За Здравко-Чиро Ковачич, това хърватско пристанище е просто града, който обича.

Ако човек реши да се погрее на ранното сутрешно слънце в градината на старомодния Хотел "Континентал", е много вероятно да се натъкне на него. Равномерните му движения прикриват многото години, които извитият му гръб носи. Оплаква се от болка в краката. Те са най-важните във водната топка – спортът, на който той е дал толкова много.

Един от двамата все още живи членове на олимпийския отбор по водна топка, който през 1952 печели първата олимпийска титла за Югославия в тази дисциплина, Ковачич е свидетел как спортът на Балканите се е променял заедно с политическия климат. Историята на водната топка, която в този регион е много по-популярна от други крайща на света дисциплина, е история и на социални катаклизми.

Ковачич е хъвратин по рождение и космополит по личен избор. "Нашият скъп сеньоре Чиро", го наричат съгражданите му в Риека, с думи, които отразяват продължителното италианско влияние в историята на града.

Той е сред най-старите живи олимпийски медалисти на Балканите. Думите му възкресяват множество хора, места, събития… Мнозина са пресекли пътя му през неговия 89-годишен живот. "Мисълта колко много мои приятели са си отишли ме натъжава," почти прошепва той и сълза се търкулва по бузата му.

Водната топка е обсесия на балканската спортна сцена през целия период на комунизма и войните от 90-те, и остава такава и сега, докато отношенията между народите в бивша Югославия бавно се подобряват.

През октомври тази година клубове от Сърбия, Хърватия и Черна Гора, чиито отбори до един се оказаха в топ четири на олимпийските игри в Лондон, се състезават в обща лига за първи път от десетилетия насам.

През всичките години на промени връзката между Ковачич и бившия му съотборник Драгослав Шиляк е останала силна, незасегната дори от голямото разстояние.

Шиляк се премества в Съединените щати в средата на 60-те и става изтъкнат електроинженер, развива академична кариера и работи по ракетата Сатурн V в космическата програма Аполо – единствен учен от комунистическа страна в проекта.

Сърбин, роден в Белград преди 81 година, Шиляк сега живее в Саратога, Калифорния. Той все още с гордост си припомня изключителната генерация спортисти във водната топка, към която спада.

Двамата се срещат за първи път в началото на 50-те, кагато са селектирани от югославския треньор Божо Гъркинич да играят на Олимпийските игри в Хелзинки през 1952 г. Ковачич е опитен вратар и лидер на отбора. Шиляк, още тийнейджър, е най-младият член. Той е и единственият играч от Сърбия в отбор, съставен предимно от хървати.

Той се оказва сред достатъчно хора, от които има какво да научи. Две години по-рано Югославският отбор е спечелил бронзов медал на Европейския шампионат във Виена.

Спортът е смятан за важно средство за социална интеграция в Югославия след Втората световна война, която е особено сложна в региона и включва елементи на комунистическа революция, брутален сръбско-хърватски конфликт и боеве между хора от една и съща националност.

Дори по онова време под повърхността се долавя известно междуетническо напрежение. В ранните години като единствен сърбин в националния отбор Шиляк казва, че е бил изправен пред някои "националистически предизвикателства".

Девет хървати, един сърбин и един черногорец съставят югославския отбор по водна топка, който пристига в Хелзинки през юли 1952 г да участва в XV Олимпийски игри.

Съотборникът му Велько Бакашун обаче отговаря: "Финландия е далече на север, Югославия е далече на юг. Това са южни плодове, ние тези сокове удома ги пием вместо вода."

В басейна отборът отбелязва шест победи и две равенства и печели сребърен медал – първия Олимпийски медал за Югославия по водна топка в историята. Заедно с гребането и футбола, тази дисциплина е една от трите, за които страната получава медали в Хелзинки.

Това е последният път, когато Ковачич и Шиляк играят заедно на Олимпийски игри. Четири години по-късно, в Мелбърн, Ковачич води националния отбор до завоюването на още един сребърен медал и се оттегля от спорта през 1957 г. Шиляк, който пропуска игрите в Австралия поради контузия, играе отново в Рим през 1960 г. След това се посвещава на науката.

Играчите от това поколение, обаче, си остават близки. От 1983 г., по предложение на Ковачич, те се събират всяко лято заедно със семействата си. Последната им среща е в Клагенфурт в Австрия през 1990 г. Тогава се уговарят да се видят в Белград през следващата година. Но историята решава друго.

