9.25 ч., вторник сутринта. Бял микробус спира в с. Кисийци (на около 3 км от Трявна). Пет-шест човека стоят с празни торби. След малко ще започне пазарът. В микробуса има хляб, кайма, захар, брашно, вафли, цигари. Хората наричат микробуса подвижния магазин. Той обикаля всеки вторник и петък 7 села (Кисийци, Черновръх, Малки Станчевци, Бърдените, Чакали, Даевци, Фъревци). В някои от тях живеят по 10-20 човека, в други - по 3-4.

Всички изглеждат като архитектурни макети – само къщи, безшумни и безплътни. От време на време притичва някое коте. Кучетата лаят само ако се стреснат от силен шум. Седемте села близо до Трявна са част от общо 500-те в България, които се водят обезлюдени. В тях няма магазин, училище, кръчма, поща, лекар, църква. Хората са възрастни, повечето от тях сами. Изглеждат тъжни и тихи, но говорят свободно, без да се притесняват. Сякаш отдавна не са го правили и искат да наваксат. И всички определят битието си като доизживяване.

Всяко село има легенда за името си. Повечето са били с по 200- 300 човека, имали са обичаи. Сега е толкова тихо, че

"Отидоха си хората, какво да правят тук", разказва Тодор Шарланджиев от с. Кисийци. Викат му шефа, през смях обяснява, че е защото е един от по-младите пенсионери.

"Като пада Търново под турско, в тази част на Балкана започват да се заселват хора, за да се скрият. Не могли да се споразумеят как да се казва селото и започнали да се бият с кесиите си. Оттам е името - Кисийци", предава легендата Шарланджиев. Селото все пак е едно от големите – в него постоянно живеят около 20 човека. Не се оплакват, защото са близо до града. Имат и читалище, което преди време от кметството са искали да продадат, но хората са се опълчили. Сега се събират там от време на време.

Повечето села в този регион са като скрити от света – макар че са разположени на баири, не се виждат и къщите изникват изневиделица, докато пътуваме по криволичещите тесни пътища. Следващата спирка на подвижния магазин е Черновръх. Преди селото се е казвало Поповци, защото "навремето много попове са се заселили", разказва Радка Данева, която е родена тук. Не се оплаква, казва, че нищо не й липсва: "Ей магазин – два пъти в седмицата – всичко в него има, автобус до града - също толкова често." За разлика от Радка друга по-възрастна жена казва: "Знаеш ли какво беше преди. Имаше училище, читалище – сега нищо. Нямаме сигурност – зимата, колата, като закъса, и

В Черновръх има две спирки за подвижния магазин, защото къщите са разпръснати по баирите. На втората, подпрян на един дънер, чака възрастен мъж. Шапката му е с инициалите на Лос Анджелис L&A. Павел пали цигара и започва да се оплаква: "На нищо не можеш да разчиташ. Измряха хората, няма празник вече и клуба един пуст – само от време на време се събираме." Казва, че всички политици са "вагабонтини", гледа от време на време "първа и втора програма".

Павел обаче не казва нищо за казана с ракия, заврян в една от малките улици на селото. Намира се в малка барачка, където Мишо от няколко години вари ракия. Около дървена масичка са седнали още двама мъже. "Лоша беше реколтата тази година – нямаше хубави плодове, но пък гроздето е чудесно. Знаеш ли каква мускатова стана – на, опитай, 60-градусова е", подканва един от тях. Идват специално при Мишо, иначе са от околните села.

"По адресна регистрация сме четирима в селото, понякога идват други хора от Трявна", разказва Георги в Малки Станчевци – следващата спирка на подвижния магазин. Георги живее от 10 години в селото, иначе е от Перник. Слаб, с дълга бяла брада и очила с големи диоптри. Почти след всяко изречение се смее. Казва, че му харесва да живее в селото, защото сам е избрал да се откаже от "придобивките на цивилизацията. Не от липса на възможност, а така пожелах". Георги живее в бунгало в края на селото – без ток, хладилник или друг електроуред. Не дава да го снимат.

Въпреки личния си избор и той определя селото като село на доизживяване, със затихващи функции. Дава примери, че преди да се засели, тук е имало редовен автобусен транспорт, а сега е само в събота и неделя. Имало е радиоточки, сега не работят. "Във всяко село имаше по една къща, в която имаше стационарен телефон и той се ползваше от всички при нужда.

