Само допреди месец и пет дни можехте да го видите всяка събота в спортната академия да играе любимото ръгби. Понякога - и в един от популярните пъбове на София. Но не и в работните дни, когато е направо неуловим за всичко, различно от работата му. Днес е различно. Откакто Линкълн Фрейджър е щастлив татко на Бела, не се е показвал на тренировка, камо ли в кръчма. Както казва, животът му изведнъж се е променил.

Единственото, от което не се откъсва, е работата. Той е маркетинг директор във

Това е неправителствена организация, която помага на държавата да очовечи грижите за изоставени и болни деца. Линкълн, сега на 32 години, не съжалява нито за миг, че е решил да смени живота и кариерата си в САЩ с България. Тук ще се окаже, че това, с което се занимава, е да се опитва да прави света по-добър. Но той не би изрекъл такова нещо, ще му се стори високопарно. 

Роден е във Форт Колинс, Колорадо. Пристига в България като доброволец от Корпуса на мира. Среща Севелина. Влюбва се. Когато двегодишният му проект завършва, се прибира в Америка, а тя остава тук. "И двамата се чувствахме нещастни и след като тя не получи виза, аз се върнах обратно в България. Докато бяхме заедно през 2008 г., си търсех работа.

Човек, когото познавам, член на най-добрия ръгби клуб в света - "Мърфис Мисфитс", ми каза, че търси помощ за Фондация "Сидър", която беше основал и кръстил на големия си син. Този, който предлага работа и заплата, е ирландецът Марк О'Съливан.

"Сидър", която помага да изчезнат домовете за сираци. "Домове" като онзи в Могилино, за който Би Би Си излъчи филм, а УНИЦЕФ се намеси и той беше затворен. Фондацията на О'Съливан пък се наема да помогне децата със средна и тежка степен на умствена изостаналост от дома в кюстендилското село Горна Козница да бъдат преместени на ново, добро място.

"УНИЦЕФ инициира и помогна да се затвори домът в Могилино. Ние помогнахме да се затвори домът в Горна Козница, а там условията не бяха по-добри. Ние сме много по-малки от УНИЦЕФ", разказва Линкълн. Шестнайсет от децата вече са в Център за настаняване от семеен тип в Кюстендил (виж другия текст).

Изграждането му е платено от държавата, теренът е предоставен от общината. Фондацията е помогнала с проектирането, обучението на персонала и осигурява заплащането на допълнителни служители - рехабилитатори и терапевти, извън бройката, която по норматив се осигурява от социалното министерство.

Сега във фондацията мислят как да помогнат за устойчивото финансиране на центъра в Кюстендил и за следващия проект - оправянето на дома в Бобов дол. Макар да е ремонтиран и грижите там да са по-добри, той си остава институция. "Институция наричаме домовете, където децата и хората живеят в условия, различни от семейните.

Стават заедно, хранят се по график, полагат им се грижи по норматив. Вместо това ние искаме всички, живеещи в институции, които не могат да се грижат сами за себе си, да заживеят в условия, по-близки до семейните. Да получават специални грижи според потребностите си, да бъдат научени как да си готвят, да се обличат, хранят, да се къпят, да се интегрират в обществото." Това се нарича деинституционализация и българската държава вече се е заела с нея. 

Линкълн казва, че среща разбиране от общинските власти и министерства. "Ние не им казваме колко са зле и колко сме велики. Просто ги каним да свършим нещо заедно и нещата стават. Хората не са уверени да действат на своя глава, защото системата налага всяка нова стъпка да се съгласува доста нагоре." Не се притеснява, че работи за неправителствена организация, макар да се е сблъсквал и с предразсъдъци към фондациите. Щом обаче хората видят какво върши, моментално идвал въпросът: "Как да помогнем?".

На своята работа гледа като на посланик на фондацията. Това понякога означава и борба с бюрокрацията. Съвсем не изключва и хамалогия. Случва се да попада в парадоксални ситуации. Най-прясната - чакал 4 часа в пощата и платил 400 лв., за да освободи пратка от Швейцария с дарени дрехи. В "операцията" на помощ повикал българин, защото той самият наистина не знае как да се оправя в такива случаи.

Другото, от което се смайва, е спирането на водата. "Люлин" не е лошо място за живеене, както мнозина се шегуват. Но когато спре водата, полудявам. В Америка това може да ми се случи само ако остана без работа и не си платя сметката", възмущава се Линк.

Разговорът тече - на общи теми, за семейството му, около фондацията. В САЩ процентът на децата с увреждания не е по-нисък, но там хората не ги изоставят, казва. "Не обвинявам българите. Тук държавата с години е казвала: Дай детето, ние ще се грижим, ти не можеш. И хората, притеснени, са изоставяли децата си. Ако на мен някой ми кажеше това, щях да го пратя по ...".

Хората в Америка, които изоставят децата си, стоят най-ниско в очите на околните. "Ако мой близък имаше такова дете и го беше зарязал, роднините щяхме да го отгледаме, а на родителя нямаше да проговорим никога." Това са най-разпалените му думи.

Едноетажни тухлени къщички насред градина. Зад стъклената стена на една от стаите се виждат деца. И те ни гледат. Едно момиче излиза да ни посрещне. Станислава, на 13 години, любопитства кой е дошъл.

Станислава е от Центъра за настаняване от семеен тип в Кюстендил, в квартал "Герена". Тя и 15-те други деца са с диагноза умствена изостаналост. Всички - изоставени от родителите си. До неотдавна са били в дома в село Горна Козница, Кюстендилско, закрит през октомври. Предстои им първата Коледа в обстановка, която е приятна и която може да стане домашна за тях.

Във всяка от четирите къщички има по две спални (по две деца са настанени във всяка), кухненски бокс и занималня с играчки. Четирима навършили пълнолетие, със същата диагноза са в два отделни апартамента.

За 24-имата обитатели се грижат 29 души, а от догодина ще бъдат 32-ма. Приетата от държавата норма е за 10 пациенти - 7 души персонал. В дома в Горна Козница 58 деца са били оставени на 26 души. 

Изглежда, нито децата, нито персоналът искат да се връщат към "дома". Затова и избягват иначе хубавата дума. Управителят Маргарита Пармакова и социалният работник Николай Николов предпочитат да казват, че центърът предоставя услуги. Звучи чиновнически, дразни дори, но за тях "дом" е синоним на "институция", където всичко се случва по график.

Нещо като казарма за деца. Там се получават порциони, всички са еднакво подстригани. Там даренията се разпределят на калпак и затова се случвало момчета да трябва да носят женски дрехи... Така че по-добре да мине време, за да се върне истинското значение на думата дом.  

"Децата не са като телевизора и парното. Не можеш да ги изключиш в петък следобед до понеделник сутрин, когато пак се върнеш на работа", обича да казва психологът Петър Христов. Той работи в центъра по проекта на фондацията "Сидър".Благодарение на помощта на неправителствената организация сега се подготвят рехабилитатори и от януари за всяко дете ще има индивидуална програма.

Една от целите е всяко да се научи само да поддържа хигиената си. Ще се занимават и с рисуване. Към това ще добавят и упражнения с трудотерапевти, които могат да позволят на децата да вършат обща работа и някои от тях да се приобщят към външния свят.

Как може да се помогне? Отговорът на психолога е: "Нека променим отношението си към тези хора. Нека да ги приемем като част от всички нас. Да не правим благотворителност от време на време, стискайки палци това да ни подмине."

Трябва да тръгваме. Станислава ни изпраща до портала. И ни кани пак да дойдем.