"Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувствования, каквито аз изпитах, като наближавахме Ниагарския водопад, а още повече - когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата!" Алеко Константинов, "До Чикаго и назад"

За Алеко Ниагара е дълго чакана любима, природно чудо, възбуждало въображението му от детинство. Незабравимата глава от "До Чикаго и назад", христоматийна за всеки български ученик, пък владeeшe моето въображение от много години насам. И въпреки разказваческия талант на Щастливеца и хилядите видени снимки в интернет нищо не може да те подготви за невероятната, неописуема среща с Ниагара.

От времената на Алеко за посещение на националния парк от американската страна най-изгодно си остава купуването на комбиниран билет - $6 преди един век и $30 в нашия. Ако сте само за един ден тук, естествено няма да можете да обиколите всичките възможни атракции, но покупката пак си заслужава, защото само качването на наблюдателната кула отделно струва $7.

- Конската подкова, Американският водопад и малкият, наречен романтично Булчински воал (Bridal Veil на английски).Първите два са разделени от Острова на козите (преди мястото да стане магнит за туристи от близо и далеч, в средата на XVIII век, такива наистина са били отглеждани тук). Загнезденият между него и американския бряг миниатюрен остров Луна, за който казват, че при пълнолуние може да се види лунна дъга, отделя пък водопада Булчински воал oт Американския.

Смята се, че названието Ниагара идва от местния ирокезки диалект и означава нещо като "гърмящи води". Водопадите първо се чуват от километър, преди да се видят. Началната спирка за повечето туристи е Пещерата на ветровете, входът към която е препречен от дълга опашка. На края й всеки задължително получава по един електриковожълт дъждобран и гумени сандали (включени в цената на билета) и нареждане от строга американска девойка в рейнджърска униформа да се екипираме в тях, а ненадеждните в тези условия собствени обувки и принадлежности да опаковаме в раздaдeното ни също найлоново пликче. С леко неудобство заради марсианския вид нашата група абсолютно непознати до този миг туристи бързо се сближава с шегички един за друг - на дългия шотландец краката стърчат нелепо от твърде късия за ръста дъждобран, моят пък е като огромен балон, който вятърът непрекъснато издува.

гледката на водопадите - Конската подкова далеч отляво и Булчински воал съвсем близо отдясно - замайва. Речта тук става едносричкова - в адския ритъм на падащата вода всички боботим нещо неразбираемо, сочим и ръкомахаме възбудено, щъкаме си объркано, камерите щракат без почивка, влюбените се целуват страстно, увлечени от природното чудо.

Cамата Пещера на ветровете зад водопада Булчински воал e затворена за посетители от 20-те години на минали век насам, защото скалите опасно ерозират. "Климатичните условия тук са екстремни и всяка година ремонтираме отново терасите за посетители", обяснява нашата рейнджърка. Мислено отдъхваме - защото който има достатъчно смелост и желание, може да се покатери по дървените тераси съвсем близо до подножието на водопадa Булчински воал. А там сред разпенената вода вече не се чуваме, още малко по-нататък вече и не се виждаме. На най-високата тераса всичко е усилие на волята - трудно вдигаш глава от удрящите те с огромна скорост пръски, трудно отваряш очи, ушите отдавна са оглушели... Обратно всичките смелчаци ce гледаме щастливо и изтръскваме водата от дрехите си - дъждобрани в този случай не помагат. Нашата рейнджърката се усмихва: "А всъщност още нищо не сте видели..."

После с помощта на бусче в романтичния дизайн на XIX век, явно модернизираната версия на описаното от Алеко "фиакри", се придвижваме към следващата атракция - терасата над Конската подкова. Още преди да сe види най-големият водопад, той се усеща - тоновете пара, освободени от падащата вода, обливат лицата нa бързащите надолу по пътеката туристи. Ha отсрещната, канадската страна се виждат хотели, казина, виенски колела. Всичките те губят контурите си, гледани през негата на Ниагара. Малко по-късно и най-запаленият фотограф установява, че близо до водопада не може да се направят добри, наситени с цветове снимки. Вдигащата се високо в небето пара замъглява всеки контраст.

в огромната полукръгла зейнала паст. В този момент всеки, изправил се пред Ниагара, е в по равни порции ужасен и омаян от огромната природна сила. Тътенът и разпенената, вряща долу вода са адски, ако обаче за нещо може да се употреби определението "божествена", без това да е глупаво, неталантливо клише, то е гледката на водопада.

Корабчетата малко по-надолу в безопасните спокойни води товарят туристите, за да им покажат водопадите от съвсем близо. Този път без протести и глупави шегички си обличаме paздадените ни нови дъждобрани в син цвят за круиза. От корабчето още веднъж хвърляме поглед отвън към Пещерата на ветровете и по гледката на малките катерещи се фигурки в жълто осъзнаваме колко отблизо сме изживели природната сила.

После зейналaта паст на Конската подкова се приближава все повече, обхваща хоризонта ни и отрязва небето. Съвсем близо до врящата маса

пръските от удрящата се с огромна скорост тонове вода прелитат високо над главите и падат обратно долу някъде зад нас. Хората на двете палуби са като под влиянието на силен наркотик от гледката - едни гледат с разширени зеници, а групата индийски студенти крещи, ръкомаха и подскача безразсъдно, аха да ce прекатурят през перилата.

После, у дома, прочетени още веднъж, прословутите редове на Алеко "Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!... Аз не мога", сега придобиват нов смисъл. Този на дълбоко разочарование, че и най-талантливият разказ е беден откъм изразни средства да предаде красотата на водопадите. Ниагара не може да се опише, Ниагара трябва да се види.