заключава Георги.

В края на Малки Станчевци баба Рада стои и чака микробуса. Купува си прах за пране, шест вафли и няколко хляба. Казва, че живее по принуда, завърнала се в селото след демокрацията. Изглежда тъжна, говори много тихо и обяснява, че на нищо не се надява: "Беше, каквото беше – нищо хубаво нямаше и нищо хубаво не чакам. Тука ще си остана."

Красимир Ангелов и жена му Снежана, които разнасят храната с микробуса, познават всички свои клиенти. "Оплаквателна книга съм, мани", казва Красимир. Преди две години печели търг от общината, за да доставя продуктите. Обяснява, че всъщност го прави от добра воля, не заради печалбата. "Общината ми плаща бензина, ама той стига до едното село." Има няколко магазина в Трявна, с които се издържа. През зимата разнася продуктите с джип. "Тука е дива Индия", смее се Красимир. Познава всички по селата - казва за едните, че са "големи чешити", "онзи голям пияница", "тук не си говорят". По думите му хората си купуват само необходимите неща, "но не пропускат виното и ракийката".

Следващата спирка е в село Бърдените, където живеят трима човека. Не се отличава на пръв поглед от останалите – няма инфраструктура и е обезлюдено. По средата на една поляна стоят и чакат и тримата жители на селото – мъж и две жени. Не си говорят. Микробусът спира, те

"Вие разбирате ли се с всички комшии в София? Различна ни е възрастта... затова", отговаря Георги Манев на въпроса дали се разбира със съселяните си. "Аз не съм от туй село, дойдох заради жената и козата. Имам кози и 20-30 години ги гледам вече. Сега трябва да ги коля, ама са ми толкова мили – животното не е виновно, че се е родило", оплаква се Георги.

Най-млада е Дешка - около четиридесетте, вече 20 години живее в селото. През притеснителен смях казва, че всичко й липсва. И тя повтаря: "На изживяване сме." Не говори за комшиите си. Баба Пина е третата жителка, родена е в Бърдените. Живее сама, мъжът й е починал преди няколко години. Попитана защо не се разбира със съселяните си, казва само: "Народът се е озлобил и оскотял...", сменя темата и продължава: "Имаше много хора тука преди."

Съседски проблеми имат и в следващото село Даевци. Там по адресна регистрация живее само един човек – бай Иван. Всъщност са седем. "Не мо'еш да разбереш колко точно има", обяснява Надка Иванова. Казва, че постоянно идват и си отиват хора, но все пак са малко "Намираме за какво да се караме", усмихва се Надка. После млъква, снишава гласа си и казва: "Дойдоха тука за едно лято, знаеш ли как ни тормозят? Ей тъз, знаеш ли каква е? Мръсницааа", съскайки, обяснява Надка и с очи показва една жена, която се задава от другия край на селото. "Коли слагат, трактори разполагат пред прозорците на хората. Мърсят, само техната си къща пазят чиста. Ко да ти се обяснявам, като разбираш по-добре от мен", казва накрая Надка и отново се усмихва. И според нея народът се е озлобил и всеки гледа той да има, другите не. "Отчаяна работа, на доизживяване сме, ама се търпи."

Последното село е Фъревци. То е най-закътано и най-тъжно от всички. В него живеят седем човека, но да пазаруват идват само трима. В селото е

"Училището пропиляха, църквата пропиляха, съветът. Виж, ей това беше кръчмата...", показва една порутена къща възрастен човек. Замисля се дали нещо му липсва и не отговаря. Продължава обаче: "Гледай лампите, светят през деня, нощно време не работят. Кметът нямал пари да ги оправи." "Теглим ей тука, като кучета теглим. Нищо няма останало, дори казанът с ракията откраднаха", включва се жена му.

"Жива душа няма през зимния ден. Една година нахвърля един голям снег, запечата навсякъде. Токът спря за четири дни. Аз стоях в стаята, дето гледа към пътя, опряла съм се на масата и няма нищо навън – не човек, куче няма", разказва още жената.

"Абе вятър работа, допълва съпругът и завършва: Айде ,туй е животът, ама живеем си го, де." После маха с ръка за довиждане, тримата се обръщат и тръгват обратно към къщите си.