Със затварянето на 15 юни и на последната от 31 преговорни глави, приключи изключително важен етап от евроинтеграционния процес на България. Същевременно до действителното ни приемане в съюза остават още две години. Време, което по количество информация, събития и динамика на обществените реакции, може значително да надхвърли като интензивност деветте години, изминали от подаването на молбата ни за членство в ЕС до приключването на преговорите. За това има поне няколко основания.

Първо, процесът на евроинтеграция вече излиза от тесния кръг на юристите и експертите, които основно се занимаваха с него досега, и се насочва към доста по-широките среди на бизнеса, институциите и организациите, които трябва да изпълняват поетите ангажименти. Второ, от хармонизация на законодателството “на хартия” предстои да се премине към действия на практика, което изисква разширяващ се ресурс и ще засяга поради това все по-големи части от обществото. И трето - периодът, в който ще се извършва реалната подготовка за членството на България, съвпада по време с промените в самия ЕС, произтичащи както от негови вътрешни преструктурирания, особено след изборите за Европарламент, така и от приемането на десетте нови страни-членки. Последната вълна на изследването “Евробарометър” от пролетта на тази година ясно показа спад в ентусиазма за разширяване, като привържениците на процеса (42%) съвсем леко водят пред неговите противници (39%). Вярно, че в страни като Ирландия, Гърция, Португалия продължава ясно да доминира тезата, че членството в ЕС носи много повече ползи, отколкото ограничения, но в новоприетите държави това мнение е доста по-слабо популярно. А тъкмо ехото от тези страни има най-силна чуваемост в българското обществено мнение.

Към всичко това би следвало да се добави и обстоятелството, че времето до 2007 г. ще бъде силно белязано от няколко ключови за България събития - парламентарните избори догодина, които силно увеличават територията на всяко популистко говорене, а поетите от страната ни ангажименти са идеално поле за такива упражнения; дебатът за промени в конституцията, който ще засили приглушените до момента политически разделения по темата ЕС и ще има шанс да катализира по-отчетливи негативни настроения. В подобна ситуация са напълно възможни както много по-резки от досегашните колебания в обществените нагласи, така и още по-опасното - претопяване на смисъла от европейската интеграция на България (с всички конкретни трудности и проблеми, които тя крие, но решими именно на нейната плоскост) в морето от хиляди конкретни изисквания, допълнително усложнени и изкривени поради мудността на българската администрация, заинтересоваността на отделни субекти или манипулативно популистко говорене.

Когато днес говорим за обществена подкрепа за евроинтеграцията, продължаваме да се позоваваме на данните от изследванията на общественото мнение, които показват, че над три четвърти от българите са “за” присъединяването на страната ни към ЕС. Специализираните професионални коментари по темата обаче винаги са подчертавали, че тази подкрепа е в значителна степен абстрактна, тя не се основава на добра информираност и запознатост с конкретните измерения на българското членство в Европейския съюз. Ето защо, ако искаме да си създадем една по-вярна представа за потенциала както на еврооптимизма, така и на евроскептицизма в страната, си струва да обърнем внимание на логиката на развитието на обществените нагласи през последните десетина години.

Най-общо, отношението на българина към Европа следва същите етапи, през които минава отношението към всеки “обект на желанието”. Така първият, можем да го наречем “идиличен” период, трае доста дълго време - от началото на демократичните промени, когато изобщо стана възможно да се говори за откъсване от “съветската орбита”, чак докъм 1998 г., когато в страната възникнаха първите напрежения около отношенията България - Европа. През целия този период доминиращата визия за Европа е една - това е идеалът, който България се стреми да следва и достигне. Там са осъществени онези ценности и принципи, от които страната ни императивно се нуждае. Европа не се мисли като посегателство към българската национална идентичност, тя е нейното по-добро “аз” - такива каквито не сме, но бихме искали да бъдем. “Европа” и “европейски” стават едни от най-често употребяваните думи в публичното пространство - от политическото, където се настанява метафората “път към Европа” и периодично се възобновява дебатът откъде минава “пътят на България към Европа” - през франкофонията, германската християндемокрация или през Босфора - та до рекламно-словообразуващото (ако перифразираме популярната фраза - в този период “европейско” продава най-добре”). Европа, като всеки идеал, е достатъчно далеч от България. Дори и чисто физически. Макар и в сравнение с годините на социализма да нарастват пътуванията на българи до Западна Европа, те все пак остават малобройни - основно по линия на държавни посещения и бизнес делегации. Нищо съществено не накърнява светлия образ на Европа, нищо не застрашава мирното съвместно съществуване между българското битуване и копнежа по Европа. Подкрепата за присъединяване на България към Европейската общност стои на твърдите 90%.

