Ева е Евелина и това е началото на едно писмо, което тя ми изпраща някъде в средата на ноември. Но за него ще ви разкажа малко по-нататък...

До този момент сме се видели поне три-четири пъти, а сесията за снимките й за този брой се е случила тъкмо преди няколко дни. Вероятно, сметнати накуп, часовете, които сме прекарали заедно, са не повече от 24. Обаче аз някак съм загърбила професионалните уроци на тема "журналистът не говори за себе си" и разточително и с малко пресилена доза артистизъм съм успяла да й разкажа половината си живот ей така, без да се усетя. От което, естествено, в следващите ни срещи малко ме е срам... Виновна е Евелина. И по-скоро едно такова свръхестествено спокойствие и баланс, които се носят около нея. Докато се вглеждах в скандинавско сините й очи, се опитвах да си спомня някой друг човек, който така да ме е предразполагал и отпускал. Сетих се за няколко - и всичките деца. Защото чистосърдечието й е толкова заразително, че целият цинизъм и неверие, на които съм се приучавала ежедневно, се топят като евтини свещи, докато тя е наоколо.

Винаги ли си толкова спокойна, я питам. "Така ли изглеждам?! - вдига вежди Ева. - Неее, невинаги. Но се научавам на това. Старая се да потискам агресията си..."

Ева има своя теория, която излага ясно и абсолютно аргументирано. Има неща, в които наистина вярва и че вярата й е нещо много лично. Нарича я Господ, но не влага в нея никаква церемониалност, мистика или страховитост. "Не залитам по формалностите - мисля, че Господ е един, а различните сме ние, затова не искам да давам име на моята вяра." Ева твърди, че животът й е дал достатъчно поводи да я изгради, въпреки че не се сеща за някакви разтърсващи житейски ситуации, които да са я накарали да "види светлината". Тъкмо напротив - определя живота си като низ от хубави моменти, добри хора, щастливи случайности, интересни и значими срещи. Като я питам от какво се страхува, отговаря, че от нищо. После допълва: "Всъщност страхувам се да изрека страховете си." Не е случайно обаче, че Евелина познава силата на изречените думи. Всъщност този източен поглед към словото изобщо не й е чужд. Жената, която от 15 години търгува с шоколадови и сладки изделия и е една от най-сериозните професионалисти в областта, всъщност е завършила индология. Навремето това беше особено елитна специалност, а студентите, които я следваха, се брояха на пръстите на едната ръка. Ева още не е била в Индия, въпреки че пътува много. Докато учела, си представяла себе си да работи в някой научен колектив или да преподава на студенти. "Просто нямаше как и през ум да ми мине, че ще се занимавам с внос и разпространение на шоколади, бонбони и дъвки. И когато започнах да правя именно това първо като служител на по-ниско ниво във "Вандергеетен", не съм и подозирала, че един ден ще съм неин изпълнителен директор, а индологията ще е някаква приятна, но далечна част от живота ми", смее се Ева. Тя така и никога не е работила каквото и да било, свързано пряко или косвено с индийската култура, но не съжалява за годините, прекарани в университета. На това време дължи голяма част от добрите си навици и неугасващия плам към четенето. Но и любовта.

Любовта на Ева и съпруга й Владо е нещо, за което цели романи се пишат. Затова и аз няма да я премълча. Не бях срещала мъж, който всеки път, когато е покрай жена си, нежно я докосва по рамото... При това след около двайсет години брак. И който е в състояние да я чака в колата цели четиридесет минути, докато тя пие кафе с мен и с усмивка му махва през витрината. Когато й казвам какво виждат моите очи в тяхната особена връзка, тя простичко ми отговаря: "Да, той си е такъв. Много е добричък, много е нежен... И той е най-добрият ми приятел." Нямам какво да коментирам. После Ева ми разказва как Владо гледал с удоволствие дъщеричката им, когато била малка, и за да оставя време на жена си и нейната кариера, ходел с бебето навсякъде - дори на риболов. "С един приятел бяха прекарали цял ден на брега на един язовир заедно с бебето - то в количката, а таблата отдолу в багажника...", разказва ми Евелина и отваря другата тема - Бубето. Или Милена - тяхната дъщеря. Когато я довежда на една от срещите ни, оставам поразена от приликата с баща й Владо. Същите сини очи, същото изражение, само устните са определено тези на Ева. "Аз съм ужасна майка", казва ми веднъж Евелина и аз се разсмивам, разбира се. "Да, да - настоява тя, - непрекъснато й звъня, все я питам какво смята да прави, все искам да й помагам, да й готвя, да съм около нея. Вероятно защото, като беше малка, не можех да й отделям толкова време." Като я питам какво иска за детето си, тя ми казва: "Искам да има вяра." Учи я да не мрази, защото знае, че това винаги се връща. Опитва се да я предпази от тежките емоции и от естествената склонност да виниш хората. Старае се да я научи да разпознава лицемерието и да го държи далече от себе си. "И още нещо, което искам да постигна за себе си - да не й се налагам, но винаги да й споделям мнението си, когато го поиска."

