Тази година започна с големия страх от спиране на доставките на руски газ за голяма част от Европа. Това оправда очакванията на някои експерти, че Русия започва външна политика, подкрепяна активно от уникалното място на енергийните доставки от страната за континента. Някои дори нарекоха сполучливо това развитие "енергиен империализъм на Кремъл". Извън геополитическите измерения на този процес той създава и съвсем конкретни икономически последствия.

Последните седмици бяха "горещи" за международните инвеститори в Русия. Първо парламентът прие закон, гарантиращ монопол за износ на газ на "Газпром". Това спира всякакви бъдещи проекти по търговия и експорт на други (чуждестранни) компании и влиза в директно противоречие с Европейската енергийна харта. Малко след това стана известен законопроектът, който забранява фирми с мажоритарно чуждестранно участие да притежават и добиват петрол, газ и други ценни суровини от т.нар. стратегически находища. Към всичко това трябва да добавим и натиска за предоговаряне на условията на транзит през България, който практически завършва процеса на прекратяване на преференциалните цени на природния газ за страни от бившия Съветски съюз и Източна Европа (изключение е Беларус, която още купува по цени около 5 пъти по-ниски от пазарните).

Тези действия могат да се разглеждат като част от дългосрочна стратегия. Икономическите цели на "Газпром", а и на всички, контролирани от Кремъл, руски енергийни компании, изглежда, включват пълна вертикална интеграция на енергийните доставки. С други думи, това означава руски компании да добиват, изнасят, транзитират и дистрибутират енергия. Това пък би означавало навлизане на пазара на пренос и дистрибуция в европейските страни. Доколкото този пазар е не напълно либерализиран, достъпът на руски компании зависи от политическите решения на местните правителства - затова "Газпром" преговаря чрез Кремъл. Допълнително трябва да се има предвид, че руските енергийни компании се стремят да "затворят" бизнеса от доставките на газ и петрол, през електро- и топлоенергетиката - използващи газ и петрол - и разпределението до крайния потребител.

Към момента българското правителство преговаря за запазване на сегашните условия за транзит на руски газ (около 15.5 млрд. куб.м за миналата година), при които "Булгаргаз" получава практически половината доставка за България на цена около 3 пъти по-ниска от пазарната. Както опитът от други подобни ситуации показва, монополистът "Газпром" вероятно ще наложи своите искания. Това би означавало, че транзитната такса (още неясно каква) ще влиза в държавния бюджет, а българските потребители ще трябва да плащат при пазарни цени. На макрониво последното би означавало около 15-20 млн. долара по-високи разходи на месец за местната икономика - или това е "цената" на всеки отложен месец от предоговарянето.

Силната позиция на монополен доставчик позволява на руската страна да се опитва да наложи свои искания по редица други проекти - приватизация на топлофикациите, преференциален достъп до газификацията, изграждане на АЕЦ "Белене" и петролопроводи през територията на България. Доколкото актуалността на цените на природния газ и донякъде мащабът на проекта за нова АЕЦ ангажират основна част от общественото внимание, тук е мястото да обърнем внимание на важността на проекта за нефтопровода "Бургас - Александруполис". Имайки предвид, че вариантите за реализирането му се разглеждат именно тези дни, редно е точно сега да коментираме развитието на преговорите с оглед на споменатите по-горе руски амбиции.

Става дума за нефтопровод от около 300 км с капацитет от около 35 млн. тона годишно за следващите 30 години. "Икономиката" на проекта е следната: ограниченията за преминаване през Босфора налагат забавяния, които оскъпяват разходите за морски транспорт. От своя страна, нефтът, който потенциално може да бъде изнасян през Черно море, е между 120 и 150 млн. тона годишно. В такава ситуация петролопровод, който осигурява достъп от черноморско пристанище до средиземноморско пристанище, улеснява транспорта на нефт към глобалния пазар. Инвестицията ще е в рамките на около 700 млн. евро, а годишните приходи ще се формират от дейностите по опериране на петролопровода и от транзитните такси.

