Мегалити, долмени, менхири... Любомир Цонев говори с такова вдъхновение за хилядолетните каменни късове, оцелели тук-там из неизбродените краища на България, че неизкушените му се чудят на акъла и го гледат като чудак, който си няма друга работа. А той  си има. И то каква.

Обяснява добронамерено и на скептиците. "Човешкият живот често е низ от един, втори, трети зигзаг, чийто смисъл за момента е скрит от нас, но се прояснява с напредването на върволицата от години, че и от десетилетия."

 

Първият зиг-заг на Любо е решението му въпреки хуманитарната закваска от Немската гимназия в София да изучава естествената наука физика в Софийския университет. А вторият - когато въпреки работата си в Института по физика на твърдото тяло и специализацията в областта на оптиката той се сдобива с хоби.

Към оня момент все още не си дава сметка, че професията, пътешествията и хобито ще се срещнат и допълнят.

Тук трябва непременно да уточня, че Любо пътува по специфичен начин. Не отива много далече, още по-малко в далечни земи, за да търси голямата екзотика. Обхожда родните и близките околни краища, но със завидна систематичност. В един момент напорът на впечатленията го предизвиква да започне да ги записва.

Така се родиха пътеписите ми, разказва Любо - най-напред в сайта oshte.info с поощрението на редактора му, незабравимия Любо Данчев. Пътеписите му са неустоимо четиво, те не претендират за жанрова чистота, а съчетават науката и есето, разума и чувството, описанието на исторически паметници. И впечатления от оригинални и добросърдечни хора, срещнати по пътеките на живота.

През последните десетина години той се привързва силно към някои по-ниски планини у нас, които крият в пазвите си много паметници на архаичната архитектура - мегалитите, отдалечени от днешното ни време с 3000 години, ако не и повече. Става дума за Странджа, Сакар и Източните Родопи. С присъщата си разпаленост, която парадоксално върви ръка за ръка с трогателна педантичност, Любо почва да ги издирва, фотографира и проучва. Неуморно. Всеотдайно.

Посвещава им цялото си свободно време и пътеписи. Измъква ни от колите  посред пладне в околностите на някое забравено от бога странджанско село, целият превърнат в емоция от предстоящата среща с новата си находка.  Ние се оглеждаме за някоя сенчица в 40-градусовата жега, той - трептящ от щастие, че ей сега, след километър, най-много два, ще стигнем на онова място... Където ще видим  "нещо изумително".

И не е нужно да крият златни съкровища, за да ги ценим.

 А мегалитите у нас са подложени на чудовищна разруха, особено през ХХ век. За да спаси каквото може, през 2003 г.

Търси начини да сподели тревогата си с по-широки кръгове, с почти абсурдната идея да помогне за спасяването им - на тези,- горди и безмълвни по думите му, но крайно занемарени паметници на духовна и строителна култура отпреди 3-4 хиляди години. Едното му средство е публицистиката в интернет. Друг път е приятелството с местни хора, които го разбират и одобряват идеята му  и са готови да помогнат според силите си. Работата обаче напредва твърде бавно.

И в момент, когато Любо  почти губи надежда да успее,

 В един "чудесен пролетен ден" на 2008 г. астрономът Димитър Колев от Националната обсерватория в Рожен, до Смолян, кани Любомир да участва във Втората българско-испанска архео-астрономическа експедиция по долмените в България. Първата експедиция през 2006 г. е посетила и изследвала около 30 долмена в Източна Странджа. Втората - през лятото на 2008 г., посещава още 50 долмена в Западна Странджа, Сакар и Източните Родопи.

Определят се точните координати и ориентацията на долмените към хоризонта, документират се фотографски и се вземат размерите им. Това събитие дава вече много силен тласък в събирането на актуални данни за долмените у нас. Доколко то е случайно, като го отнесем към дотогавашните усилия на Любо, е трудно да се каже, но той самият е безкрайно благодарен на съдбата. От този момент нататък с божията благословия работата напредва почти лавинообразно.

