---

Тази година (2011) ще бъде ключова за Европейското източно партньорство (ЕИП). Председателството на съюза за втората половина на годината е в ръцете на Полша – инициаторът на проекта. Съвсем логично е засилването и стабилизирането на отношенията с партньорките (Азербайджан, Арения, Беларус, Грузия, Молдова, Украйна) да стои на челно място сред приоритетите на страната. Тя се стреми и към увеличаване на бюджета на съюза и отделяне на повече средства за ЕИП. През септември тази година във Варшава ще се състои и втората Среща на върха на държавните и правителствени ръководителки на участниците в партньорството.

Европейското източно партньорство е полско-шведска инициатива, която става реалност на 7 май 2009 г. по време на Срещата на върха на ЕС в Прага. То поставя отношенията на съюза с шестте посткомунистически държави (Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна) на напълно ново ниво. Новият външнополитически инструмент е замислен като допълнение към Политиката за добросъседство (стартирана 2003-2004 г.). Той адресира нуждата от диференциране на източните от южните съседки, които досега са част от една и съща рамка. В основата му са заложени двустранно и – за пръв път – и многостранно измерение. Подобно на Политиката за добросъседство, Източното партньорство е инструмент с ясно изразена цел, която НЕ включва присъединяване на шестте източноевропейски държави към съюза.  

7 февруари 2007 – френският президент Никола Саркози дава предложение на "Средиземноморски съюз" (включващ южните съседки и превърнал се в една от причините за инициирането на Източното партньорство) по време на президентската си кампания

 13-14 март 2008 – Европейският съвет дава мандат на комисията да изготви официално предложение за Барселонски процес – Съюз за Средиземноморието

26-27 май 2008 – полско-шведско предложение за Европейско източно партньорство

19-20 юни 2008 – заседание на Европейския съвет; приветства инициативата и дава мандат на комисията да изготви официално предложение до март 2009

13 юли 2008 – Среща на върха в Париж, слагаща начало на Съюза за Средиземноморието

1 септември 2008 – Извънредно заседание на Европейския съвет относно състоянието в Грузия. Съветът отправя искане за изготвяне на официалното предложение на Комисията до декември 2008

3 декември 2008 – предложение на комисията

7 май 2009 – Среща на върха в Прага – начало на Източното партньорство

1. Изграждане на по-амбициозно партньорство с източните съседки – да създаде необходимите условия за политическо асоцииране и по-нататъшна икономическа интеграция между ЕС и заинтересованите страни.

2. Стремеж към иницииране и подкрепа на политически и социално-икономически реформи в 6-те посткомунистически държави.

3. Задълбочаване на двустранните отношения с източните партньори, основани на:

Нови споразумения за асоцииране;

Чрез тях – изграждане на задълбочени и всеобхватни зони за свободна търговия (Deep and Comprehensive Free Trade Areas), където позитивният ефект от търговската и инвестиционна либерализация ще бъде засилен от регулярно сближаване, водещо до конвергенция с европейските закони и стандарти. В дългосрочен план това би могло да доведе до създаване на цялостна мрежа от подобни зони за свободна търговия;

Програми за обширно институционно изграждане с цел подобряване на административния капацитет на 6-те страни;

Подкрепа движението на гражданите и визова либерализация в сигурна среда;

Засилване на енергийната сигурност чрез сътрудничество за постигане на дългосрочни и сигурни енергийни доставки и транзит. Това включва по-добро регулиране, енергийна ефективност и по-разширена употреба на възобновяеми енергийни ресурси;

4. Създаване на рамка за многостранно сътрудничество:

Тя ще осигури съвместни дейности, както и отворен и свободен диалог за целите на партньорството;

Решенията ще се взимат  общо от ЕС и страните.

Стремежът е изграждане на връзки между самите източни партньорки и ще бъде форум за дискусии на по-нататъшно развитие на ЕИП;

Всеки 2 години ще се състоят Срещи на върха на държавните и правителствени ръководители от ЕИП. Министрите на външните работи ще се срещат всяка година;

Рамката се основава на 4 тематични платформи: 1) демокрация, добро управление и стабилност, 2) икономическа интеграция и конвергенция с европейските секторни политики, 3) енергийна сигурност, 4) контакти между хората;

Трети страни също ще могат да вземат участие в отделни проекти;

5. Финансиране

Ще бъде използван финансовия инструмент на Политиката за добросъседство, като за периода 2010 - 2013 за него са предвидени €600 милиона, но едва €350 милиона ще отидат за финансиране на ЕИП;

Насърчават се Европейската инвестиционна банка, Европейската банка за възстановяване и развитие, както и други международни финансови институции, да дадат принос във финансирането на ЕИП чрез различни инвестиционни проекти;

Мотивира се също така и частният сектор за инвестиране в конкретните проекти на източните партньорки;

Най-големият риск от осъществяването на ЕИП е изострянето на отношенията на ЕС с Русия. Въпреки че на Срещата на върха в Прага не присъстват голяма част от европейските лидери (Австрия, Великобритания, Италия, Испания и дори Украйна; Франция е представена от своя външен министър), което се тълкува като победа за Москва, документът на комисията за ЕИП е най-важната точка, която е изработил ЕС досега спрямо политиката на изток. Чрез стартирането на инициативата Европа навлиза все по-твърдо в региона на бившия Съветски съюз – регион, който съвременната Руска федерация смята за своя изключителна сфера на влияние. Според експерти проектът "Източно партньорство" нарушава плановете на Москва за създаване на общо икономическо пространство с бившите съветски републики. Нещо повече - началото му е ускорено заради руско-грузинския конфликт от лятото на 2008 г., който сериозно успява да изплаши ЕС. Друга проблемна област спрямо федерацията, изострена заради началото на ЕИП, е възможността на ЕС за по-голяма независимост от гледна точка на енергийните доставки.  В Брюксел смятат да поощряват проекта за доставянето на каспийски нефт по тръбопровода "Набуко"; защитава се идеята за създаване на нов транзитен коридор, заобикалящ Русия, с цел да се увеличат енергийните източници. Същевременно не е казано, че ЕС се отказва от мащабния проект за доставянето на руски газ за Германия по дъното на Балтийско море (проектът "Северен поток").