Всичко това обаче е поглед, изчистен от политическата намеса във формата на реализация на проекта. След 2004 г. до съвсем скоро схемата изглеждаше така: създава се международна проектна компания, в която акционери са руски, български и гръцки представители; компанията осигурява проектно финансиране, изгражда и оперира тръбопровода; паралелно с това българска компания изгражда входна инфраструктура около Бургас (т.нар. универсален терминал Бургас). Икономическата логика зад подобно разбирателство е относително ясна - проектът използва за транзит териториите на България и Гърция, а дългосрочната сигурност на натовареност с нефт за пренос зависи от руски добивни и експортни компании и затова компании от всяка от страните стават акционери в начинанието и споделят както риска, така и печалбата. Този принцип е залегнал и в меморандума между трите правителства, подписан през 2004 г.

От гледна точка на българските интереси (разбирай - данъкоплатци, бизнес, сигурност), е важно при осъществяването на проекта да се отчитат както притесненията за околната среда и безопасността, така и възможността за конкуренция в достъпа до инфраструктурата и улеснение на други енергийни проекти. Последното означава, че петролопроводът би трябвало да позволява и свободен достъп за пренос при равни условия на различни търговци. От своя страна входната инфраструктура трябва да позволи достъп и до друг голям тръбопровод в проектна фаза - Бургас-Вльора (или АМБО), за да се използва максимално географското предимство на България. Това пък е в унисон с изискванията на Европейската енергийна харта. Допълнително изграждането само на една входна точка (терминал) вместо две или повече "пести" от екологията в туристическия Бургаски регион.

Икономическите изгоди се измерват в транзитни такси за правителството, дял в печалбата на проектната компания, печалбата от експлоатацията на входната инфраструктура, добавена стойност от участие на български компании в строителството и поддръжката на обектите, намален негативен екологичен ефект и отрицателно въздействие върху туризма. Като косвени може да се разглеждат създаването на регионална конкуренция в преноса на петрол от Черно море към световния пазар.

Както изглежда обаче, натискът на руската страна в протичащите преговори е за смяна на този модел. Доколкото може да се разчете "между редовете", идеята е петролопроводът да се построи, стопанисва и управлява от изцяло руска компания, която да изгради и входната точка от Черно море. Така ползите за България е възможно да се редуцират до плащането на транзитна такса на бюджета за преминаване през територията. Вероятно е също така българският бизнес да бъде отрязан от участие както като акционер в самата компания-инвеститор, така и в самото строителство. В съществуващата договореност българският акционер би имал 24.5% от международната проектна компания - при отказ от това условие българският инвеститор на практика губи този процент от печалбите на нефтопровода за 30 години (поне). Същата пропусната полза от неучастие в изграждането и стопанисването ще е валидна и при изграждане на входната инфраструктура.

Но тук трябва и да споменем още няколко потенциални негативи: неясният ефект от алтернативни на приетите към момента разположения върху туризма и околната среда по Черноморието, както и ограничаването на ползването на бъдещия терминал само от собственика на проекта "Бургас-Александруполис" и би могъл да спре проекта АМБО (който се оценява на около 1.6 млрд. евро). А както стана ясно, същественият дългосрочен проблем на българската (и европейската) енергетика е създаване на конкуренция в доставките и преноса на петрол и газ.

Макар "Газпром" да преговаря от позиция на силата, българските отстъпки могат и трябва да бъдат премерени. Например промените в договора за транзит на газ и де факто началото на плащането на всички количества по пазарни цени няма да може да се отлагат дълго и затова то не бива да води до дългосрочни негативи пред либерализацията на българския енергиен пазар и инвестициите по прозрачен и взаимноизгоден начин в инфраструктура. Така например професионално подготвеното ни участие в проекта за въпросния нефтопровод трябва да бъде продължено с умело водене на преговори, в които правителството този път да покаже, че размерът няма значение. Компромисът е професионална бизнес практика при преговори, които нашата страна владее добре - дотук по-скоро в наш ущърб, но този път България има защо да решава сама, спрямо своя интерес кое и дали я устройва. Дори само заради частичното монополно положение при опита за заобикаляне на Босфора за руски петрол, доставян през Черно море на страната, изграждането на петролопровод(и) не бива да става на всяка цена, а само ако ползите надвишават разходите и отчитайки дългосрочните интереси на българските граждани от енергийна сигурност, конкуренция и интегриране с общия европейски пазар.

* Авторът е управляващ съдружник в Industry Watch