Сега именно страната с население едва 17 млн. души е в британската позиция да задава "трудните въпроси". Защо е необходимо едни държави да плащат за грешките на другите; защо е необходимо страните да задлъжняват заедно, ако всяка е можела да го избегне поотделно; защо едни икономики са по-засегнати от COVID-19 от други.

Премиерът Бойко Борисов заяви, че е бил погрешно цитиран да нарича колегата си Марк Рюте "полицая на Европа". В действителност в медиите в спорещите с Нидерландия страни като Италия и Испания такива определения могат да се видят отдавна. "Наложи се Нидерландия да спре да се крие зад Лондон в деня, когато Великобритания гласува за Брекзит," пише в. "Ел конфиденсиал". "Сега даде крачка напред, за да моделира ЕС по свой начин."

Тогава вестникът отбеляза сравнението, което експерти припомнят сега - и Лондон искаше да действа като спирачка на интеграционни процеси (какъвто е натрупването на общ дълг, а сега Хага желае да го ограничи) и да гарантича, че Европа не харчи твърде много и да оформя съюза по свой образ и подобие.

Защо една от спечелилите най-много от единния пазар страни, при това съоснователка на ЕС, поема тази до неотдавна "типично британска" роля? Възможно обяснение се крие не само в политиката от последното десетилетие, но и в историята.

Питана в чужбина как е възможно Нидерландия, "позната с отвореността и толерантността си, да е станала толкова националистическа и евроскептична", Де Грюйтер казва, че холандците са изпитвали притеснения за Европа от самото начало. Още от Втората световна война те искат да са част от "трансатлантическа общност", базирана на принципите на либерализма и свободната търговия. "Но вместо това бяха вкарани в континентална и дълбоко политическа европейска общност. Биха искали да са в британска Европа, но се намериха в германска. Холандският проблем не е Европа като такава. Проблемът е, че холандците така и не можаха да се откажат от първоначалната си мечта."

Хага изобщо не бива уведомена какво точно представлява Европейската общност за въглища и стомана, когато планът е обявен през 1950 г. След войната, загубила колониите си, Нидерландия спешно се нуждае от нови източници на приходи, които да са по-близко до дома. Съюз, надзираван от наднационална институция, обаче е идея, която ги ужасява; те се опитват да изградят трансатлантическа общност с основно търговски характер. Надделява обаче прагматизмът. Следвоенно споразумение с Германия, водещият търговски партньор, връща икономиката на страната към растеж. Германия така или иначе ще влезе в новия съюз, а и защо да не се използва възможността за съвсемстно времане на решения, за да се направлява проектът в по-малко политическа посока?

Междувременно Хага става най-яркият привърженик на британското членство (а то става факт през 1973 г.) и с Лондон в блока се чувства в по-голяма безопасност; вече не е сама в настояването си за акцент върху свободната търговия и разширяването. Започва да подкрепя и валутния съюз по стъпките на Берлин, който обаче Лондон и Копенхаген избират да не поддържат. Бившият датски посланик в ЕС Том де Бруйн отбелязва, че 70-те и 80-те са "щастлив период за холандците в Европа", в който САЩ защитават континента, а Великобритания помага той да се превърне в по-голям и по-малко политизиран пазар. "Това помнят много хора: Нидерландия като проевропейски баща основател. Не осъзнават, че този период бе изключението, не правилото."

През 90-те Хага наблюдава с тревога по-големия и разширяващ се, по-бюрократичен блок с по-малко влияние на малките държави. Икономикатасе забавя. НАТО започва да губи досегашния си блясък с падането на Берлинската стена. Ускоряването на финансовата интеграция и по-бързо въвеждане на еврото - ангажимент на Берлин към Париж след обединенето - обърква германско-нидерландските планове за постепенен преход към еврото, когато двете страни са готови. "Хага се почувства изоставена от Германия," казва авторът; има предвид тъкмо френско-германските дела, проблем заради традиционното недоверие към двата огромни съюзника, единият окупирал Нидерландия, другият ужасяващ я с етатизма си. Франция и Германия дори нарушават правилата за бюджетен дефицит - при тях показателят е в размер над 3% от брутния вътрешен продукт.