С безкористната подкрепа на свои съученици и състуденти създава фотоизложбата "Мегалитите в днешните български земи - какво оцеля да началото на ХХІ век" и я показва пред публика през 2008  в галерията на Централното управление на БАН в София. Оттогава изложбата посети десетки градове, а Любо призовава за спасяването на българските мегалити.

Така, макар и без  подкрепа от официалните институции, Любомир печели все повече привърженици. С усилията на  Златка и Петър Караманови от сакарското село Хлябово и с подкрепата на астронома Димитър Колев през април 2009 г. в центъра на селото е монтирано първото у нас туристическо информационно табло, специално посветено на долмените в района. Любо просто много иска да насърчи обществения интерес към тези обекти и да улесни онези добронамерени и интелигентни любители на историята, които имат желание да ги посетят.

В този момент съдбата му подарява

която сближава хобито с професията. Преглеждайки усърдно специализираната чуждестранна литература, той попада на метод, който би могъл да датира по физичен начин артефакти от печена глина и от дялани скални блокове (следователно и долмени). Става дума за т.нар. датиране с оптически стимулирана луминесценция, което отдавна се развива в САЩ, Западна Европа и Гърция, но не и у нас.

 

В края на 2008 интердисциплинарен колектив от Института по физика на твърдото тяло в БАН, Физическия факултет при СУ "Св. Кл. Охридски" и Археологическия институт при БАН печели конкурс на образователното министерство с проект "Лазерни методи в археологията".

Доколко Любомир Цонев ще успее да внедри тази техника за датиране у нас, зависи от твърде много учени, институции и администратори, но целта й несъмнено е да помогне за изучаването и запазването на културното ни наследство. Най-малкото - една надежда в повече.

Възможността за прилагане на оптични методи в археологията е много радостна изненада за Любо, но далеч не е единствената. Той споделя, че издирването на информация за мегалитните обекти, както и опитите за посещението им, са процес, който често напомня криминале. Такъв е, например, случаят с един долмен, който различните изследователи "поместват" ту в Странджа, ту в Сакар, така че следите към него се губят из литературата. Затова Любо шеговито го нарича "долменът-призрак". Той бил измежду най-красивите и запазени долмени у нас, но вероятно бил разрушен някъде през 70-те години на ХХ в.

Не по-малко странен е случаят с т.нар. девташлари около Плиска. В публикация на Карел Шкорпил от 1905 г. Любо попада на снимки, които изобразяват очевидно менхири. По неизвестни съображения Шкорпил не ги назовава с научния термин "менхири", а с диалектната чуждица "девташлари"! Този прост похват се оказва изненадващо ефикасен у нас - чрез неудачното име самият откривател "скрива" мегалитите край Плиска от любителите на мегалитната култура у нас за повече от един век! За голямо щастие доста от тях са оцелели и до днес! И нещо повече: някои техни характеристики ги сближават с прочутите менхири край Карнак, на полуостров Бретан, в северозападна Франция. Това си е първокласен сюрприз!

Загадките за Любо не се изчерпват със споменатите  куриози. Любопитно наблюдение прави астрономът Димитър Колев върху данните от двете експедиции по долмените у нас. Оказва се, че нашите долмени не са ориентирани както най-древните си събратя във Франция, Великобритания и Ирландия - към изгрева на слънцето в най-късия ден на годината.

Но какъв е ориентационният принцип в Тракия - не е ясно засега. По някои места (например Южен Сакар) долмените са насочени по топографски признак -  към някой близък хълм, към който е възможно дори да няма пряка видимост. По други места ( Северен Сакар) са насочени по роднинство - един към друг.

Следователно, по нашите земи вече са установени поне два различни принципа, които не са достатъчни да обяснят действителното ориентиране на всичките обекти, обяснява ми разпалено Любо. Нужно било да се издирят още принципи. А възниквал и въпросът за йерархията на тези частични принципи в различните географски райони и в различните исторически периоди.

Загадката е голяма и трудна. Като минимум за решаването й е нужен пълен обход, измерване и картиране - не само на всичките български долмени (около 100), но също така на гръцките и турските долмени. А това не е проста задача дори в модерната Европа.

Явно - предизвикателствата към събирача на мегалити не свършват...