Това е част от урок по биология на тема "Човек при подводни условия". Гмуркането е страст за хора с афинитет към екстремното. Така си мислех доскоро. Докато не чух размислите на 38 - годишния Мирослав Славчев. В живота на сушата той е директор на първия частен хлебозавод в Русе и на мелницата "Берус мел", общински съветник, председател на комисията по комунални дейности в общинския съвет и баща на 12 -годишната Преслава.

За живота под водата Мирослав има втора инструкторска степен, която е най-високото оперативно ниво във водолазния свят. Гмуркането за него вече е философия – на възприятието, на усещането, на всичко. "Това е един перфектно устроен свят, там всеки си знае мястото, силния и слабия, всеки има механизми за оцеляване. Под водата е подредено и хармонично. Няма глупаци, предателства, неща, които да те карат да се отвращаваш".

Повече от 20 години той се е посветил на любимия си спорт. "Запален" е за него от баща си. Следват тренировки в някогашните бази на ДОСО в Русе. Спортът, който тренира там, се нарича подводно ориентиране и скоростно плуване с плавници. "Тренирахме, стигнахме до националния отбор", спомня си Мирослав. "По-късно разбрах, че това не е спорт, а философия, наука и преди всичко нещо, което, освен че ти дава достъп до един свят, който не е познат на голяма част от хората, те формира като начин на мислене, започваш да гледаш на нещата под друг ъгъл". Гмуркането под вода е форма да избягаш, да се заредиш с положителна енергия, твърди водолазът.

"Обучаваме младите водолази за реакции при извънредни ситуации, когато трябва да разчитат на другаря си. При всички положения се препоръчва спусканията под вода да не се извършват самостоятелно, трябва да имаш партньор, т.нар buddy, който да ти окаже помощ при извънреден случай. Отскоро обаче се появи нова система във водолазния спорт, при която те обучават да се справяш сам във всяка ситуация. Водолазните занимания отсяват хората, не се търпят слабохарактерните, такива се изолират по естествен път. При една дребна злополука под водата, повече не идват".

макар че хората, които се занимаваме с това не гледаме на него като на екстремен спорт, защото отиваме във водата с ясното съзнание какво ще направим и с огромното желание да го направим", разказва Славчев. Няма място за страх. Правилото е, ако те е страх, не слизай под водата. Има откривателски и авантюристичен момент, и момент, в който ти спира дъхът от това, което виждаш долу.

"Най-пресният ми спомен е от Созопол, когато с приятел рапанджия слизахме при образувания, наричани "банки" – невероятна красота. Беше дълбоко и изведнъж нивото, показано на сонара, се вдигна нагоре, което значи, че там има нещо. Слязохме да видим и се оказа, че е каменно плато, в което имаше древни котви, може би римски ...те са под граница, която не се препоръчва за спортни и туристически гмуркания. Там се слиза със специални газови смеси, иска се по-сериозна подготовка".

Срещи с акули в Червено море

Акулата усеща страха много добре, има сензори за него, казва Мирослав. Любопитството е това, което ни кара да слизаме под водата, отговаря на въпроса ми защо го правят. "Ако трябва да избираме да се гмурнем при акули или да направим едно обикновено слизане под вода, бихме избрали първото", твърди той. Бялата акула е особено интересна, тя няма естествени врагове в световния океан, върха е на хранителната верига. Това е усещане, което остава за цял живот – да видиш това чудовище под водата, обяснява тръпката Мирослав. И допълва: Противоречиви са мненията колко човека са нападнати от акули, много повече умират ежедневно по пътищата. "В Египет тамошните ни колеги ни заведоха на място, казаха "Това е Shark bay", какви са знаците, слизаш и ако имаш късмет, я виждаш", разказва Славчев. Те обичат топли води и е важно да отидеш в такъв период, когато температурата е над 26 градуса. Акулите са част от цялото преживяване, но има и други интересни неща...

Няма тъпо спускане, освен ако не е много плитко или си слизал сто пъти на това място, казва русенецът. Тогава може да ти е скучно. Интересно е да се гмуркаш около коралови рифове, пълни с живот. Около теб минават хиляди, дори стотици хиляди рибки в различни цветове. Това, разбира се, не се случва в Черно море. Там са няколко вида и все повече намаляват.

"Не знам хората, които се занимават с регулация на тези процеси, дали имат яснота, но според мен Черно море е едно умиращо море", казва Мирослав. То е затворено, единствената му връзка е през Босфора, затова ги няма характерните течения, които носят свежа вода. Има теория, че заради сероворода, който е в Черно море, нещата, които са на голяма дълбочина, са перфектно консервирани, тъй като бактериите не виреят в такава среда, но това пък е за сметка на живота". Черно море е силно на друг тип водолазна страст-тази към потъналите кораби. Нашите териториални води изобилстват от потънали съдове-в т.ч.кораби и подводници от времето на Втората световна война. Голяма част от тях са локализирани и са обект на спускания. "Това е отделна глава в този спорт и моето лично мнение е ,че България може да се превърне в прекрасна туристическа дестинация именно за този тип спускания, наречен wreck diving", казва Мирослав.

