Увивам си главата с всичкия плат, който предвидливо съм помъкнала от югоизточния крайчец на Европа. Слагам някаква роба да ми покрива краката. 42 градуса е. Нито косъм на свобода. Така би трябвало да мога да вляза в Иран... но вече не знам дали искам. Ето я границата, турците ни пожелават довиждане. Ататюрк, ще ми липсваш... ти и твоите светски възгледи.

5 метра преди границата. Сещам се - защото никой освен нас двамата със спътника ми не е луд да ходи в Иран.

50 сантиметра - заклещват ни заедно с ирански дядовци между две решетки. Те не спират да ни се усмихват и да ни казват нещо като "Добре дошли". Някой някъде отваря вратата. Пристъпвам. Леко намусените лица на аяйтолаха и колегите му посрещат нас и всички гости от някакъв граничен билборд с изразителни вежди, които казват нещо като: Момиче, покрий си китките плътничко, да не дойде моралната полиция и да те изрита, преди да си влязла." Затягам забрадката.

Иран се оказва някак жълт и топъл. Охра и тюркоаз. Липсата на вода е превърнала в култ турскосиньото в културата на Персия. Много къщички до границата са от нещо като пясъчен кирпич - траен материал, който няма от какво да бъде отмит, защото тук вали за 10 години колкото за половин пролет в Родопите. Сухо е и не се вижда дърво на километри.

Със стереотипите всичко върви по план, докато не ни посрещат граничарите на разваления ни общ турски: "Добре дошли! Искате ли вода? Елате на гости у нас." Когато човек израснал в България, чуе тези неща от граничар, нещо му се обръща в системните настройки. Усмихва се дори на спекулантите, които се разхождат с пачки мазни банкнотни усмивчици. Еха! Ако това са им граничарите, какви ли са им добрите хора?

Група ирански алпинсти, тъкмо изкачили Арарат и победоносно се връщат в родината. Видели са как пред тях ПКК отвлича немски туристи, но на тях им казали да минават спокойно, защото… са комшии. Добър аргумент. Непоклатим. Алпинистите - всичките 30, се събират около нас. Около мен се събират алпинистките и ме питат дали не съм мюсюлманка. Защо така решихте? Ами така ортодоксално косата си увиват само консервативните мюсюлманки. Техните кърпи са по-скоро наметнати като за шейсетарски филм с участието на кабриолет и големи слъчневи очила, отколкото да скриват буйната коса.

Всичко в Иран, свързано със способността им да бъдат домакини, се развива с бясна скорост. Прибират ни с клубния си планинарски бус, нахранват ни, закарват ни до първия голям град, където се скарват кой да ни прибере за нощувка. Следва изкачване на Алам Ку, стигаме до 4500 м и научаваме, че в Иран "ъндърграунд" са именно планинарите. Над 2500 м нямало тайна полиция, казват и разговорите, и поведението е по-естествено.

За 24 часа научаваме и една много важна дума: таруф - това е иранска реалия, непреводима. Акт на любезност - обичай, според който си длъжен да проявиш към госта уважение, предлагайки му всичко, а той е длъжен да откаже; по този начин например в иранско такси, шофьорът ще ви откаже до 3 пъти да вземе пари. Взима ги чак на четвъртата молба. Впрочем западни туристи често се възползват, понякога и поради незнание. А ние разбираме, че можем да приемаме офертите само ако ответникът настоява повече от 3 пъти.

Иран е пълен с противоречия, но най-впечатляващ за нашите рецептори е случаят "пластична хирургия". Ако сте си задавали въпроса коя е най-красивата форма на протест - заповядайте в Иран. Оказва се, че може пънкарският дух на свободолюбивите момичета да намира израза си в пластични подобрения на лицето. Нали живеят в свят, в който ти се вижда само и единствено то. Няма защо да слагаш силикони по други площи, разказват ми иранките. Инвестицията се прави преди сватбата - или от семесйтвото, или от жениха или съвместно. И така показвали, твърдят иранките, на моралната полиция, че свободата да са жени и креативността им не могат да влязат в бюрократичните графи и забраните на режима. Иранците обичат да казват, че облеклото е най-мощното им политическо изявление. Очарователни са абсурдите на иранската действителност...

Не знам толкова много неща. Защо най-много катастрофи се причиняват, докато полицията гони неженени двойки, опитали се да скрият срещата си в кола? Защо Иран е държавата с най-много блогъри в мрежата? Как така режимът контролира толкова неща, а не може да контролира трафика на дрога и огромна част от младите са зависими?

Има и неща, които бих импортирала, стига да можех: всеки град в Иран (Всеки! Всеки!) има специален парк за пътници, където ВСЕКИ е свободен да отвори палатката си и да пренощува, а и да си опече нещо на шиш. В страната е толкова горещо през по-голямата част от годината, че спането вътре е наистина противопоказно, а семействата, които се движат на клъстери от по минимум 20 човека, излизат заедно вечер. Смеят се. Толкова се смеят... И има една такава заедност, която струи заразно, че дори малко им завиждаме. Когато ни остане време, преди да ни приобщят.

В целия този контекст да бъдеш алтернативен тук може да излежда funky, но там реално е революция, която си има последствията. Режимът е забранил гледането на чужди телевизии - вероятно това е причината, всички да го правят и да са едни от най-информираните хора на планетата поради факта, че следят едновременно и старателно Си Ен Ен, "Ал Джазира", Би Би Си и иранските медии. Поразителната статистика сочи, че 71% в държавата са висшисти, а 63% от тях са жени.

Всеки ден все по-добре разбирам, че все по-малко зная за Иран. Но достатъчно, за да се влюбя в хората и да не разбирам режима.

С хубавите неща се свиква - след повече от 15 града и един 5-хилядник, среща с номадско семейство и свикнали с черния чай и бучките ръчно чупена захар, така сме се слели с тези хора, че забравяме да си тръгнем втори месец.

Персия си остава приказка въпреки настоящето си, а в голяма степен и заради него. А това, което чака, скрито зад димната завеса от предразсъдъци, е невъобразимо и ценно: планинско село от кирпич, където като елфи над сухата земя се носят в красивите си шарени носии жените и мъжете, изповядвали доскоро зороастрийство; следобедните масови пикници на милиони иранци; планините и вулканът Дамавенд, гледащ от висотата на своите 5761 м; номадите, които ни говореха на езика на сърцето и домашното сирене; базарите с аромат на пресно смлени подправки и лице на стар занятчия; небесносиньото сред покривите от пясък, което окъпва жегата или поне очите в маранята; усмихнати и набръчкани от човеколюбие погледи... Така е на изток от рая. От нашия рай, където нямаме пустиня, имаме вода, зелени дървета и сервираме толкова малки порции щастие.