Повечето дни в горите в Балкана над село Тъжа са тихи. Ако не са вятърът и някое обаждане на глиган, нищо не смущава тишината. Но сега е различно. Мъже се провикват, лаят кучета. Листата и съчките под стотици нозе пращят. Клоните на храста край пътеката се разтварят - една овца се изсулва, оглежда се учудено и тръгва надолу по пътя. След нея идват още. Едни стъпват внимателно, други със скок се приземяват на мястото на предшественичката. Въпрос на секунди е пътеката да се изпълни с движеща се вълнена маса.

Това е началото на есенната миграция на стадото от пасбищата високо в Балкана до пасищата надолу на юг за зимата. Някога по тези планински места са минавали десетки хиляди овце. Сега това стадо - собственост на Фонда за дивата флора и фауна (ФДФФ), е единственото, което следва старата традиция. Овчарите местят овцете от 2000 метра над Тъжа до село Дъбовица, южно от Котел. Помага им малка група от западни туристи.

Ние не искаме просто да възстановим есенната миграция на овцете, но и да я модернизираме, казва Емилиян Стойнов от ФДФФ. Тогава защо да не се съчетае с екотуризъм? Овчарството едва ли би могло да се нарече печеливше, а туристите вече означават приходи. Макар че за фонда печеленето на пари не е целта. Целта е подобряването на екосистемата. Овцете предотвратяват прекаления растеж на флората по пасищата и й пречат да се превърне в гора. По този начин пасищата остават примамлив хабитат за малки бозайници, което от своя страна привлича хищници като императорския орел, чакала и вълка. 

 

Туристите бързо разбират, че воденето на 550 овце през планините не е лесна задача. Редовно някои от тях се отделят от стадото, други се заблуждават в различни посоки, а трети просто отказват да се движат. Но чужденците бързо се учат. Гората се оглася от "брррр, хууууу, айайайайа" с френски, холандски и английски акценти. Добри - или последният истински овчар в България, както твърди Стойнов - наблюдава действията им. Понякога се забавлява, друг път се дразни, понякога просто не ги разбира. Какво мисли той за това, че и те, чужденците, са част от неговото стадо? Вдига рамене. "Такъв е животът", казва. След това си вдига гегата като Мойсей на Синайската планина и овцете започват да се движат в една и съща посока. "Добри си познава овцете", усмихва се Стойнов.

Традиционно овцевъдството в тази част на България е било доминирано от каракачаните, които през зимата мигрирали със стадата си навътре в Гърция. През 50-те комунистическите власти ги принудили да се установят в градовете и колективизирали стадата. Режимът не се нуждаел от хора, преминаващи от една страна в друга по собствена воля. Днес малко каракачани работят като овчари. Но ФДФФ държи на спомена. Кучетата са чистокръвни каракчанки, както и овцете - забележително по-малки от обичайните видове. Както и самите каракачани, смее се Добри - "и те са яки малки хора".

Една вечер в Котел смисълът на думите му се изяснява. В къщата за гости, държана от Галина Дурмушлийска, туристите срещат нисък мускулест мъж - Георги Марулов. Да, каракачанин е. И да, бил е овчар през целия си живот. Говори меко, очите му се усмихват приятелски. Когато започва да пее, изражението му се променя. На своя език той пее със силен глас за края на каракачанските пътувания през 1950 г. "На всяко дърво в гората ние ще изпишем имената на тези, които ни го причиниха." Ръката му заплашително пише във въздуха.

Следващия ден стадото минава през брезовите горички около Котел. Жълтото, червеното и оранжевото на дърветата идилично се слива с кафявото и бялото на овцете. Когато овцете излизат на открито, Добри спира и взима вълмо козина от земята. "Вълк." Неговите очи внимателно изучават линията на дърветата в края на полето. Тази нощ близко до лагера се чува вой. Чакалите се събират за лов. Овчарите изглеждат притеснени. "Чакалите са по-лоши от вълците", казва Добри, правейки движение на нож, минаващ по гърлото. Туристите се оживяват в присъствието на толкова свиреп хищник. Добри не обръща внимание. Понякога той просто не може да ги разбере.