Докато Берлинската стена пада, народите на Югославия започват да издигат стени помежду си. На 13 май 1990 сбиването между футболните фенове на Динамо Загреб и Цървена Звезда Белград на стадиона "Максимир" в Загреб е символичното погребение на Югославската държава, предвестник на войната между сърби и хървати, която започва през следващата година и продължава до 1995.

Спортовете, които някога са използвани да строят мостове, сега са експлоатирани да изкопават окопи. Крайни политици се възползват от услугите на хулиганите. Футболните кафенета се превръщат в огнища на национализма.

Наблюдението на Чърчил, че "Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да поемат", се превръща в зловещо предсказание. Босна и Косово също се потапят в конфликта.

Шест години след края на войната между Сърбия и Хърватия хърватският град Дубровник е домакин на финала в мачовете по водна топка на Европейската шампионска лига. Ковачич е почетен гост на полуфиналите между местния отбор Юг и сръбските шампиони Бечей. Скоро след началото на надприварата местни фенове започват да крещят "Убийте сърбите!" Ковачич незабавно става и напуска.

През този период, обяснява той, сръбските спортни фенове в Белград крещят "Смърт за усташите!", като наричат хърватите с името на фашисткия режим, управлявал страната през Втората световна война. Но за Ковачич това не е извинение.

Заедно с футбола и гребането, водната топка е най-старият отборен спорт, игран на Олимпийските игри. Той първо се играе във Великобритания през XIX в, но днес е популярен предимно в Средиземноморска Европа, Сърбия и Унгария.

Дори в балканските страни, които го считат за национален спорт, водната топка не събира много играчи или многолюдни тълпи по мачовете си. Хърватия, която спечели златен медал на последните Олимпийски игри, има само 37 регистрирани клуба. Фактът, че риболовните клубове в страната са около 12 пъти повече сочи, че други начини за разтоварване са много по-популярни.

Сърбия, Европейски шампион, има 46 клуба по водна топка – малък брой, в сравнение с 2096 футболни клубове.

Историята на спорта в региона, обаче, е белязана от успех и милиони хора се палят, когато се зададе голямо международно първенство.

Двата клуба по водна топка, печелили най-много европейски трофеи, са Младост Загреб и Партизан Белград, съответно в Хърватия и Сърбия.

Какво прави водната топка така силна на Балканите? Успехът произвежда успех. С печеленето от Югославия на медали и титли, у хората в региона се събужда желание да печелят още, и повече. Да си сред най-добрите в света се отразява добре на националното самочувствие, независимо доколко спортната дисциплина е глобална.

В Сърбия през януари 2012 г. 2,74 милиона души, над една трета от населението, гледат излъчвания по телевизията финал на Европейския шампионат в Ейндховен, на който Сърбия удържа на косъм победа над Черна Гора.

През август същата година на площадите на Загреб, Риека и Дубровник десетки хиляди фенове се събират да поздравят хърватския национален тим, спечелил олимпийското злато в Лондон.

Сред 13-те състезатели по водна топка, чествани в Хърватия, е Дамир Бурич – добродушен двуметров мъж на 33, роден в Пула. Четири седмици по-късно той подписва договор с Раднички – клуб в сръбския град Крагуйевац. Така той става първия хърватин в сръбски тим след разпадането на Югославия.

Хърватин в Сърбия? Може да не звучи романтично като американец в Париж, или изискано като англичанин в Ню Йорк. Но не е опасно, въпреки натрупаната история на конфликти между двата народа.

Някои сръбски и хърватски лингвисти биха оспорвали това твърдение. Но езиците са достатъчно близки, така че Бурич да няма нужда от превод да разбере похвалите по свой адрес, изказвани от съотборника му Александър Чирич, бивш международен играч за Сърбия и притежател на три олимпийски медала. "Изключителна личност и чудесен играч," казва 36-годишният белградчанин за Бурич.

Чирич, който има относително крехка за играч на водна топка физика, е спортен пътешественик. Играл е за седем отбора в пет страни.

Като ги гледа как се прегръщат през раменете за снимка край басейна в Крагуйевац, човек никога не би казал, че преди 11 години те са играли за противникови отбори в мача, завършил с такова насилие, че е останал най-злощастно известният в историята на дисциплината. Хърватия играе срещу Сърбия и Черна Гора – отбор, в който преобладават сръбските играчи, на финала на Европейския шампионат през 2003 г. За да се додаде още повече тежест на събитието, то протича на територията на друга от бившите югославски републики – Словения.

Шампионатът започва без драматизъм в началото на юни. Двата национални отбора дори са отседнали в един и същи хотел, докато си проправят път към финала.

