Панорамата от летището до покрайнините на градчето Анистън в американския щат Алабама е колаж от потискащи гледки на пътуване към нищото. Като онези от филми, като "Родени убийци" или "Няма място за старите кучета"... "Déjà vu", в което току-що пристигнал, вече се чувстваш изоставен…

Анистън, Алабама, е вероятно една от най - обезкуражаващите дестинации в провинциална Америка. Любопитното, което можете да научите в сбит преразказ на кратката градска история, започваща през 1879г. е, че името (Annie's Town - градът на Ани) е дадено от съпругата на президента на местната железопътна компания Ани Скот Тейлър. Сега Анистън има 23741 души население, което непрекъснато намалява. Градът е окръжен център, в който се издава един от най-добрите независими вестници в Америка – "The Anniston Star". Сградата, в която допреди няколко години са се намирали редакционните му офиси е местна забележителност, тъй като на практика няма прозорци. "Бункерът" е построен в края на 60-те години на миналия век, когато заради редакционната си политика в защита на правата на чернокожите, офисите на вестника често били атакувани с "коктейли "Молотов". С това всичко интересно около историята на града е изчерпано.

Витрините на магазините по доскорошната главна улица в Анистън са празни, защото по нея вече никой не минава. Центърът на градчето е буквално изсмукан от хипермаркетите в периферията му. Вечер, в някогашния градски Saloon, на чаша тъмна бира за 4 долара или малък бърбън с лед за малко повече, може да се послуша качествен южняшки блус. При това на живо. За чужденците барманът с удоволствие организира "тур" до втория етаж на сградата, към който води почти тържествена, широко извита стълба. Навремето там живеели маман и нейните питомки, отдавна прогонени от пуританските нрави на дъблоката провинция. Сега барът е почти кротък пристан на градското целомъдрие. Навън то се движи само с максималната разрешена скорост към ресторантите за бързо хранене и търговските центрове, разпилени край кръстовището на двата крайградски аутобана. През уикенда белите жители на Анистън играят голф и се срещат в местния кънтри клуб и не съвсем под сурдинка все още твърдят, че "скритият дефект на тази страна са черните". Испаноговорящите са нова тема, която бързо влиза в обращение.

Анистън, Алабама, е място, в което за случайно попадналият европеец най-важното е да не допусне скуката да се превърне в паника. Един от начините за справяне с проблема е непрекъснато да подлагате на анализ американската провинция. Така тя ще се разкрива пред вас ден след ден и въпреки, че няма да ви забавлява, ще ви изненадва с монотонността си – като матрьошка. Спазвайки това правило, открих затвора на Калхоут каунти.

Това е провинция в провинцията, където, както във всеки затвор по света, се влиза с връзки! Тук ходатайството на общински съветник с добро име в града е достатъчно, за да може един журналист от другия ъгъл на света да седне в голямото кожено кресло срещу бюрото на шериф Лари Амерсън. Предупреден съм, че той обича да бъде в центъра на вниманието. Откривам също, че навсякъде по света ченгетата са еднакво суетни. Доказателствата: безупречният блейзер, маняшки подстриганите посребрели мустаци, привидната готовност за отговор на всеки въпрос – всичко е част от блясъка на титлата "cheriff". Забавно е!

Годишният бюджет, с който Лари Амерсън разполага е 3,4 млн. долара. Половината от тази сума отива за поддръжката на затвора. И не стига! В него се излежават само присъди с продължителност до една година. Жените и мъжете са в съотношение 1:1.

Инструктажът, преди да напуснем кабинета на шерифа е сух. Най-важното е да осъзная, че рискувам само за своя сметка! На тръгване шериф Амерсън оставя пистолета си на бюрото. Всички надзиратели в затвора също са без оръжие. Единствената им защита са флакони със сълзотворен спрей, безупречната система за охрана и Законът. "Уверявам ви, че нито един затворник не би си позволил непристойно поведение в мое присъствие", казва шерифът. И въпреки това категорично настоява да не посещавам женския сектор. "Там законите са различни!", усмихва се той под мустака си.

