Джелилорум наистина е особена котка. Тя е по-скоро жълта, отколкото пъстра, изглежда разумна, не е клюкарка и никак не си пада по надутия Ръм Тъм Тъгър, в когото до една са влюбени младите котки...

Така изглежда в две изречения ролята на Рада Носикова в спектакъла "Котките" на столичния "Музикален театър". Казват, че е изгряваща оперна звезда. Три други думи обаче й отиват повече: млада, интелигентна и талантлива.

Докато мисли, присвива очи, претегля думите си и говори бавно. Връщаме се пак на "котешката" роля, защото й отива. "Аз съм израснала с една котка, която беше третото дете на майка ми, смее се. Докато подготвях ролята си в мюзикъла обаче, наблюдавах как се държат котките, гледах картинки... Трябваше да намеря своята пластика, да стана котка."

Според нея времето, в което живеем, изисква от оперния певец  да работи освен върху техниката на пеене и върху пластиката на тялото си. "Обичам да играя в "Котките", защото това е спектакъл,  в който човешките характери стават котешки, и обратното. Това беше предизвикателство, което много ми допадна, защото влизайки в ролята,  успях да разбера и същността си на котка. За да стане това обаче, трябва да си го наумиш,  да го усетиш и да го превърнеш в поведение."

Когато става дума за Търново, Рада Носикова говори с друг ентусиазъм. "Много обикнах града, казва тя и слага точката в края на изречението си така, че не оставя място за въпроси. Работя в музикалния театър там, имам добри приятели, искам дори да имам къща в Търново. В България има толкова малко театри... Ако човек е отворен и буден, ако не заспи на мястото си в малкия град, в работата там няма драма. Твърдя го, защото проходих на сцена именно в Търново. Сега в екипа сме млади колеги, горе-долу на една и съща възраст. Всички тези хора са завършили Музикалната академия или като мен Нов български университет."

Според Рада Носикова в Търново могат да се правят добри продукти  дори и при ограничен бюджет. "Този театър пътува из цяла България, казва тя. И аз много се радвам, че благодарение на работата си там  мога да пея в малки градове като Левски и Ловеч например. Там хората гледат жадно, а атмосферата е невероятна. Когато човек обича работата си, трябва да може да оценява това."

Казва, че основното нещо, върху което се концентрира, е максималното приближаване до занаята. "Искам да науча всеки детайл от тънкостите на пеенето и спектакъла. Не знам как ще прозвучи, може би твърде идеалистично, но никога не си позволявам да фантазирам как и в какви театри ще пея. В момента амбицията ми е една – да положа достатъчно усилия, за да достигна нивото на професионализъм, при което всеки ангажимент, където и да било, ще ми носи удовлетворение.

Защото аз по принцип съм човек, обърнат към себе си." После, макар за малко, разговорът се връща пак на  "Котките": "В оригиналния спектакъл ролите се изпълняват от пеещи балетисти, разказва тя. Това се постига с невероятен талант и жесток кастинг. За една от ролите е ангажиран дори балетист фокусник. Нали разбирате за какви артисти и колко високо професионално ниво става въпрос!. Убедена съм, че ако в една или друга степен не си направил на сцената нещата, както трябва, няма как да не се ядосаш сам на себе си, но по-важното е да умееш да обърнеш дори неуспехите в своя полза. Да ги използваш като трамплин, за да скочиш по-високо."

Според Носикова един от големите проблеми на операта в България е, че не се е превърнала в индустрия. "Винаги когато заговорим за това, някой пробутва оправданието, че няма пари. Аз обаче имам чувството, че парите се търсят винаги по един и същи начин и за това не се намират. Но не бива да пропускаме въпроса: Имат ли изобщо хората нужда да ходят на опера? Отговорът е много важен, защото, ако е положителен, дори направеното с малко пари ще привлича публика, стига да е талантливо. В противен случай, всяко усилие ще е напразно!"

Едно от нещата, които твърди, че са я направили истински щастлива в проекта "Опероса", е работата с режисьора Тим Хопкинс. Това, което той направи с невероятен усет, бе да анализира и обясни психологията на героинята, развитието на емоционалното й състояние. Певицата е убедена, че постигането на "прозрачна" връзката между персонажите е едно от най-важните неща за режисьорите. "Иначе всеки застава на сцената, изпява партията си, казва репликите си и така връзката се къса." За да влезе по-успешно в ролите и логиката на характерите, които пресъздава, чете учебници по психология

При нея това се случило ето така:. "Аз пеех в хорове, бях във всички драмсъстави. С еднаква лекота започвах и изоставях нещата, с които се занимавах. Изведнъж обаче усетих, че пеенето прави изключение. Абсолютно последователно влизах в режим. Ходех на пиано , на солфеж и после пак пиано. Ежедневието ми започна да се върти около часовете на уроците по музика.

Родителите ми сигурно са били изключително щастливи от това, защото не бях много добра ученичка. Бях дори твърде буйна и дива с всички последици от това. В заниманията си с музика обаче бях дисциплинирана. Така учителите ми в Триест и първо училище в София започнаха да подхвърлят: "Абе ти защо не вземеш да станеш оперна певица?" И аз взех, че станах", продължава през смях Носикова.

Може да звучи странно, но за Рада Носикова големите сцени не са самоцел. "Пред трима души бих играла така, както и пред 3 хиляди, казва тя. Защото обичам това, което правя. Един певец минава през различни етапи от развитието си. В момента с огромно удоволствие бих пяла опери на Моцарт. Играят ми се такива роли, чувствам го!. Вероятно състоянието ми в момента е такова или просто имам тази енергия", замисля се. После отново с усмихва: "Бих се радвала да играя Сузана от "Сватбата на Фигаро". Тя непрекъснато е в действие, заплита ситуации..."

Когато задавам най-баналния въпрос, получавам най-неочаквания отговор.

Мечтае ли за "Метрополитън"?  "Ами ако е дошло времето – ОК, махва с ръка. Нещата се случват тогава, когато човек е готов за тях. Ако си готов да пееш в "Метрополитън", ще пееш. Просто поемам рискове. Като ролята си в "Човешкият глас". После ще видим..."