Последната ми среща с Ева е в офиса на фирмата й. Всъщност работното помещение, в което попадам, по нещо прилича на Ева. Структурирано е някак ведро и спокойно, без излишни джунджурии и офисен кич. Мястото на нейното бюро, което всъщност споделят с Владо в семейния бизнес, е зад нещо като параван. На практика Ева работи наистина заедно с хората си - в едно помещение и на една вълна. Много се радва, че в нейния екип почти няма текучество. "Имаме хора, които са на работа при нас от 12-15 години. Имаме такива, на които това е първото работно място и все още са тук. При нас е като семейство - раждат се бебета, пращаме децата си на училище, сега на един колега даже оженихме детето наскоро." Работните принципи на Ева са като житейските й - без агресия, но твърдо и убедено,когато се наложи. Това, на което особено държи, са точните отношения и спазването на работното време. "За работа като нашата е много важно в девет часа сутринта вече да си готов да поемеш обажданията на клиентите и да си наясно как ще протече денят ти. Затова държа хората да идват навреме на работа. Но и не си позволявам да ги задържам след края на работния ден. Като си организираш добре нещата, няма нужда да стоиш до късно, да се затрупваш с папки и да симулираш дейност." Като работодател Ева не вижда никакъв проблем да вземе напуснали свои служители отново на работа. "След като причината за напускането не е някакъв конфликт или издънка, а е въпрос на обяснимо желание за промяна или любопитство, защо да откажа, ако този човек поиска да се върне при нас и мястото е свободно. Хората, с които това се е случвало, са работили с двойна сила и още по-голяма отговорност след това."

Като пример в работата си Ева посочва основателя на фирмата - белгиецът Мишел Вандергеетен, с когото работили заедно в началото. "Този човек ми е като брат - приличаме си по много неща, дори физически. Разбирахме се с един поглед." На него Евелина дължи много - от израстването си във фирмата до голяма част от личните си принципи.

Наравно с работата си Ева цени почивката. От няколко години най-добре релаксира върху гърба на кон. Язди във всеки свободен миг и се чувства в полет на седлото. Наскоро се научила и да кара ски, а "сърфът ми е във фаза "крепя се на дъската", казва тя.

или продължението на онова нейно писмо, което цитирах в началото. Изпрати ми го след последния ни разговор, провокирана от мои въпроси и "факта, че ме накара да се поогледам". Решила да ми го напише и да ми го изпрати бързо. Преписвам го без никаква редакция и никаква намеса. Просто няма нужда.

"Често хора от нашия сектор ме мислят за белгийка. Аз и се подписвам така - Евелина Иванова, (запетая) Вандергеетен. На шега казвам, че трябва да сменя фамилията си на Вандергеетен. Така или иначе, почти целият ми трудов стаж е в тази фирма - започнах на 20 март 1993, в деня на регистрацията на ВДГ АД по Търговския закон. Преди това фирмата е била около 2 години представителство.

Не обичам определението за работата ми като "сладка" - "сладко" е клише. Правилната дума е "вдъхновяваща". Хубавите неща са вдъхновяващи, като любовта, новото приятелство, красотата.

Едно хубаво нещо трябва да води до друго хубаво нещо.

Малки странности... Обичам да пия "Ред бул" от кутийката, а не от чаша - обичам вкуса на метал върху устните си. Предпочитам да карам кола със скорости, така се чувствам част от процеса, повече въвлечена в това, което правя.

Привърженик съм на минималистичния стил.  Харесва ми да имам простор, въздух, светлина. Не събирам  сувенири.  Любими вещи нямам, нямам отношение към предметите, не се привързвам към тях.  Била съм в около 50 страни, вече дори снимки не правя. Потапям се в атмосферата на мястото, където съм, съсредоточено възприемам това, което ми харесва, и го "фотографирам" в съзнанието си. От местата, където ходя, донасям емоцията със себе си. Най-много да си взема някой диск с музика.

Признанието в работата – това, че ни търсят за партньорство най-големите фирми от нашия сектор.

За мен е лесно, когато знам какво искам. Проблемът е, когато не съм сигурна дали искам нещо. Често си повтарям: "Внимавай какво си пожелаваш, че може да ти се случи."

Ева преди "Вандергеетен" - английската гимназия в София, СУ "Св. Климент Охридски" с магистратура индология, българска филология и английска филология, маркетинг и мениджмънт специализация в Австрия. Най-готиното момче в университета, което ми стана съпруг във втори курс, и дъщеря ми, която родих в четвърти курс. Сега вече всички са въвлечени във "Вандергеетен".