Безкрайното отваряне и затваряне на автоматичните врати, водещи към отделните сектори става от командната кула в центъра на сградата. Там, няколко десетки монитора надничат с дистанционно управляеми камери във всеки коридор и всеки ъгъл на килиите. От този затвор няма избягали. В отсека за излежаващите максимални присъди цари привиден ред – прилича на болница. Дежурните затворници, облечени в оранжеви униформи, лениво влачат мокри стирки по пода. Част от останалите се размотават по бельо и по фантастичните си татуровки. Няколко цветнокожи трупат мускули в неуютна фитнесзала. Гледката е тягостна. Някъде там, в дъното на мрачния кадър, един от затворниците очаква смъртната си присъда. Електрическият стол, с който консервативният Юг все още не иска да се раздели, е в столицата на щата - Монтгомъри. "Ако съдията е милостив, би могъл да го замени със смъртоносна инжекция", обяснява без вълнение шерифът.

"Свикнали са! – е отговорът, когато питам как жените – надзиратели се справят с гледката на мъжкия тоалет. Тук те са повече отколкото очаквам. "В много от случаите жените са по-ефикасни от мъжете", твърди шерифът. Още при постъпването си в затвора, осъдените минават през първото изпитание. Твърде често т.нар. "гол обиск", банята и преобличането в приемното отделение са поверени на жени. "Това е част от наказанието", смее се Лари Амерсън. Надзирателките не носят поли. Гримът е забранен за разлика от маникюра. Задължително изискване е косите им да са къси или прибрани. "Това са част от мерките за сигурност, казва шерифът. За всеки от затворниците трябва да е ясно, че се подчинява на жена, а не на безполово същество в униформа. Нямаме проблеми! Жените и мъжете дават дежурства при еднакви условия, но при нас, за разлика от затворите с по-строг режим е леко".

Самонараняването, гълтането на игли, бръснарски ножчета и лъжици е практика и тук. В медицинския пункт обаче настъпва оживление, когато питам дали се е налагало да спасяват крайниците на затворник, който си е инжектирал нафта мускулно или подкожно. Знам за този номер от затворнически лекари в България. Бинго! Подобно нещо чуват за първи път. Изненадата им от факта, че нещо подобно изобщо е минавало през нечия глава, става повод за уточняващ интерес: "Всъщност..., от къде казахте, че идвате?" После без чувство за хумор ме съветват да не говоря повече на тази тема, за да им спестя един проблем повече.

В залата за "тихи игри" четирима мъже са залепнали за телефонните автомати. "Могат да говорят само за чужда сметка – отвръща на любопитството ми шерифът. Телефонните разговори осигуряват сериозно перо в бюджета на затвора. Делим печалбата с телекомуникационната компания." Мъча се да рзгадая сам номера с разговорите за чужда сметка, но накрая се предавам. Отговорът се оказва прост, по американски: "Всеки затворник говори в почти 95% от случаите със семейството си или с близки приятели. Те почти никога не отказват да приемат разговор, макар, че сами трябва да го платят. Освен това, разговор с роднина или приятел, който е в затвора, трудно може да бъде прекъснат, дори ако стане прекалена дълъг".

Разходката в столовата на затвора в Анистън е любопитна за всеки, който поне веднъж е надникнал в кухнята на българско училище или болница. Всички прибори, чиниите и чашите са за еднократна употреба. Специалният им дизайн изключва всякаква възможност да бъдат използвани за друго, освен по предназначение. Поредният "културен шок" идва с разлистването на седмичното меню на лишените от свобода. Ето малък цитат от него:

Неделна закуска: Пържени филийки, овесени ядки, кленов сироп и мляко.

Неделен обяд:Пирожки с пълнеж от пилешко месо, картофено пюре, гарнитура от грах и моркови, сос, десерт по избор и чай.

Вечерята във вторник включва: спагети със сос болонезе, зеленчукова салта, хляб, круши и сок. За вечеря в събота затворниците получават руло "Стефани", картофено пюре, сос, гарнитура от зеленчуци, хляб, дребни сладки и чай.

Толкова! В главата ми бръмчи глупавото балканско възклицание: "Ово йе стандарт!". Когато искам да запазя копие от затворническото меню като сувенир, шериф Амерсън ме поглежда с крайчеца на очите си. После махва с ръка и, слава Богу, спестява въпроса, за какво точно ще ми послужи?

След трите метални врати, които делят офисите на шерифа от затворническите коридори, застоялият въздух и миризмата на дезинфектанти бавно се разрежда с дъха на свежия дъжд навън.

Стискам ръката на шерифа, който веднага след последното "Бай!", изчезва делово, сякаш ще се видим пак след 15 минути.

Искам ли кола? Не, благодаря, по-добре е да подишам на свобода.