От полярния кръг към Африка
| Правилото ми е: "Не се ядосвам, не се обиждам и не съжалявам." |
"Дълго време от детството прекарвах в къщата на дядо ми Петър, също планинар, който ми разказваше истории за живота си в Африка, за слона Пепо и своите приключения там. Историите бяха шеметни, макар той никога да не бе имал шанса да пътува из Африка – дядо ми мечтаеше с книгите на пътешествениците. Много години след като той напусна този свят, се случи аз да стана фотограф и днес да продължа неговата мечта, прекосявайки Африка, за да създам книга-албум, с която много други пораснали и не съвсем деца да мечтаят... ". Това пише в сайта на проекта verticalafrica.com Донков.
Той говори бавно и много тихо, толкова, че понякога дори не се чува, но уверено. Само от време на време се разсейва от фотоапарата, с който го снимаме (предупредил е, че, както всеки фотограф, се чувства некомфортно пред камерата).
Казва, че е бил сигурен, че някой ден ще отиде в Африка. Преди около година публикува свои проекти на интернет страниците на две от най-големите катерачески списания в САЩ и така се свързва с група британци, които организират експедиции из целия свят. "Заговорихме се и стана ясно, че те отдавна са искали някой да заснеме експедиция от край до край. Поканиха ме като фотограф", разказва Донков. Той ще бъде и катерач.
"Идеята е да заснемем всичко – от подготовката на експедицията, което ще е в Йордания, до влизането в Африка и прекосяването на целия континент, стигайки до най-южната част. Ще се качим и на връх Кения, който е около 5200 метра." Една съвсем достижима за повечето хора височина, но тук изкачването ще е стенно по метода на катеренето.
Докато трае експедицията, Донков ще поддържа блог на сайта www.verticalafrica.com. Ще бъде издаден фотографският албум с най-добрите кадри от пътуването, ще има изложба в центъра на София и документален филм, който ще бъде пускан по фестивалите за екстремни спортове.
Донков снима от 15-годишен, първо в рекламна агенция, "където стоях повече, отколкото в училище". Снимал е каталози и календари. "Много трудно е да се каже дали ми се е занимавало с друга фотография. Беше ми набивано дълго време, че в България може да оцеляваш единствено с рекламна и модна фотография." Трябвало му време, за да види, че това не го влече. "Не издържам на постоянния стрес около модните среди. Предпочитам да стоя два месеца сам в палатката, отколкото три дни заобиколен от екип от крещящи хора."
Донков е бил предполагаемото четвърто поколение юрист (майка му е адвокат, баща му е бил прокурор, дядо му също се е занимавал с право), но това, което единствено му е било интересно, е да е адвокат по криминални дела. "Което обаче първо и най-вече заради принципите ми не мога да бъда. Не мога да се кълна в невиността на човек, който е заклал брат си. Просто не мога", обяснява Донков.
Преди да хване апарата, е правил сайтове - "много застояла работа". От тях той е изкарвал пари, "които за всяко хлапе изглеждаха като имане". Но това му е отнемало много време седене пред компютъра, прекалено много за човек, който е свикнал да спортува постоянно. "Приятели започнаха да ми стоварват по 100 - 200 снимки и искаха да им ги оправя, без да знаят, че никога не съм бил добре със софтуера за редактиране", разказва Донков. Тогава осъзнава, че стои в една задушна стая и се пита защо тези хора снимат и се забавляват навън, аз не мога ли да го правя същото, но и по-сериозно.
Извежда за себе си правилото: "Не се ядосвам, не се обиждам и не съжалявам". Казва, че катеренето го е научило на търпение и концентрация. Обича работата си и не би правил нещо, което не му допада или което е против принципите му. Спира, засмива се и пита: "Усещаш колко несвързано говоря, нали?"
Роден е в Плевен, детството си прекарва в Лом. Равнината и всички неща около реката са му харесвали.
В София се задържа за кратко. Любимото му място за снимане в България е Тевното езеро в Пирин. Харесват му и ниски планини, например Източните Родопи, но смята, че усещането е друго.
