Спирка "Родео" в столичния квартал "Дружба 2", часът е 6:55. По това време започват да се събират кремиковските металурзи от квартала в чакане на превърналите се в знакови "Блубърд"-ове. Возилата, които сме виждали по американските филми да возят ученици или затворници, у нас транспортират персонала на най-големия стоманопроизводител. Ако човек се е возил в тези автобуси преди приватизацията на "Кремиковци", би си помислил, че в него има пораснали деца. Днес обстановката е като от филма "Щатски шерифи". Сред работниците цари мълчание. Единственото нещо, което пробужда интереса им, е откритата в някой вестник статия с новини за комбината. Разликата с американския филм е, че те всеки ден влизат и излизат от "Кремиковци" и на никого не му се бяга оттам. Предстои да видим

в самите заводи, където някога са произвеждани 3% от брутния вътрешен продукт на страната. Там, където не един от новите български капиталисти направи първия си милион и където все още някой се опитва да спаси останките от двама нехаещи мажоритарни собственици и 10 години държавно безхаберие.

Оказва се, че металурзите отново ще протестират. Към жълтите павета се отправят хората, които по принцип би трябвало да произвеждат стомана, но отскоро вече не го правят. Не защото им е приятно да манифестират с работните обувки, но защото в комбината просто няма какво да вършат. В редуциран състав

или извеждат от експлоатация, а броят на хората сега няма толкова голямо значение, след като на ден комбинатът дава около 400 т електростомана при нормален капацитет на електропещта 800 т. Стоманата от преработката на руда вече не се произвежда, след като спряха да се доставят суровини и общият капацитет от 4000 тона дневно е спомен, който потиска работниците.

В коксохима на батериите може да се преброят около 15 души персонал, но в нормални условия смяната е от около 50 души. Някои ползват отпуск, други протестират, но главната причина е преустановената работа. При липсата на коксуващи въглища, или както металурзите им казват - шехта, горенето в батериите се поддържа с природен газ и агрегатът може да се обслужва единствено от дежурните екипи. Евентуалното спиране на газоподаването ще предизвика увреждания на вътрешната обшивка от огнеупорни тухли - "зидарията". Самото й възстановяване пък би струвало скъпо, но е неизбежно. Сегашните коксови батерии се експлоатират от 25 години при жизнен цикъл 30 до 35 години. Пълното спиране ще отвори път за наближаващия ремонт, но откъде пари за него, след като не стигат дори и за въглища. По същата причина от началото на годината персоналът на коксохима е намалял с 18% и от 490 днес са "заети" около 400 души.

На раздяла хората се сещат и за още нещо. Обвиняват държавата. В Босна собственикът на "Кремиковци" Прамод Митал също имал завод, но там нещата били поставени на съвсем друга основа. Правителството държало 50% от акциите и следяло стриктно дали се управлява "читаво", разказват те и се възмущават. У нас, напротив, на "Дондуков" не давали пет пари за тежкото състояние, в което се намира дружеството.

Първа доменна пещ през 2002 г. бе обновена с капитален ремонт първи разряд и на откриването й присъстваше лично Симеон Сакскобургготски. Днес тя е най-сигурната и за нея работниците са спокойни, че може да спре, без зидариите да се разрушат. На нея вместо обичайните 50 души на смяна днес са трима. Температурата в дъното на пещта е 900 градуса и съдържа минимално количество суровина, "също като при капитален ремонт трети разряд", обяснява ни дежурният. Нито той, нито началниците му обаче знаят, какво ги чака. Припомнят си моменти от "големите ремонти", когато не са мърдали от пещта по цели денонощия. Вярват, че ще си намерят работа дори извън "Кремиковци". Държавата обаче нямало да оцелее без него. Посочват приблизителни цифри и обясняват, че

а ще завлече още БДЖ, пристанищата, фирми партньори, изпълнители и клиенти.

"Остават ми няколко месеца до пенсия", така един от работниците ни обясни спокойствието си. Той изпитал болката от съкращение в "Тръбопроката", приватизиран като обособена част година преди самия комбинат, а след това станал собственост на Валентин Захариев, който купи "Кремиковци" през 1999 г. За един долар. "Тогава ме съкратиха и намериха начин да не ми платят дължимите заплати. Сега очаквам поне да получавам голяма пенсия. Отново ще имам да взимам заплати. Ако не ги получа, ще съм изигран с около 10 хил. лв."

Някои от бившите металурзи потвърждават, че живот има и след това. Пенсията е една от най-високите, близо 500 лева, и с допълнителна работа може да се докара приличен доход. Най-често ставали строителни работници, майстори или пазачи.

Всеки минал през комбината не е безразличен към проблемите му. Вместо да ни отговарят, те влизат в ролята на репортери и започват да задават въпроси.

та някой да вземе комбината на безценица или този път планът включва окончателно спиране? Чувстват се помъдрели за десетилетието, през което двама собственици взеха своето от комбината, без да дадат почти нищо, и дори имат визия за неговото бъдеще. "Трябва да е някой наистина богат, голяма компания или милиардер от ранга на Роман Абрамович. Само тогава ще се осигурят нужните пари за инвестиции и екология." "Кремиковци" пък можел да печели по 10 млн. евро месечно, без да се напъва, дори и в сегашното технологично състояние. Само да ги няма схемите на входа и изхода. Една от тревогите на всички е завръщането на Валентин Захариев. "Помним как заплатите ни и тогава се бавиха с месеци. Всеки път около 25-о число той удвояваше охраната си, когато парите почваха да се бавят.

Между другото днес в комбината се влиза само през главния вход, другите са заключени, за да не се допуснат кражби. Но това според металурзите е излишно, защото кражбите не са класически. Днес не трябва да натоварваш багажника и да търсиш сигурен изход. "Играят много по-големи схеми" - казват работниците и в това вярват всички в "Кремиковци".