Но зад привидното спокойствие назрява съвършената буря. Градът-домакин Крань има значително сръбско население от около 2000 души. Хърватската столица Загреб е едва на 170 км и хърватски хулигани съзират възможност да създадат неприятности. Словенските организатори подценяват опасността.

На 16 юни, денят на финала, от Загреб пристигат около 3000 хървати – предимно футболни фенове.

Те заварват около стотина сръбски поддръжници при вратите на басейна. Около 2000 зрители са се събрали вътре, още 1000 – отвън. Мястото се превръща в буре с барут.

Хулиганите започват да скандират обидни фрази и националистични лозунги – обичаен вече реквизит на спортните събития на Балканите, докато 250 полицаи се опитват да удържат напрежението.

През това време в басейна ситуацията остава спокойна. "Нямаше проблеми, нито физическо насилие между играчите. Нищо овече от обичайното за един финал," спомня си Бурич. Чирич потвърждава думите му: "Отношението на играчите си остана в рамките на състезателния дух, нямаше никакви номера и провокации."

Бурич и отборът му откриват последната четвърт, като водят със 7 на 4. Но Сърбия и Черна Гора бележи драматично надмощие, побеждава с 9-8 в допълнителното време и получава титлата. Десетки фенове на "Баракудите", както е известен хърватският отбор, решават да си покажат ноктите.

Не само камъни, но и столове, бутилки, димни бомбички… сред целия пушек, играчите и от двата отбора са еднакво застрашени. С тях е външният министър на Сърбия и Черна Гора Горан Свиланович, който още повече разпалва запалянковците, като скача в басейна, за да отбележи победата.

Хвърлен камък удря сръбския вратар Никола Куляча по главата. Водата на басейна бързо се оцветява от кръвта му. Чирич също става жертва на насилието.

Постепенно, с помощта на сила и сълзотворен газ, полицията успява да укроти хулиганите. Битката завършва с четиринайсет арестувани и тайно връчване на медала в хотела.

Не след дълго и другата страна отвръща със същото. "Празнуването" на победата в Нови Сад и Белград за феновете означава да подпалват хърватското знаме и да нападнат хърватското посолство. Правителството на Хърватия бурно протестира и външният министър отменя посещение в Сърбия и Черна Гора.

Белградският "Политика", най-старият вестник на Балканите, публикува дълга статия за инцидента, озаглавена "Възможно най-балканско".

Насилието е отразено и на страниците на италианския ежедневник Corriere della Sera. "Ако това се беше случило преди няколко години, може би щяхме да станем свидетели на първата "война по водна топка", отбелязва вестникът в коментара си.

Един от въоръжените конфликти между Ел Салвадор и Хондурас е известен като Футболната война, след като през 1969 г. напрежението между двете страни нараства до критичната точка по време на футболен мач. Но Сърбия и Хърватия все пак не грабват отново оръжие заради състезанието по водна топка. Сравнително бързо гневът е подменен от по-мек тон, и двете страни си разменят извинения.

Двата национални отбора се срещат отново година по-късно на Олимпийските игри в Атина и изиграват мача си в приятелска атмосфера без нито един инцидент.

Десетилетие по-късно изглежда, че времената, изглеждали така далечни на коментатора от "Политика", са настъпили – мачовете между сърби и хървати са просто спортни събития.

Младост от Загреб и Раднички от Крагуйевац организираха серия от подготвителни мачове през май, преди финалната фаза на националния им шампионат.

През октомври три сръбски клуба, заедно със седем хърватски, три черногорски и един словенски отбори възобновиха Адриатическата лига. За първи път от 23 години насам отборите на Сърбия и Хърватия играха в съвместен шампионат по водна топка.

Игрите между националните отбори на Сърбия и Хърватия са вече чести и, според Бурич, неомрачени от "други измерения". Бурич казва, че дори има слабост към някои сръбски отбори. "Много от сръбските национали са ми приятели, така че е естествено да предпочитам техния отбор пред някои други съперници," казва той.

Прехвърлянията на играчи между сръбски и хърватски отбори също стават обичайни. След два сезона в Раднички Крагуйевац в Сърбия, Бурич се е върнал да играе в Хърватия, за Клуб Приморие в Риека. Раднички е наел друг хърватски играч, Йосип Върлич.

Някога е имало братство и единство, но сега то отсъства. След години на сътресения, отношенията между народите от бивша Югославия постепенно се нормализират, въпреки някои прехвърчания на искри, като сблъсъците през октомври на футболния мач между Сърбия и Албания.

Но поне що се отнася до водната топка, сътрудничеството между народите се е преместило от полето на идеологията в това на политиката.