Холандците са в капана на Европа, донесла им политически ползи, от която обаче не са искали да са част, продъжлава публикацията. Историк от Утрехтския университет обяснява, че Хага е подхождала идеалистично, с надеждата, че няма да ѝ се наложи да избира между "Атлантика и Европа", а някак ще може да ги събере. "Сега внезапно осъзнаваме, че вече няма избор," въпреки че, по-нататък продължава авторът, сърцето мореплавателска нация като Нидерландия очаквано "бие с трансатлантически ритъм", а в дните около войната в Ирак, когато Хага решава да подкрепи Вашингтон и Лондон и незабавно да се съгласи на войната в Ирак (за разлика от несклонните Париж и Берлин), посланикът в ООН има само една инструкция: следвай Лондон. Пита как ще гласува Лондон, а отговорът е: "Не знам."

Фрустрацията, която носи това осъзнаване, е илюстрирана с пример от 2013 г., когато от Рюте (и тогава премиер) идва холандският студен душ за предложението на председателя на Европейския съвет Херман ван Ромпой за банков, бюджетен, икономически и политически съюз в Европа. От Рюте Ромпой чува, че не си пада по "панорамните" гледни точки и ако те надделеят, еврозоната ще трябва да продължи без Нидерландия. Той обаче все пак не блокира банковия съюз, както става и с плана на Шуман преди 70 години - инстинктът е да се каже "не" на европейски политически инициативи, но несклонно започва да сътрудничи, за да не бъде изолирана и интересите ѝ да не пострадат. След това, вместо да блокира инициативите, опитва да ги промени отвътре.

Във времена тежка рецесия и заплахи за Еврото правителствен служител обяснява как се е стигнало до кризата: "Отговорът е прост: тук сме, защото Германия е тук. Но това е признание за слабост. Никой министър не се осмелява да го каже публично. И колкото повече не го казваме, толкова повече хората питат."

Когато бившият британски премиер Дейвид Камерън решава да изнесе реч за бъдещето на Европа и защитава правото на Лондон да референдум и говори за бюрокрация и липса на иновации, той се налага да замени Берлин с Хага като място за събитието, защото внезапно разбира, че на тази дата германското и френското правителство планират празненства за 50-годишнината от Елисейския договор (договор за приятелство между Шарл дьо Гол и Конрад Аденауер). Рюте не може да си позволи да приеме поканата и да присъства на речта - това би показало, че е съгласен със съдържанието ѝ и отново би повдигнало въпроса, който не се споменава: "Как холандците се оказаха толкова замесени в Европа?"

Нидерландия се оказва и страната, където през февруари 2018 г. е произнесена реч, създала съюз на осем държави с име, отпращащо към средновековен търговски съюз. Новата ханзейска лига е концепция, заимствана от северноевропейския търговско-отбранителен съюз Ханза.

В документ от две страници Ирландия, Нидерландия, Дания, Швеция, Финландия, Естония, Латвия и Литва излагат потенциала за сътрудничество между фискално консервативни правителства като компенсация за загубата на съмишленичката Великобритания на европейската политическа сцена. Впрочем документът удобно пропуска както водещата роля на градовете, при това германските, в старата Ханза и политическите последици от търговската дейност, така и залеза на лигата заради политически амбиции на отделни градове и държави.

Сега в блока, подкрепящ т. нар. пестелива четворка - групата, станала традиционна спирачка по пътя към по-амбициозен евробюджет, - са основно държави от Новата ханзейска лига (без Австрия). Финландия, от същата лига, подкрепя бюджетните позиции на "пестеливите", сходни с тях позиции на някои европейски срещи заема и Ирландия.

Не всичко в нидерландското поведение обаче е свързано с "новата роля" след Брекзит. Холандският финансов министър традиционно от години е консервативен и неотстъпчив - Вопке Хьокстра, който сега заема поста, бе предшестван в това си качество от Йерун Дейсеблум. Хокстра стана просто поредният настояващ на позициите си представител на Хага, когато заяви, че колкото и Нидерландия да съчувства на тежко засегнатите икономически от COVID-19 страни, тя не разбира защо те в по-голямата си част нямат "фискални буфери", предпазващи ги в такива необичайни ситуации. Това бе коментарът, който Рим нарече "жесток", а Лисабон - отвратителен.