Макар в краткосрочен аспект решението за "растеж с дълг" да е "второ най-добро решение", погледнато в перспектива, то залага причините за първата източноевропейска дългова криза (1978 - 1982 г.). Оценките за преходния характер на петролната криза се оказват погрешни. Задържалите се трайно високи котировки на суровия нефт продължават да ерозират конкурентоспособността на социалистическите стопанства. Поради вродени дефицити на системата голяма част от заетите отвън ресурси не са инвестирани ефективно в икономиката. Валутната задлъжнялост на СИВ нараства драстично, без това да допринесе чувствително за повишаване трансферния му потенциал. Паралелно с набъбващия външния дълг намалява и ентусиазмът на западните банки да продължават кредитните си линии към Източна Европа. Още в 1981 г., почти година преди същият процес да достигне Латинска Америка, кредиторките рязко натискат заемната спирачка. Следват разсрочванията по външните плащания на Полша и Румъния и фалитът на доктрината за "съветския дългов чадър".

Първата източноевропейска кредитна криза има различна хронология в отделните социалистически страни. Въпреки че оценките за дълговите съотношения на държавите от региона са доста спорни, те все пак показват, че кризата започва в България още през 1975 - 1976 г., достига Унгария в 1977, ГДР и Полша - през 1979 г., и Румъния - през 1980 - 1981 г. По-ранното зараждане на дълговите проблеми в България изиграва решаваща роля за по-безболезненото им преодоляване у нас. Ранната хронология спестява нуждата на София да се конкурира с други източни икономики за съветската помощ и подтиква страната ни да предприеме дефлационни корекции, преди кризата да навлезе в най-тежката си фаза.

Бързото нарастване на външната задлъжнялост на България засилва тревогите в управляващите среди, още повече че традиционните мероприятия, целящи увеличаването на българския износ, не дават резултат. Българските власти преценяват, че финансовото положение е изключително сериозно и проблемите не могат да се разрешат само с вътрешноикономически мерки. Най-вече се разчита на финансова и материална помощ от Съветския съюз.

От 26 до 29 декември 1977 г. българска делегация в състав: първия заместник министър-председател Тано Цолов и заместник-председателите Андрей Луканов и Кирил Зарев, провежда разговори в Москва със заместник министър-председателя на СССР Н. Байбаков и с други представители на съветското правителство. (...) Българските представители се обръщат с молба за помощ в следните направления: 1. отлагане на българските задължения към СССР за срок от 10-15 години; 2. отпускане на нови инвестиционни кредити; 3. безвъзмездно получаване на съветски лицензи и научно-технически разработки и 4. значително увеличаване на доставките на съветски нефт, като по този начин се намали вносът от несоциалистическите страни. Съветските преговарящи отправят критики към българската страна, че е заложила твърде високи темпове на стопански растеж, че прави големи капиталовложения в металургията, вместо да развива електрониката и изчислителната техника, и че не използва максимално наличните ресурси. Разговорите за намиране на решение на тежкия дългов проблем на България посредством съветска подкрепа продължават през цялата 1978 г. (...)

По същото време Министерският съвет в София набелязва спешните мерки, които предстоят да се вземат за укрепване на платежния баланс. На първо място се обсъждат мероприятия за силно ограничаване на вноса. Разчита се много и на съвместните двустранни и многостранни обекти между социалистическите страни, чиято продукция трябва да измести внасяните от западните държави стоки. Българската страна се обявява срещу проявата и на най-малка вътрешна конкуренция в рамките на СИВ.

През ноември 1978 г. Т. Живков изпраща писмо до Л. Брежнев, в което прави пълен отчет на предприетите от българската държава мерки за ограничаване на външните задължения. На първо място въведена е политика на строги икономии: заявено е, че административно-управленският апарат е съкратен с 150 000, което представлява 30% от персонала на държавната администрация, силно са свити административните разходи, провеждат се мероприятия за намаляване на незавършеното строителство и за ускорено въвеждане в действие новите производствени мощности. Особено болезнена е рестриктивната политика по укрепване на държавния бюджет. В тази връзка е отложено за след 1980 г. увеличението на заплатите, залегнало в партийния конгрес от 1976 г., повишени са цените на дребно на повечето стоки и транспортни услуги, въведени са четири безплатни работни дни до края на годината, редуцирани са фондовете за народно потребление. И тези действия обаче се оценяват като недостатъчни да решат тежкия проблем.

