съд в Люксембург е имал повод да се произнесе, че паралелният внос, осъществен без съгласие на притежателя на марката, нарушава гарантираните от закона права на интелектуална собственост върху тази марка. Например в решение от 16.07.1998 г., постановено по искане за тълкуване на текста на Първата директива по случая "Силует срещу Хартлауер", недвусмислено се посочва, че изчерпването на правото върху марка (т.е. невъзможността на собственика да се противопостави на последващи продажби) не би било налице, ако стоката е пусната за продажба на съответния пазар без неговото съгласие. Този принцип е потвърден и в редица други решения, достъпни на www.europa.eu.int, като например решението по дело C-173/98 Sebago and Maison Dubois. В посоченото решение изрично се уточнява още, че съгласието на собственика на марката следва да се отнася до всяка отделна бройка от стоката. С други думи, когато правопритежателят веднъж е пуснал стоки с дадена марка на пазара в ЕИП, правата му се считат за изчерпани само по отношение на тази конкретна партида стоки, а не изобщо по отношение на всички стоки, носещи същата марка.

В периода след 2000 г. досега бяха постановени редица решения за паралелния внос и като цяло съдебната практика беше противоречива. Основна причина за това е различното тълкуване на разпоредбите на ЗМГО и допусканата грешка, в смисъл че нарушение на правата на регистрирана марка има само при внос на фалшиви стоки, т.е. стоки, носещи марката без съгласието на притежателя й. В тази връзка е важно да се подчертае, че в нито една разпоредба от ЗМГО не се прави разграничение между фалшиви и оригинални продукти, а съгласно чл.73, ал.1 от ЗМГО, за да е осъществен съставът на нарушение на търговска марка, е достатъчно да е налице използване в търговската дейност на знак, идентичен или сходен на регистрираната марка (вкл. внос на стоки, носещи такава марка) без съгласието на правопритежателя.

В решенията си от 2006 г., и особено през 2007 г., българският съдът все по-ясно и последователно постановява, че неоторизираният паралелен внос представлява нарушение, на което собственикът на марката може да се противопостави. Така с Решение №500 от 11.07.2007 г. на ВКС се приема, че е налице нарушение на чл.73, ал.1 от ЗМГО, без значение дали стоката е оригинална, "същественото е, че е налице използването на защитената марка в търговската дейност без съгласието на притежателя й". Този извод се подкрепя и от Решение №600 от 28.07.2007 г. на ВКС, съгласно което "законът забранява използването от трети лица без съгласието на собственика на марка, която е идентична или сходна с тази на притежателя й, а от това следва, че не се прави разлика между оригинални и неоригинални стоки". С Решение №753 от 30.11.2007 г. на ВКС се уточнява смисълът на понятието изчерпване на право върху марка, като се отбелязва, че: "след изчерпването, т.е., след като конкретна индивидуална партида от дадена стока бъде пусната на българския пазар от собственика на търговската марка или с негово съгласие, той не може да се противопостави срещу по-нататъшната дистрибуция на артикула вътре в страната."

В обобщение, вече може да се твърди, че е налице трайна практика на българския съд по въпроса за изчерпването на правото върху марка и за т.нар. паралелен внос, съответстваща на практиката на Европейския съд и на практиката по прилагането и тълкуването на съответните разпоредби в страните - членки на ЕС, и на ЕИП.

Съдържанието на статията не представлява правно становище или правен съвет. Авторът и "Борислав Боянов & Ко." няма да носят отговорност за предприемането на специфични действия, основаващи се на нея. За предприемането на конкретни действия следва да се потърси конкретен правен съвет.