Една от най-големите легенди, но и загадки на ФБР, продължава да бъде личността на Джон Едгар Хувър. В продължение на близо половин век той не само ръководи службата, но и създаде цялата мрежа механизми за ефективна борба с престъпността.

Името му обаче се помни и с маниакалното събиране на информация за стотици хиляди американци, много от които не са сторили нищо, но чиято съдба понякога е съсипвана от ФБР. Той е бил "ключарят на Вашингтон", знаел е страшно много тайни за политиците и техните роднини и най-страховитото било това, че никой освен него не знаел кои точно тайни са му известни.

В биографичната книга за Хувър от 2004 г. изследователят Ричард Хак описва различните му лица - добрият, лошият и ненаситно алчният за власт. След две десетилетия работа, десетки интервюта и ровене в хиляди документи писателят заключава, че никой в историята на ФБР не е разполагал с толкова власт като него и никой няма да разполага с такава в бъдеще. Всеизвестно е, че Хувър никога не ходел при никого - те идвали при него. Той седял в кабинета си като паяк в центъра на огромна паяжина от безкрайно лоялни лично нему служители.

Талантът му да организира проличава още през 20-те години - преди да влезе в дезорганизираната агенция, предшествала ФБР. Енергичен и целеустремен сътрудник на министерството на правосъдието, в детството си той мечтаел да стане пастор, но по-късно решил, че по-добре ще може да служи за "моралното пречистване на обществото" на юридическото поприще.

В началото на 1920 г., без да има нещо общо с ФБР, Хувър започнал да събира информация за всякакви прояви на антидържавна дейност. Той решил да използва няколкогодишния опит от работата си като библиотекар в Конгреса за създаването на картотека, където били вкарани не само комунисти и социалисти, но и участниците във всеки антиправителствен митинг, журналисти, писатели, профсъюзни активисти.

През първите три месеца от своята работа той успял да събере около 150 000 имена, след няколко години утроил това количество. На базата на събраната информация по-късно по обвинение в антидържавна дейност ще бъдат арестувани няколко хиляди души. Въпреки че по-голямата част от тях скоро след това били освободени, имената им останали в картотеката на младия чиновник, който скоро става заместник-директор на ФБР.

През следващите десетилетия безкрайната амбиция на Хувър превръща бюрото в армия. Той извоюва разширение на юрисдикцията на бюрото - по-голямата част от гангстерските дела са извадени изпод контрола на ненадеждните щатски полиции. Агентите получават право да носят и използват оръжие, създават се криминоложки лаборатории, бази данни с пръстови отпечатъци... Най-забележителното обаче е настояването му служителите да са лоялни лично нему.

Те не се отчитат на главния прокурор или на президента, а единствено на Дж. Едгар Хувър. Оказва се, че да си назначен на ключов пост във Вашингтон е по-важно от това да си избран от народа. Нещо повече - Хувър упорито изгражда мистичен ореол около себе си, че е несменяем, че ако някой го пипне, ще е по-зле, отколкото да го остави. Изпреварил времето си, той е истински крал на PR-а далеч преди да се роди това понятие. Хувър диктува не само на пресата, но и на Холивуд как да се изобразяват гангстерите и агентите, кое е престъпление и кое - наказание, и дори кой актьор е подходящ и кой не.

През годините на Втората световна война сферата на дейността и съответно - влиянието на ФБР, се разраства. Заплахата от шпионаж и саботаж дава възможност на агентите на Хувър да следят за различни хора, включително високопоставени чиновници на Белия дом и даже първата дама Елинор Рузвелт. Държавната тайна оправдава тези действия, броят на сътрудниците на ФБР надминава 13 000, секретните досиета набъбват, а във времената на маккартизма това прераства в истинска политическа вакханалия. Когато 20 години по-късно президент става Джон Кенеди, Хувър за пръв път е уплашен, че ще го уволнят. Но умението му да блъфира го спасява - Кенеди не знае какво знае Хувър.

Шефът на ФБР е на 1000% отдаден на работата си и приема лично всеки отказ за сътрудничество или дори за контакт. Показателен е случаят с Мартин Лутър Кинг - твърди се, че той отказал телефонен разговор с Хувър и последният пуска срещу него цялата машина на бюрото. Заклет консерватор, ерген и тотален работохолик, Хувър най-вероятно не просто е преследвал лидера на правозащитното движение на чернокожите, но и му е завиждал, че говори безстрашно, че е уважаван, дори че има семейство.

Този подход е прилаган към безброй политици, интелектуалци и обикновени американци до степен името на Хувър и до днес да предизвиква противоречиви емоции. През 2001 г. в Сената бе предложено да бъде махнато името му от централата на ФБР, кръстена на него. Предложението бе отхвърлено.

През целия си живот Едгар Хувър е заклет ерген и някъде от 1940 г. за него започват да се разпространяват слухове, че е хомосексуалист. Досега не са открити сериозни доказателства за това, а изследователите го смятат и за нелогично, тъй като това би било огромен минус за човек, обвил се в истинска броня на недосегаемост . В основата на тези слухове стои дългогодишното му приятелство с помощник-директора на ФБР Клайд Толсън, който, също, се явява наследник по завещание на Хувър.

Самият Хувър описва Клайд Толсън, като неговото "второ аз". Двамата мъже са засичани и заедно да вечерят, да ходят в нощни клубове и в отпуски. Извънредно близките им взаимоотношения често са сочени като доказателство, че те са били любовници, въпреки че някои служители на ФБР, които ги познават, казват, че отношенията им са по-скоро братски.