Тя идва на срещата с дневника си под мишница. Готова е да се разкрие пред новия си познат. Без каквито и да било преструвки, с малко ирония и много настроение. Янина Танева си е такава, обясняват ми после по-стари нейни познайници. Преди година и половина пише на всичките си приятели, че е решила да поеме към Азия, и пита има ли и други желаещи. "Дааа, страхотно, винаги съм си мечтал, обаче съм на работа, нямам пари, не мога в момента...", били повечето отговорите. Тъкмо да тръгне сама, случайността я среща с приятел, който решава да се присъедини. "По пътя установихме, че това е пътуване един към друг, към нас самите. Като километри движението е измеримо, но не можеш да измериш докъде си стигнал по пътя си към друг човек", казва Янина.

А тя е истински пътешественик. По душа, от дете пътуването за нея е начин на мислене. Иначе се занимава с "Връзки с обществеността", етноложки експедиции, арт терапия, инициатор е на кампанията "Да спасим Иракли", участник в създаването на магазина за време и чай. Има слабост към документалистиката, организира благотворителни театрални представления. Иска да бъде полезна. Свикнала е да среща учудване, неразбиране. "Стана ми ясно как преди и аз съм се спирала, защото съм вярвала, че нещо ме държи, а всъщност няма наистина основателна причина да не следваме мечтите си. Преди си мислех, че тръгването означава отказване, а най-големият риск в този живот е да не се поемат рискове."

"Обикновено това, което си представям, се случва наистина.", разказва през смях Янина. Мечтата й за Иран се сбъдва. Тръгва на стоп с приятел. "В началото се страхувах от толкова много неща, които сега ми се струват смешни. Беше ме страх от пътуването на стоп, от това дали ще има къде да спим, от това, че трябва да се покривам в Иран. Веднъж се наложи да разпънем палатката си до магистрала и това ме ужасяваше. Но постепенно открих, че разрушавам представата си за страха, когато пътувам.""Важен е пътят, не целта. Как ще пътувам - зависи от момента. На много хора стопът им изглежда хипарски или остарял, но за мен това е възможност за най-невероятни срещи. Много по-скучен ми се струва изолираният вакуум на един самолет или автобус. Има два свята - един скучен и един интересен. В интересния има рискове, скучният е подсигурен, всичко е предвидимо, но предвидимостта е най-големият риск. Всъщност най-важно ми е да пътувам с приятели, макар да има моменти, когато е прекрасно и страхотно полезно да си сам. Тогава интуицията работи на 100%, учиш се да реагираш правилно, аз съм малко наивна по принцип..."Янина предпочита хостелите и палатките пред скъпите хотели. Не обича да посещава забележителности, обича малките улички, дори ако са в опасни квартали. Тя е от породата на онези, които искат да се слеят със средата без указанията от пътеводителите, да видят истинското лице на местата и хората, а не онова от туристическите реклами. Не носи много багаж, най-вече книги и удобни обувки - планинарски и сандали. И, разбира се, още: яке, палатка, шалте и поне три големи шала - с тях може да си направиш сянка, да ги използваш на плажа, да си покриеш косата в мюсюлманска страна или да заместят чаршафа в съмнителен хостел.

"Изкуството на пътешестването е да се отърваваш от привързаността към разни неща. Първия път взех със себе си много работи, но видях, че изобщо не са ми нужни. Книгите ми трябват, защото пътят позволява да се усамотиш с тях истински, а не да ги прелистваш в трамвая или автобуса между две срещи." Пътуването не е въпрос на пари, а на нагласа - обобщава Янина.

Всеки си има някаква утопия, моята е в пътуванията, казва тя. После се поправя: "Всъщност не точно - срещата с толкова много места и хора, пътуването като търсене и отдаване ме промени много, станах по-емпатична, почнах да усещам другите по различен начин." Дневникът й е голяма тетрадка, купена от Турция. Нарича го луксозно издание с картинки. Когато е на път, й хрумват хиляди идеи, асоциации, понякога предпочита рисунките пред снимките. "Като чета днес назад, много от нещата не си ги спомням и ми е мъчно, че невинаги съм имала желание да пиша. За един ден може да ти се случи материал за цяла книга, а отлагането на писането прави по-бледи спомените", размишлява Янина, докато разлистваме тетрадката. Пълна е с интересни рисунки, а много от хората, които е срещала, са оставили нещо от себе си вътре - притчи, съвети, истории. Вниманието ми привлича заглавието