С мъжа ми сме родени на една дата, 13 април, още по-странното е, че и бащите ни са на една дата. Ако когато се омъжвах, ползвахме интернет, щях да казвам, че съм заложила в търсачката "мъж, роден на 13 април, с баща, роден на 16 февруари" и така съм го открила.

В ежедневието не се гримирам почти никак, слагам само малко спирала и гланц, най-често в колата. Когато съм гримирана, приятелите ми казват, че не могат да ме познаят. Затова пък си запазвам възможността за промяна по-нататък с времето. Така, както стана с гардероба ми - допреди 2-3 години имах само строги костюми и ризи, сега трудно може да ме видиш с делови костюм. Харесвам  женственото и елегантно облекло. Почти не нося бижута. Имам само перли, които нося, когато feel like to, а може да съм с тениска и дънки. Сакото обаче, вталено, почти неизменно ме съпътства.

Когато наближаваше да навърша 40, казах на най-добрата ми приятелка от гимназията, че съм доста притеснена.

Тя е омъжена за втори път за американец и живее в западните щати вече 18 години, и ми каза: "При нас 30-годишните са новите тийнейджърки, а 40-годишните са като 20-годишни."

Това беше по времето на пика на "Сексът и градът", преди около 3 години, и наистина вече мисля, че понятието за възраст е много по-благоприятно за нас. Приятелката ми е омъжена за мъж 4 години по-малък от нея, там това не прави впечатление -  it’s not an issue, както се казва. Логично е, след като средно продължителността на живота при жените е с около 7 години повече, отколкото на мъжете, сексуалният пик при жените е около 30-35 години, а при мъжете - на 17-20 години, в непатриархалните общества такива разлики във възрастта не се отчитат.

Прави ми впечатлениe последната тенденция, сериозни връзки (изключвам явлението toy boy) на жени с 12-25 години по-млади мъже от тях, което според мен си е "писък", но знае ли човек.

Така или иначе, страхотният извод е, че можем да сме млади дълго време, ако е рекъл Господ.

Вегетарианка съм от февруари ‘94 г., не ям месо и риба и когато мога, постя преди Великден, Коледа и 15 август. Тогава не пия алкохол, не пуша (аз по принцип не пуша, освен пури понякога, научих се преди десетина години в Куба), не ям мляко, сирене, яйца, нищо животинско, въобще пълни пости. Усещането след това е невероятно, изведнъж можеш да правиш всичко. Освен че е добре за фигурата, е и страхотен тренинг за характера. Познатите ми казват, че имам желязна дисциплина и воля, което донякъде е истина.

Харесва ми усещането за лек  глад, тогава всички сетива са изострени, кондицията е отлична. Това е особено актуално при нашия бизнес, тъй като във всеки момент "седя" върху стотици тонове шоколад, бонбони, вафли и т.н.

Работя основно с мъже, но мисля, че и жените са страхотни колеги. Въпреки твърденията, че жените са по-емоционални, деликатността е преимущество в общуването.

Любимото ми занимание е общуването с дъщеря ми - ходим по магазини, на процедури, хапваме заедно в някой ресторант или просто си седим вкъщи и си приказваме, за нея винаги имам време. По-важно е сега тя да намира време за мен.

Тя ме съветва за облеклото, за прическата, грима, посочва ми нови филми за гледане, нова музика, аз все още мога да я съветвам за книги, които си заслужава да прочете. Съвети и напътствия в прав текст рядко си позволявам да давам, мисля, че личният пример възпитава най-добре. Все пак, когато за нещо съм убедена, че трябва да се направи, не се колебая да го наредя.

"Целта оправдава средствата" не е моето мото. Мисля точно обратното. Айнщайн е казал: "От това да си успял човек, по-важно е да си стойностен човек." Тази мода да се налага имиджът на твърди, безкомпромисни  и свръхамбициозни хора, които минават през всичко като валяк, за да постигнат дадена цел, според мен е съвсем погрешна.

Първо, цивилизационно това е противоестествено - хората се развиват от груби и първобитни към изтънчени и деликатни, характерът трябва да става по-мек, поведението по-адаптивно.

Второ, мисля, че много хора само се представят за такива, изкуствено си изграждат този имидж в желанието си да са "на гребена на вълната", просто защото си мислят, че в момента това е модерно, това се изисква от тях, за да ги считат за успели.

Трето, това е поведение, характерно за развиващите се страни, да демонстрираме повече"мускули", за да ни уважават. В развитите страни най-богатите и най-успелите хора обикновени са джентълмени в истинския смисъл на думата, внимателни, дискретни, не натрапват парите и възможностите си, просто се ползват от тях."