България е пълна с хора, които страдат от опасната заблуда, че дължат на някого нещо "по фактура". Не по-малък е и броят на стопанските субекти, които смятат, че е достатъчно "да фактурират някого", за да му създадат обвързващо финансово задължение. В искови молби срещу наши клиенти съм срещал дори твърдението, че основание за исковата претенция е "сума по фактура, останала неплатена". Целта на настоящата статия е да осветли правната същност на фактурирането.

Фактурата представлява първичен счетоводен документ по смисъла на чл.7, ал.1 от Закона за счетоводството. Законът, както и писмо №:УК-1 от 2006 г. на министъра на финансите съдържат указания относно реквизитите на първичните счетоводни документи. И така, фактурата е просто документ, осчетоводяващ по задължителен начин дадена стопанска операция. От гледна точка обаче на действащото в България облигационно и търговско право фактурата не представлява нищо повече от едностранно писмено изявление на нейния издател. Едностранните изявления от своя страна не създават договорни връзки. Договорни връзки съгласно чл.5 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) се създават именно от договора, дефиниран като "съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях". Именно в двустранния характер на договора, в насрещното съвпадение нa воли на два правни субекта се състои, така да се каже, смисловата ядка на договора. А смисловата ядка на фактурата се състои в това да попълниш правилно там БУЛСТАТ, ЕИК и МОЛ, за да не бъдеш след това санкциониран при една проверка от Националната агенция по приходите (НАП) за неправилно водена счетоводна документация. Казано с други думи, дължа ти това, което сме се договорили, че ти дължа, а не онова, за което ти едностранно си преценил, че трябва да ме фактурираш. Как обаче ще докажеш какво сме се договорили е съвсем отделен проблем.

Чувствителното разрастване на търговския оборот през последните петнадесетина години се отразява в появата на огромен брой фактически договорни връзки между стопанските субекти. Доставката на храни за верига супермаркети, доставката на дрехи за верига от модни магазини, доставката, ако щете, на вибратори, които да се продават във верига сексмагазини, представляват изпълнение от страна на продавача по договор за търговска продажба по смисъла на чл.318 от Търговския закон (ТЗ). Писмената форма на договор за търговска продажба не е условие за неговата действителност. Достатъчно е да има фактическо насрещно съвпадение на волите. Именно поради това българският бизнес, който непрекъснато продава разни неща, предпочита да не се занимава с подписване на писмени договори, още повече "да се набутва за адвокати", които да изготвят тези договори съобразно спецификата на конкретната сделка. Българският бизнес, общо взето, все още вирее и действа в условията на деветдесетарската мъгла, за която е характерно, че законите "са неясни", "непрекъснато се изменят", а правилата в един по-общ смисъл са нещо, което се случва на балъците, и няма нужда да се спазват от небалъците. Така стигаме до ситуацията, в която сте убедени, че някой търговски партньор ви дължи сумата X, но единственото място, където пише, че е това е така, е фактура, написана от самия вас. Защото, да, точно така, защото просто липсва договор и не може да се докаже какво всъщност е задължението на другата страна.

Не липсва и съдебна практика, която признава фактурата за документ, доказващ наличието на задължения. Законовото основание за това е чл.55 от Търговския закон, съгласно който "редовно водените търговски книги и записванията в тях могат да се приемат като доказателство между търговци за установяване на търговски сделки". Могат обаче и да не се приемат, зависи на какъв съдия попаднете. Спорен е и въпросът дали фактурата представлява "търговска книга", понятие, което ТЗ не счита за нужно да дефинира. Според световно приетия търговски обичай, роден някъде в ренесансова Северна Италия, "търговски книги" са счетоводни записвания, водени последователно във времето и имащи математическа консистентност (непротиворечивост) - в съвременните условия това означава преглед на цялата счетоводна документация на търговеца.

Въпросът би останал безспорен, ако в ТЗ пишеше, че "надлежно издадените и подписани фактури служат като доказателство, че записаната в тях сума се дължи от лицето, което пише, че я дължи". Такава разпоредба обаче липсва. Общо взето, съдилищата са склонни да надценяват значението и доказателствената стойност на фактурите именно поради липсата на договори, описващи и юридически скрепяващи истинското положение на нещата. Per argumentum a contrario, всеки, който в съда извади договор, от който е видно, че не ви дължи сумата X, отбелязана от вас във фактурата, а например, сумата Y, съдържаща се в договора, ще обори вашата фактура с пълна сила. За съжаление някои съдилища стигат и дотам да приемат подписаната от двете страни фактура като доказателство, че стоките, споменати в основанието за издаване, са били приети без възражение относно тяхното качество, количество и срок за изпълнение. Да се бърка "основанието за издаване" на фактурата с "предмет на договора" е вече индикация за слабо познаване на основни принципи на правото. Нелепо е да се приеме, че подписът на получателя на фактурата представлява нещо различно от доказателство за получаването на самата фактура единствено. Тази порочна практика произтича донякъде от навика на българския бизнес да избягва оглед на стоката при нейното предаване и да се въздържа от подписване на приемо-предавателни протоколи относно количеството и качеството на дължимото изпълнение. Българският бизнес по принцип обикновено изпраща шофьора си да достави/вземе стоката, който пък шофьор, понеже никой не си е направил труда да му издаде пълномощно, е лишен от каквато и да е представителна власт. Така той в крайна сметка е и този, който твърде често подписва документа.

Фактурата и нейната доказателствена стойност не бива в никой случай да бъдат надценявани. Не бива да се разчита, че в даден момент тя ще бъде приета за повече от "хвърчащ лист", недоказващ нищо. Затова търговският оборот, дори и да ни мързи и да не ни се занимава, трябва все пак да бъде облечен в предписаната от закона договорна форма. Твърде много хора в България се уповават на фактурите, които сами са издали, че да очакваме от тях хладнокръвно да се примирят с факта, че положението с техните вземания е несигурно. Истината обаче се ражда в спора, включително и тази за фактурите.