Оказва се, че в Иран плодовете се ядат поръсени със сол и хората много се изненадват, ако не ти допада тази комбинация. "Бяхме в една иранска планина, където срещнахме номади. Не говорехме общ език, но с тях се разбирам много по-добре, отколкото с много хора в София. Посрещнаха ни с домашен мед и сирене, гостоприемно и човеколюбиво. Усещаш, че общуването става на сърдечно ниво, непосредствено и истинско. Когато човек иска да се разбере с някого, винаги се намира начин. Друг път в Турция на стоп ни взе шофьор на тир и се разбирахме с песни. Той пее една турска, ние пеем една българска - и така 400 км." Това е отговорът дали се притеснява как ще се разбере с местните хора. Казва, че всички я питат за това, но тя не проумява защо.Така стигаме до въпроса за разликата между туриста и пътешественика. Първите отиват някъде да си починат, на СПА или масаж, търсят удобството. А пътешественикът се слива със средата, с културата, самият път смалява егото и променя хората. "Станала съм адаптивна като хлебарка", смее се Янина. Иска не просто да взема от мястото, което посещава, колкото и прекрасно да е това, но и да дава. "Иначе самото пътуване може да те накара да се чувстваш като експлоататор, който само се наслаждава. И рискуваш да си останеш просто турист. Трябва с едната ръка да вземаш, а с другата да даваш. Не че съм го постигнала, но бих се радвала да успея."Понякога я обвиняват, че бяга от живота в България, но Янина смята, че дори и да е така, поне го прави в реални измерения, а не в уебпространства например. Когато я питам какво е за нея щастието, тя споделя една-единствена случка - как е на стоп с приятел в Турция, слънцето ги гори, не знаят дали някой ще спре, къде ще спят, но са напълно безгрижни. Смята, че много неща, които в града изглеждат големи, на път започват да стават незначителни. Разказва как нагласата на ума се променя, когато пътуваш. "Тогава някак мисълта много бързо се материализира - в момента, в който си помислиш нещо, и то се случва. Затова не трябва да имаш задни мисли. Като видиш един чист човек, трябва да му отговориш със същото. Има някаква магия в това как другите хора разбират, че имаш нужда от помощ. Веднъж стояхме на кръстопът с карта в ръце и един иранец дойде при нас, прибра ни в дома си, запозна ни със семейството си, нахрани ни и ни разведе из града. Без дори да сме го попитали за посоката."

Това казва Янина, за която пътят изтрива всички предварително зададени представи. Сега, след като е била в Иран, Индия, срещнала част от света, международните новини не й се струват чужди и далечни, усеща ги със сърцето си. "Чувам за земетресението в Италия, за бунтове, протести, бедствия и се притеснявам за всичките си приятели, които живеят по тези места." Опитва се да помага. За последния си рожден ден вместо подаръци пожелава събиране на средства, които да изпрати на свой приятел в Индия и там да бъде ремонтирано училище. В касичката на масата се събират 300 лв. Може да изглеждат малко, но свършват много добра работа - сградата е стегната и пребоядисана. Най-новото й начинание е спектакълът "Детстване", средствата от който ще бъдат дарени на тибетска общност в Индия за деца, растящи без родители. Много хора я парират с "Какви деца, каква Индия, не виждаш ли ние колко сме зле", но тя не се предава. Казва ми, че постоянно работи над егото си, за да не я притесняват чуждите цинизъм или недоверие. "Много е странно, че тук всеки се чувства жертва и очаква да бъде спасен, при положение че в Индия повечето хора дори нямат питейна вода и получават по $10-15 на месец, за да живеят. Като видиш тибетски деца с измръзнали ръце и крака, които са бягали от китайската окупация, цинизмът се изпарява." Всеки път, когато се връща тук, продължава да преживява видяното. "Моята отговорност е да живея така, че да не наранявам никого, да използвам интелекта си дотам, поне косвено да не вредя на околната среда, на хората. В града всеки ден неминуемо го правим, купувайки индийска рокличка за 10 лв. например - за направата й е експлоатиран детски труд, а отделно е боядисана с отровни бои." И се опитва да разбива стереотипи. За живота в Иран, Индия, за това, което наистина се случва в Тибет... Понякога се отчайва, но продължава.

Сега, след като стигна Малкия Тибет в Индия и на 15 януари се завърна от дълго пътуване, иска да види Пакистан, да прекоси Африка пеша открай докрай. Най-щастлива е, когато знае, че скоро ще тръгне отново. Чертае планове и иска да прави толкова много неща. Пише книга за пътешествия, която ще е пълна с хайку и снимки, ще разказва "по различен начин". Но: "Не, сигурно няма цял живот да бъда номад. Някой ден ще имам семейство, затова сега бързам да се напътувам. Представям си как обикалям света с деца и идеята ми харесва. Не вярвам в образователната система в България, не бих наранила децата си с участие в една зомбираща матрица, лишаваща ги oт креативност, от енергията да творят и да създават около себе си с любов. Tова е система, която ги ампутира от човещина, от емоционална интелигентност", ядосва се Янина. Разведрява се бързо, като описва как се вижда не в София, а в някое малко планинско село, в кръгла къща, направена от екологични материали, каквато видяла в Родопите на едни англичани. "Дори и аз имам нужда да се върна, липсват ми доматите, слънцето, дебелата сянка и сармичките на баба."