От друга страна, инициирането на ЕИП идва в неподходящо време – световната икономическа криза рискува да подкопае проекта, преди още работата му да е започнала сериозно. Протекционисткият натиск от Западна и Източна Европа може да наруши плановете за по-дълбока икономическа интеграция и облекчени визови режими, които са централни за ЕИП. Съюзът изостава с действията си, защото мнозина от лидерите не са убедени, че трябва изобщо да се води някаква значима политика на Изток или не желаят да я подкрепят. Много от тях не харесват перспективата да споделят обща платформа с някои недотам демократични режими от ЕИП и да допуснат отмяна на визите. Последната точка е и причина да бъде заменено предложението за "свободен визов режим" от полско-шведския документ с "визова либерализация".

Като непосредствен резултат от кризата може да се приеме и фактът, че все по-малко средства биха се отделяли като директна помощ от европейските правителства. Като цяло за инициативата са предвидени едва €350 милиона. Това означава, че на година всяка от източните партньорки получава около €100 милиона, или към €15 млн. за всяка от тях (в рамките на 2010 - 2013). Подобни цифри съвсем не са достатъчни за ефективното изпълнение на плануваните проекти. Към това се добавя и фактът, че най-зле засегнатите страни - членки на съюза, са именно присъединилите се през 2004 инициатори и защитници на ЕИП. Освен че лобират усилено за инициативата, те директно спонсорират неправителствени организации в източните партньорки, финансират обучение на местната администрация и плащат на специалисти, осигуряващи полева експертиза в рамките на региона (Centre for European Reform, Policy Brief ). Заради кризата обаче много от тях стават жертва на бюджетни ограничения, а някои правителства, като латвийското например, намаляват цялостните правителствени разходи, за да поставят бюджетния дефицит под контрол.

Макар че се възприема като подобрение на Политиката за добросъседство, подобно на нея ЕИП не дава никакви дългосрочни обещания за членство. За страни като Украйна и Молдова, които неведнъж предявяват настойчиви искания за започване на преговори, такава перспектива не е приемлива. От Европейската народна партия дори се изказват мнения, че стартирането на ЕИП всъщност очертава крайните източни граници на съюза.

Отношенията на ЕС със съседите му постигат много от началото на Политика на добросъседство от 2003 г. Днес всички източни съседи - с изключение на Беларус - търгуват повече с ЕС, отколкото с Русия. Преди десетилетие това е немислимо. Освен това новите споразумения за асоцииране се различават от тези на Политиката за добросъседство по това, че повечето от тях са правно обвързващи, с подсилена система за мониторинг и оценка. Това би подобрило изпълнението и дало сигурност в осъществяването на проектите.

Новата инициатива служи за разширяване на сферата на влияние на съюза. Опитите за укрепване на отношенията с шестте посткомунистически държави допринасят за подобни цели. Оттам идва и недоволството на Русия – регион, който досега е смятан за руския "заден двор", постепенно се ориентира в европейска посока. От друга страна, увеличаването на влиянието на ЕС и реформите, които носи ЕИП, са положителни за постигане на по-голяма сигурност в района, а оттам – и за самия съюз. Тази логика е заложена и в Европейската стратегия за сигурност от 2003 г. – стремежът е към увеличаване на външната сигурност с цел засилване на вътрешната и предпазване от "разливане" на проблемите.

Официалните представители на съюза дават положителни оценки за Източното партньорство. Председателят на комисията Жозе Мануел Барозо например изразява позитивно, макар и твърде дипломатично мнение, че ЕИП е "една още по-добра инвестиция във взаимната стабилност и просперитет" и би донесла "политически и икономически ползи за партньорките, както и повече стабилност и сигурност за двете страни (ЕС и източните държави)". Комисарят по външни отношения и добросъседска политика Бенита Фереро-Валднер също се придържа към това становище.

Александър Рар, директор на програмите за Русия и страните от ОНД при Германския съвет, анализира ситуацията така:  "Факт е, че ЕС включва в ЕИП Беларус и Азербайджан. Евросъюзът иска не толкова да се сближава с демократичните държави, колкото да възпира Русия." Президентът Медведев също остро разкритикува проекта и заявява, че той "може да се превърне в партньорство срещу Русия". Чешкият министър-председател, Мирек Тополанек обаче категорично заявява, че Източното партньорство не е възраждане на двата блока – източен и западен, нито борба за сфери на влияние.

В самото начало България е против инициативата заради Черноморската синергия. Опасенията са, че новият проект би подкопал вече съществуващата стратегия и би погълнал от отделените за синергията средства. Все пак министър-председателят тогава Сергей Станишев изказва съгласие, че двете инициативи са допълващи се и могат да съществуват съвместно. Премиерът заявява, че Източното партньорство е напълно закономерна стъпка за ЕС. Според него България има основание да се превърне в един от важните транзитни центрове за пренос на природен газ от основните производителки. Затова страната ни би имала полза от ЕИП, една от главните точки на което е именно енергийната сигурност.

Като цяло ЕИП се възприема като положителна стратегия от анализаторите. Много от тях обаче са на мнение, че все още има прекалено много дефекти, по които трябва да се работи, за да може инициативата наистина да постигне поставените цели.