В магазинчето "Русские сладости" на малката варненска уличка "Иван Вазов" продават неочакван спомен от времето на соца. Помните ли онези гигантски шоколадови "конфеты" с ароматизиран фондан, опаковани в най-различни шарени станиолчета. Тук ще ги намерите в неочаквано изобилие. И ако щете вярвайте, все още изглеждат по същия начин, дори вкусът им е абсолютно същият, както във времето, когато с половин киилограм от тях приключваше всяко пътуване до "великата Съветска страна". "Да, да, зная го това магазинче, как...? Често ходим там, за да си купим нещо сладичко", казва с непреодоляния си руски акцент Тамара Атанасова, учителка по математика във Варна. Време й е да се пенсионира, а не може, тъй като у нас не признават 9-те и години педагогически стаж в бившия СССР. "Защо стана така?, чуди се тя. До 90-та

признаваха всичко, сега времената се промениха. Отношенията между българи и руснаците станаха различни..." В гласа й долавям съжаление, а недоумението от промяната звучи искрено.

За т.нар.новые руские, Тамара говори деликатно. "Различни са. Общуват помежду си и не търсят връзки с общността. А може би именно те са една от причините за  промененото отношение към руснаците в България?".

Ако попитате, във Варна веднага ще ви посочат няколко от най-големите и представителни стари къщи в сърцето на града, купени от "новите руснаци". Отличават ги системите за сигурност, видеокамерите и скъпите автомобили пред

тях. По-голямата част от руските семейства, дошли след промените у нас, живеят във вилна зона, разположена недалеко от града, край пътя за курорта "Златни пясъци". Бизнесът на "новите руснаци" е разностранен - от строителството и недвижимите имоти до производството на соеви продукти, търговия и хотелиерство. Обичат редките марки автомобили, наемат най-скъпите офиси и въпреки това остават невидими и непознати.

Никой не може да каже колко точно са руснаците и украинците във Варна и околните градове - 5 или 6000....  За значимостта на присъствието им обаче говори фактът, че преди около 5 - 6 години бе направен опит за рускоезична радиостанция, която да излъчва на територията на Варна. Този проект се провали, но друг оцеля - книжарницата "Русская книга". Именно там можете да срещнете и повечето от т.нар.стари, които идват тук за новия брой на вестника "Русская газета". Според Тамара Атанасова именно те подъдржат живота на руската общност във Варна. "Поне веднъж месечно ходим с приятелки в ресторант "Россия", защото боршът там има истински вкус, както у нас, разказва още тя. Освен това само там, както някога, можеш да си поръчаш грузинската минерална вода "Боржоми". Като органзирана общност обаче за последен път се събрахме за Коледа през 2006г.". Дори и разпилени, руснацте във Варна имат повод за гордост - съпругата на кмета на града Кирил Йорданов- Елена Валеева е тяхна съгражданка. Макар и от скоро у нас тя говори относително добър български и гледа на живота в розово: "Всичко е толкова прекрасно... Българи и руснаци продължават да са все така близки", казва тя, когато я питам от какво се оплакват най-често сънародниците й.  Вероятно този поглед беше и една от причините за свободния вход на състоялия се навръх 3 март във Фестивалния и конгресен център във Варна концерт на Йосиф Кобзон и ансамбъла на руското Министерство на вътрешните работи.

Марина Стефанова е украинка. живее във Варна от близо 6 години. Нейният поглед е различен: "Когато дойдох тук се почувствах като на луната, казва Марина, нямах представа къде съм. Мъчно ми е за приятелките ми, за роднините ми, но това е положението. Сега имам работа и тя заема цялото ми време". Преди три месеца Марина Стефанова открила "Частен детски център за ранно развитие". "Още като пистигнах забелязах, че никой у вас не иска да се занимава с малки деца - тези от 1 до 6 години. Така се роди идеята за центъра ми, в който ще се грижим за децата като в семейството им". Разговорът с Марина е припрян, тъй като бърза. Заета е. Трудно разбира, за какво точно става дума, когато повеждам разговора пак към "новите" и "старите". Точно тогава ме прекъсва: "Не знам, не разбирам от това. Аз съм позитивен човек, имам приятелки и рускини и украинки и българки...Общувам с всички". После любезно се извинява, че трябва да се върне към работата си.

Михаил Агабабян е друг тип ентусиаст. Той е пенсиониран авиоинженер, женен за арменка. Основател е на сдружението "Россияны 21-й век" - наследник на закритото през 1990-та дружеество "Соотечественики". Когато спрели да работят през 2000г., двамата с жена си решили да се установят във Варна, където братът на Михаил живее от години. "На срещите, които организираме с Генералното консулство на Руската федерация във Варна, идват предимно "старите", тези които живеят тук от 20 и повече години, разказва и Агабабян. Те са по-активни. Младите имат проблеми с установяването си тук, отглеждат децата си. Те са по-заети!". Извън "нестопанските" си занимания Михаил Агабебян е собственик на туристическа компания "Ной травел". Казва, че е зает човек, но не прекалено. "Тук всичко ми е близко - и манталитета, и поведението на хората, и празниците, твърди той. Не бих могъл да живея друтаде в чужбина, освен в България".

Усетих, че разказът на госпожа "Х" ще бъде искрен още от първите й думи. Нарекох я  така, защото позвъни обратно само минути, след като беше затворила телефона. "Моля, не споменавайте името ми. Не искам да огорчавам никого, всичко това е минало", каза тя. А нейното минало е ето такова: Ако не била голямата й любов с българин през 1997г., никога нямало да избере да живее в чужбина. Преподавала руски и всичко изглеждало чудесно, до началото на 90-те. Точно тогава светът й започнал да се разпада - руският вече не бил задължителен учебен предмет, родителите на повечето от учениците й отказали да запишат децата си в езиковите курсове, които водела. "Започнах да срещам неочаквано враждебни погледи, не ми се излизаше на улицата, бях толкова потисната, спомня си тя. Имам типично руско лице и лесно ме разпознават. Един ден непозната жена изкрещя в очите ми: "Руская дура!", а аз едва не се разплаках. Друг път след някакъв митинг минаващите хора ми подхвърляха: "Ти какво правиш тук, отивай си!" - бяха изключително тежки моменти за мен. Всъщност никога не съм вярвла в лозунгите за "вечната и нерушима дружба".

Оказа се вярно- вечни са само интересите, а българте са изключително прагматични хора". Една от легендите на далеч по-малобройната украинската общност във Варна е вече 90 годишният Александър Палий. Говори се, че той е първият "съветски специалист", сключил брак с българка. Дошъл у нас през 50-те години на миналия век, почти веднага след като завършил Московския институт за нефт и газ. Навремето под негово ръководство било открито Тюленовското нефтено находище край Шабла. "Вече два пъти моля консула ни във Варна да направи нещо за ретранслирането на украинска телевизия тук и нищо, оплаква се Палий. Не знам какво става у нас, в Украйна.  Не мога да поддържам езика си, започнах да го забравям!" Въпреки годините си, Александър Палий звучеше като непримирим оптимист. Но само до края на разговора ни, когато внезапно каза: "Когато са млади, хората приемат далечните страни като предизвикателство. Но сега вече знам, човек

трябва да живее там, където е роден".