Ирландците отхвърлиха онова, което хората наричат европейска конституция и за което не знаят дали е лисабонски договор, лисабонска стратегия или нещо друго. Затова и ирландците го отхвърлиха. Никой не е съвсем наясно за какво става дума. Защо тогава някой ще гласува за него? Лисабонският договор е малко като гювеч, който не е минал през фурната - картофите може да са сварени, бамята готова за ядене, но не става за масата. Това е типичен европродукт. Той предполага президент, който няма да е президент, външен министър, който няма да е външен министър, и ред други неща, които ще са сурови или сготвени наполовина.

Защо тогава европейските нации да подкрепят нещо, което не е направено като хората? Всъщност никой не си задава този въпрос. Ирландците не отхвърлиха лисабонския документ, защото той е несъвършен. Ирландците демонстрираха само основната политическа пропаст в ЕС - между политици и избиратели. Европейският съюз е елитарна политическа конструкция, замислена от няколко решителни политици, които си поставят задачата да направят нещо не само немислимо, но и практически невъзможно. Затова и не е лесно съюзът да се съгласи какъв да бъде основният му документ.

Чехите също може да отхвърлят Лисабонския договор, макар че подобни актове имат вече по-скоро символично значение. Ако европейските лидери наистина искат да направят нещо с тоя съюз, те най-добре да хвърлят Лисабонския договор на боклука, да забравят за него за година и после да намерят друг път, който да въвлече европейските избиратели. Това не е лесно, защото не е в природата на ЕС да въвлича избирателите си. ЕС ги информира, поучава, но не ги въвлича. Тази изолация на европейските граждани от европейските политически въпроси невинаги е лошо нещо. Поне за някои. Ако ЕС беше оставил на гражданите на Европа да кажат дали България да стане член на съюза или не, сега вероятно щяхме да сме отвън. Политическите елити на Европа обаче казаха, че трябва да сме вътре, и ние се оказахме вътре. Но за конституцията е необходимо по-обширно съгласие. Както съгласие между отделните държави, така и съгласие между политическите елити и гражданите. Разширението на Европа не е предмет на съгласие. Външната политика не е. Отбраната не е. Социалната политика също. Селскостопанската политика, най-скъпото удоволствие в ЕС, също не е. Как тогава да имаш договор?

Сега европейските политически елити ще се изпокарат. Не много, но ще започнат да си разменят дребни обиди и да си подмятат обвинения. Саркози, френският президент, и Манделсън, своенравният британски колега на Меглена Кунева, вече започнаха. Саркози упрекна Манделсън, че неговите либерални търговски инициативи, които може да накърнят интересите на ирландските фермери, били в основата на ирландското "не". Разбира се, Саркози се тревожи за своите фермери, които намазват най-много от противоречивата аграрна политика на ЕС. Манделсън не му остана длъжен. Джафкането ще продължи. Но тъй като по замисъл ЕС е изграден така, че да не позволи един конфликт да прерасне в нещо сериозно, страните в ЕС най-много да се посдърпат в пресата. И на футболния стадион. Проблемът обаче какво да обединява оттук нататък Европа ще остане. Без да си отговорим на този въпрос, конституция няма да има.

Тази бъркотия пречи на България, защото нашата страна има нужда от дисциплинираща среда. От типа на валутния борд. А разправиите с ЕС действат по-скоро дезорганизиращо. Ако ЕС имаше смислена енергийна политика, тогава и България щеше да има смислена енергийна политика. Сега няма. Ако ЕС имаше някаква кохерентна образователна политика, тогава и България имаше някакъв шанс в опазване на образователните си стандарти. ЕС обаче не се занимава с образование, няма възглед по въпроса и България също не знае какво да прави. Затова българското население масово се обезграмотява. Така че дебатът за европейската конституция нас ни засяга. И то повече, отколкото засяга Холандия или Дания. Ние би трябвало да изпитваме известна симпатия към европейската конституция. Който е надниквал в нея, ще открие едно очарователно сходство с българската конституция. Бъркотията и на двете. Когато се създаваше българската конституция, политиците все не можеха да се разберат какво да сложат и да не сложат в нея, та затова или слагаха каквото им падне, или изпускаха важни неща. Подобно е и положението с евроконституцията. Лисабонският документ е пълен с условности, договорки и компромиси. На всичко отгоре се разпростира върху почти 300 страници. Така че на всеки, който не го е чел, му е простено. Българската конституция е успяла да събере своите неясноти на 30 страници. А пък на американците им стигат 15 страници за тяхната конституция заедно с всички добавки.

Когато Европа успее да си събере мислите на 10 страници, тогава вероятно конституционният й напън може да роди нещо, на което гражданите и да се съгласят. И да го прочетат. Засега обаче подобна вероятност няма. Вместо това Европа обича или да прави нищо незначещи помпозни заявления, или да изработва свръхсложни документи, които се опитват да угодят на всеки. Забавното е, че и двата случая се свързват с Лисабон. Лисабонската стратегия, която няма нищо общо с Лисабонския договор, е пример за крайно отвлечена и нищо незначеща амбиция, която се провали грандиозно, макар тук и там евроентусиастите да продължават да я цитират. Лисабонският договор е на път да се превърне в модел за втория европейски грях - свръхусложнеността.

Това, което ние не бива да правим обаче, е да се радваме, че ето, виждате ли, те не са по стока от нас. Това не е така. По стока са поне когато опре до стандарти на управление. Европейският съюз си работи. При това не зле. Ние всички пътуваме, купуваме и продаваме както и където си искаме, децата на България имат шанса да се измъкнат от разпадналата се образователна система и да учат в Германия, Финландия или Англия, България преля от чужди инвестиции (благодарение на членството си в ЕС), благодарение на европейските институции телефонните ни разговори из целия съюз струват няколко пъти по-малко отпреди. ЕС е водещата световна сила в областта на климатичните политики, които скоро ще бъдат признати като основна глобална политическа сфера. С други думи, съюзът си работи. Работи по един хаотичен начин, но кой е казал, че военната дисциплина е най-производителната форма на управление? Просто той не би трябвало прекалено много да се съпротивлява или пък тревожи от естествената си и вероятно много продуктивна собствена обърканост. А като една генетично разбъркана и хаотична страна България би трябвало да се чувства удобно и уверено в европейския хаос.