По черноморието ни има водолазни училища и там се случва да участваш в спасяване, екстремен спорт е, има инциденти. "Спасяване на хора под вода е силно казано, но се случват инциденти по най-различни причини – ползва се оборудване, при това всеки дребен пропуск или грешка под водата могат да бъдат фатални. Иска се в известна доза перфекционизъм - в подготовката, в чекинга на оборудването", разказва Мирослав Славчев. Нивата на подготвеност на отделните хора са различни, но също така при евентуални дребни наглед инциденти, които могат да доведат до нещастен случай, често се налага да окажеш помощ на партньора си.

Самото спасяване под вода, а и над вода, където се налагат водолазни действия, е отделна категория, за която много малко хора са подготвени у нас. "Знам, че се провеждат специални курсове за спасяване, тъй като става дума не само на бедстващи плавателни съдове, но и за аварии с автомобили, авиокатастрофи", обясни Мирослав. Наскоро излезе закон за доброволните формирования, който обаче не дава отговор на много въпроси, които излизат в реални ситуации - като всяко нещо, което се прави от непрофесионалисти, за да се наложат най-добрите норми, за да се постигне оптимален резултат. Тук разсъждението вече е на политика Славчев, който вече година участва активно в работата на русенския общински съвет с идеи и готовност да предложи безвъзмездно знанията и опита си включително и на водолаз – инструктор.

"Във вида, в който съществува законът, няма критерии за подбор на хора за доброволческите отряди, няма яснота какво оборудване е необходимо. Това е прехвърлено на общините, които също нямат от своя страна възможност да го направят. Могат да ползват специализирана помощ, ако в местните власти има яснота какво точно е необходимо", казва Славчев.

Друго нещо е Наредбата за водолазната дейност, която излезе през лятото. Тя според Мирослав третира специализираните неща. Водолазната дейност е разделена на две основни направления – едното е спорт, туризъм и развлечение, а другото – професионалната водолазна дейност. Старата наредба беше от 1963 г., имаше нужда от ремонт, тъй като през това време се появиха частните водолазни клубове и центрове. Както по целия свят, така и у нас, гмуркането се превърна и в индустрия, твърди Славчев.

Той е насочен към хора, които посещават най-различни краища на света, с цел да се гмурнат. "Има държави, за които това е в основата на икономиката им. Например в Египет по крайбрежието на Червено море туризмът е много силно развит – цели курортни градове се прехранват от това", казва Мирослав. Основният поминък на населението там е туризмът и в частност "дайвинг" туризма.

Водолазите в България имахме осезателна необходимост от приемането на наредбата, добави Славчев. Това е нормативен документ, който се изготви се изготви с участието на специалисти – беше ангажирана Българската национална асоциация за водолазна дейност, имаше многократни срещи флотски водолази, създадоха се работни групи от експерти. "За неспециалиста може би изглежда много обща, но тя ясно диференцира нещата – да се постави на законова основа дайвинг туризма в България и да се разграничи от останалите видове водолазна дейност. Отделно от това е кой може да създава водолазни специалисти в България, до какви нива на подготовка. Регламентирано е вече и какво се случва при откриване на обект под водата – той трябва да се заснеме, маркира и да се сигнализират съответните инстанции. Наредбата не е перфектна, но общо взето е полезна за текущата дейност, смята Славчев.

Питам къде е описано какво оборудване трябва да има човек, спускайки се на определена дълбочина. Оказва се, че се спазват световни водолазни стандарти, създадени, за да се унифицират тези неща. Има няколко големи световни водолазни организации, които в последните години си подадоха ръцете, тъй като бяха в известна форма на конфликт, дори направиха "cross" за трансформиране на квалификацията на кадър от едната да се приравни към другата. Тоест в световен мащаб нещата вървят в добра посока, е мнението на русенеца. Описани са в стандарти на определените нива на обучение – тоест ниво 1 в едната организация е еквивалентно на ниво на обучение в другата организация. В тези стандарти са изброени необходимите нормативи за обучението, както и оборудването.

Разговорът с Мирослав Славчев ми даде да разбера, че водолазите са особена категория хора. Те се гмуркат, уверени в себе си, в колегите си, търсейки един по-добър свят. И го намират, докато на сушата това не винаги се случва. Бащата - водолаз е предал на дъщеря си Преслава страстта към гмуркането. Шестокласничката "от раз" покри нормативите за първата водолазна степен, която допуска влизане на 12 метра дълбочина и макар че е малка за водолаз вече предизвиква може би малко завист сред връстниците си, че може да научи урока "Човек при подводни условия" в съвсем реална среда. Както и да види един идеален свят.