Вторият период в развитието на обществените нагласи е маркиран от две ключови събития - изискването, поставено пред България да затвори първоначално първи и втори, а впоследствие и 3 и 4 блок на АЕЦ Козлодуй, и усилията за премахването на шенгенските визови ограничения. Те формират емоционалната нагласа на неравнопоставеност, която оттук нататък бележи мнението на голяма част от българите за това “Каква е онази Европа, в която се стремим да влезем?”. Към този период следва да бъде отнесено и началото на процес, който съществено променя виждането на българина за това как Европа гледа на него, а респективно, и възприятието му за нея. Става дума за ускоряването на легалната и нелегална трудова емиграция вследствие на затварянето на голяма част от бившите соцпредприятия и рязкото нарастване на безработицата. Редица български села и градове “изнасят” свои колонии в едни или други европейски провинции. Ако в първия период “на запад” пътува основно една привилегирована прослойка, която вижда само атрактивното лице на Европа, то сега се увеличава рязко делът на мигрантите, които гледат на света през очите на социалното дъно. Ефектът и от трите събития е в една и съща посока - мобилизиране на онези елементи от националното себевъзприятие, които трябва да “защитят достойнството на българите спрямо несправедливото им третиране от страна на клуба на богатите и силни европейци”. И до днес проблемът за АЕЦ Козлодуй се разглежда много повече през призмата на накърнената национална гордост, отколкото на съпоставката на икономически или екологични аргументи. Както по отношение на визите, така на АЕЦ, така и на емигрантския труд, основното противопоставяне е “ ние vs. те”; основната реакция - срещу третирането на българите като “второ качество”, а основният резултат - създаване на емоционална защитна реакция, която бива активизирана всеки път, колчем стане дума, че “за да бъдем, каквито са “там”, би трябвало да променим нещо и в нас самите. Общата подкрепа за присъединяването към ЕС не се променя, тя остава в рамките на 85-90%, но спада значително интензивността й. Много по-ясно започва да се осъзнава и нейната абстрактност, защото изправени пред дилемата “Козлодуй или Европа?”, мнозинството от българите избират първото. Колкото и позитивни да остават нагласите към присъединяването, унизителното материално положение, в което пребивават мнозинството от българите, ги кара да виждат в европейците по-голяма или по-малка доза егоизъм, себичност, желание да налагат волята си над по-бедните нации. Европа остава идеал като стандарт на живот, сигурност, правов ред, спазване на закона, но тъкмо когато започва да гравитира в нейната орбита, българинът увеличава емоционалната си дистанция, доколкото нараства усещането за неравнопоставеност. А и резултатът съвсем не се оказва така бърз и лесен, колкото това изглеждаше в началото на 90-те.

Третият етап - този, на който се намираме в момента, се характеризира с преминаването на присъединяването от принципи към конкретни изисквания, подлежащи на изпълнение. Забрана за внос на автомобили над определени години, правила за отглеждане и клане на селскостопански животни, хигиенни норми, квоти за износ, изисквания за усвояване на европейски фондове - всички те стават нещо като “Троянски кон”, чрез който Европа влиза в България. Основната доминанта, през която се мисли присъединяването на България към ЕС, е изцяло икономическа. Формиращите се или нарастващи страхове са свързани изцяло с житейски измерения, като поскъпване на цените, нарастване на безработицата, неконкурентоспособност на българското производство, възможни бъдещи фалити. Липсата на информация се запълва от слухове, придобиващи в някои случаи почти гротескни измерения. Психологически човек не остава дълго в позицията “не знам”, а бързо преминава към следващата - “крият (естествено, става дума за политическата класа); крият, защото нищо хубаво не ни чака там”. Страховете, особено при съществуващата висока степен на критичност към политическия елит, се радват на далеч по-благоприятна среда на разпространение, отколкото обременените с недоверие още от епохата на социализма “позитивни примери”.

В момента в българското общество могат да бъдат обособени три основни групи в зависимост от отношението към присъединяването към ЕС.