Решава да се занимава с outdoor фотография, когато е на 20 години и когато се е попитал дали студиото - всичкият този бетон без прозорци – е неговото място. "Със сигурност не беше." "Така в един момент започнах да мисля много, много, много (на няколко пъти в разговора, когато иска да подчертае нещо, повтаря думите по три пъти) дали могат да се съчетаят тези две страсти - животът на открито и снимането като професия, и се оказа, че може." Казва, че единственото, което е трябвало да направи, е да си оправя английския на ниво, различно от българско училище. След това заминава за САЩ, където живее половин година и се издържа с фотография. Постоянно пътувал от северната до южната граница. Най-впечатляващият спомен са "няколко наистина читави приятели".
Това лято прекарва близо два месеца на Полярния кръг в Норвегия. С една палатка, екипировка, няколко книги и 24-часов ден. Трябвало е да снима серия от пейзажи за норвежкото посолство в България.
Заминава сам. Какво е правил по цял ден? Отговаря: "Това е един добър въпрос." След това продължава: "Оказа се, че независимо къде си и на какъв етап е умът ти да си два месеца сам е неподозирано товарещо занимание. В един момент, бидейки на 24-часов ден, губиш всякаква възможност да прецениш дали е ден и нощ. Събуждаш се и не знаеш дали е три през деня или през нощта. И бидейки сам, прочитайки всички книги по няколко пъти, в един момент не само започваш да си задаваш въпроси, но и да си отговаряш."
Имало дни, в които е запълвал времето с пътуване, осигуряване на храна, риболов. Имало е други, в които не е можело да се прави нищо. Още първата седмица е заклещен в палатката си в буря, "която дори местните намираха за много тежка". По това време все още не е прочел всичките си книги, които не са били много, защото само екипировката му е тежала 35 кг.
Смята престоя си за личен прогрес, защото е имал време да остане сам със себе си, да изкара всички дяволи наяве, да пребори колкото може от тях. "След което мислиш, мислиш, мислиш и разбираш какви са приоритетите за теб – това там се случва много по-осезаемо и по-ясно видимо. Не се връщаш толкова различен, колкото по-добре осъзнат." Имало е седмици, в които единствените живи същества наоколо били тюлени, елени или мечки. Попаднал е в долина, дълга 50 км, в която му се случва т.нар полярна джунгла: "Осем-девет часа и комарите не те оставят на мира... а си мислех, че дунавските са нещо сериозно." Хващал лодки на стоп ("не става като автостопа с махане, но пък както при автостопа, можеш да срещнеш неприятни хора").
Най-трудната част от проекта се оказва прибирането - шокът е голям. Още със слизането от самолета един господин, на когото препречил пътя, го попитал: " Кьорав ли си?" Владимир казва, че първите седем дни в градската джунгла са "оцеляване, оцеляване, оцеляване". Първите няколко дни спал на пода. "Беше ми изключително неудобно да заспя, потъвайки в нещо меко."
"Когато започнах да снимам този вид фотография, изкарах сериозна трансформация във всякакъв план – и личен, и професионален, и си поставих тригодишен ултиматум - да видя доколко това е нещо, което ще ме движи. Защото, да, за 20-годишен човек изглежда страхотно да снима поръчкови календари, книги за България и да печели пари от това. Но в един момент се питаш: имам ли поле за развитие, има ли прогрес в близките 20-30 -40 години. И накрая осъзнах, че няма", обобщава Владимир. Тъй като никога не е харесвал емигрантите, които се оплакват, че са заминали, защото за тях не е имало работа, решил да организира проектите си в България. "Видях, че мога да се занимавам с много по-интересни неща и да живея от това. Сега изтича третата година от ултиматума ми и виждам как проектът, който правим за Африка, е горната граница на възможното за близките десетина години. След него къде по-нагоре? Огромно предизвикателство е да го реализираме, какво ще стане след това... обаче?"