На срещата на Л. Брежнев с Политбюро през януари 1979 г. е съобщено принципното решение да се окаже на България финансова подкрепа. Но тук има спорен момент - българските представители не желаят средствата да бъдат определени като "безвъзмездна финансова помощ", а като икономически обосновани стимули за селскостопанското производство. Или по друг начин казано, в съветското предложение става дума за еднократна мярка, докато българското правителство иска да се приеме като постоянна политика на дотации и за годините след 1980 г.

Получената значителна финансова помощ и увеличените доставки на съветски горива и суровини за България бързо създават условия за укрепване на платежния баланс на страната и постепенно справяне с дълговия проблем. В началото на 1981 г. външният дълг е сведен до 4673.8 млн. вал. лв. и финансовото състояние на държавата изглежда напълно стабилизирано.

По-късно в някои спомени и в съчинения, имащи претенции да представляват научно изследване на най-новата българска история, вече бившите комунистически функционери ще твърдят, че благодарение на навременни и адекватни икономически и финансови мерки България се е справила с проблема на външните си задължения в края на 70-те години. Те обаче небрежно пропускат да споменат, че това става след предоставянето на значителни кредити и безвъзмездни помощи от СССР, а активното търговско салдо с несоциалистическите страни е постигнато благодарение главно на огромните количества реекспорт на съветски нефт. В действителност дълговата криза не е използвана, за да се решат някои от много отдавна проявяващите се недъзи на българската социалистическа икономика. Не са предприети така необходимите реформи, които да подобрят ефективността на производството, да намалят енергоемкостта му, да го направят отговарящо на световните изисквания.

Алтернативите - реформа или охлаждане По всеобщото мнение на западните анализатори НРБ и ЧССР успяват да избягнат най-тежкия период на дълговата криза (1978 - 1982 г.) чрез преминаването към политика на икономии и известното реформиране на стопанската система (т. нар. Нов икономически механизъм у нас). Не без помощ от Москва България успява да запази сравнително високия ръст на националния си доход (7.3% до кризата (1973 - 1977 г.) и 6% след това (1978 - 1980 г.), жертвайки брутните инвестиции. Българската, както и всички останали СИВ икономики са изправени пред алтернативата: (1) да се извърши структурна трансформация на икономиката или (2) да се прибегне до болезнена дефлация (свиване на инвестиции, консумация, внос или на всички тях заедно). Първата алтернатива налага трудна трансформация в структурата на БНП, дълбоки структурни изменения в икономиката (нарастване на износния сектор, модернизация на производството, повишаване ефективността и др.). Дори размерът на използвания БНП да намалее, няма гаранция, че това ще повиши експорта на страната. Несигурността се дължи както на вродените дефицити на плановото стопанство, недопускащи съществено увеличение в обема произведени стоки за износ, така и на недостатъчното външно търсене (рецесията на Запад след петролната криза). Втората алтернатива означава охлаждане на икономиката и намаляване темпа на растеж като средство за адаптиране на стопанството към влошилите се условия на търговия. Тя изисква орязване на един или всички от вътрешните компоненти на БНП - инвестиции, публични разходи или консумация. Първата естествена реакция на плановиците е да орежат инвестициите, защото идентични намаления в консумацията или публичните разходи би означавало населението да "плати" цената за адаптирането на стопанството към новите условия. Както показват събитията в Полша, подобни решения имат твърде скъпа политическа цена и по принцип се изключват от комунистическото ръководство. Новият цикъл на кредитна експанзия (след 1983 - 1984 г.) е посрещнат сравнително резервирано в София. Очевидно споменът за предишните дългови проблеми, все по-несигурната съветска подкрепа и продължаващата в Полша и Румъния криза действат възпиращо по отношение на едно ново увеличение на външния дълг. България се завръща на кредитните пазари едва в 1985 г., след като две години е успявала да устои на "изкушенията" на Запада. Изоставила досегашната си политика на ниски дългови нива, страната рязко увеличава кредитната си експозиция към Запада и в рамките на 5 години нейният външен дълг нараства 3.6 пъти!