Все още най-голяма от тях обхваща малко над половината от пълнолетните жители на страната. Сред тази група по-често могат да бъдат открити хора до 40-годишна възраст, със средно и по-високо образование, жители на София и областните градове, със средни до високи доходи, както и учащи и служащи. Те са по-добре запознати с поеманите от страната ангажименти, с последиците от интеграционния процес, вкл. и с възникващите проблеми, и макар и съвсем да не са безкритични към едни или други конкретни стъпки, твърдо поддържат тезата, че страната няма бъдеще извън Европейския съюз. Готовността им да гласуват за присъединяването към Съюза в евентуален референдум е много висока (93%), естествено с вот “за”.

Втората по големина група, която представлява около една четвърт до една трета от населението на страната и за която може да се предполага, че ще нараства, включва главно хора, които са позитивно настроени към ЕС по принцип, но споделят силни страхове от българското членство в него. В нея по-често се срещат хора във втората половина на активната трудова възраст, жители на по-малките населени места и селата, със средно и по-ниско образование, сравнително по-ниски доходи, представители на дребния бизнес. От гледна точка на политическите симпатии тук най-висок е делът на нежелаещите да гласуват, разочаровани от основните политически партии, което разочарование косвено се преекспонира и върху процеса на евроинтеграция. В евентуален референдум тези хора по-скоро не биха взели участие, но при определени условия е възможно да бъдат спечелени и за един “негативен” вот. Не търсят активно активно информация, но затова пък са доста податливи на негативни внушения, особено що се отнася до индивидуалния жизнен стандарт.

Третата група, една от най-интересните и все още малко изследвани, включва около 12-15 на сто от българите, които са доста по-категорични противници на европейското членство на България, но вече не по икономически, а по идеологически или политически причини. Около две трети от нея се състои от хора, които са убедени, че правилната геополитическа ориентация на страната е към Русия, а една трета - че Европа като икономически модел е твърде тромава и прекалено “социалистическа”, а България се нуждае от много по-либерално социално и икономическо развитие. От гледна на точка на политическите симпатии в тези две подгрупи влизат преобладаващо гласоподаватели на БСП или на малки десни партии. И едните, и другите са твърде последователни в своите позиции и лесно влизат в ролята на opinion makers. От тях идват тези, които независимо дали авторите им го желаят или не, дават интелектуална индулгенция на популизма.

Ако съдим по динамиката на обществените настроения в присъединилите се на 1 май десет нови страни членки, а също и по нарастващия дял на евроскептиците в самия Европейски парламент, не може да се очаква България да остане изолирано явление от тези тенденции. Сериозността на проблема у нас обаче идва както от факта, че въпросът за референдум за или против членството в ЕС стои отворен, така и от инициираната от БСП подписка за референдум относно 3 и 4 реактор на АЕЦ Козлодуй, която може да катализира мощен емоционален негативизъм. И докато други страни, намирали се в подобно положение, като Гърция, Ирландия, Португалия си дават ясна сметка за ползите от своето членство (те и до днес го оценяват много високо), то у нас страховете от загуба на сигурното лесно отстъпват пред страха от несигурността. Голяма част, особено от по-малките фирми, не знаят как да кандидатстват по различни проекти, нуждаят се от юридически и инвестиционни консултации, от партньорства и сътрудничество и в този смисъл на тях им е необходима не просто информация, но и практическа помощ от местна администрация и браншови камари, за да могат да продължат успешно своята дейност. В тази насока евроскептицизмът може да си намери поне три опорни точки. Фанфарното говорене за Европейския съюз, опитващо се да заглуши всяко конкретно обсъждане на отделни теми, е първата от тях. Образно казано, стремежът да се пази поста на всеки чиновник или политик, в чиято дейност има аспекта “евро”, за да не пострадат евронагласите, вместо да изпише вежди вади очи. Друга линия, която вече се очертава, е под прикритието на “загриженост за българските производители” да се създават превратни представи и страхове за изискванията на европейския пазар с цел запазване на определени привилегировани позиции. И третата, но съвсем не най-маловажната, това е средствата по европейските фондове да бъдат оплетени в мрежа от корупционни механизми. И така недъзите на родната ни действителност да бъдат впрегнати да работят срещу “евроинтеграцията”. В интерес на запазването на същата тази действителност, която уж се стремим да надмогнем.