Тезата с проиграните национални интереси, със застрашената национална територия и поруганото национално самочувствие пак взе да става модерна. В програми на новопоявяващи се партии се призовава за възраждане на българското и поход към корените, правят се опити за прокарване на рестриктивни закони, говори се за защита на българския език. Без свян България, при това в комбинация със силна, стои в името на партия, нещо, което си е прецедент в съвременния свят, преживял холокоста.

Профсъюзни лидери размахват томахавки, поети създават военни партии, прокурори, висши служители на МВР и телевизионни водещи апелират за повече полицейщина и за силна ръка... След 15 години преход към демокрация застрашени отново са човешките права.

Затова и не е странно, че месеци след приключването на преговорите с ЕС се оказва, че като мислене и манталитет продължаваме да сме на изходна позиция. Пътят ни явно върви наопаки и пак започваме с познатите питания: не ни ли застрашава Евросъюзът, какво ще стане със свидната ни идентичност, няма ли да ни изиграе Европа, да ни отнеме девствеността и да ни изостави. Държим се като хора, които не живеят в началото на ХХІ век, които не са чували за глобализация и общи политики, на които Шенген им е в главите и е непроходим. Може би и затова самият преговорен процес и договореното изведнъж започнаха да се категоризират като предателство на националните интереси, като полягане на Европа и отказ от самобитна позиция. Простичко казано скелетът на АЕЦ започна да изскача отвсякъде и заигра ролята на национален символ.

Европа и Европа си говорели на тези преговори - започнаха да ни убеждават политици, които в името на отвоюването на политическа ниша забравиха, че преди да станат евроскептици, са били едни от най-активните защитници на европейската идея. Разчитайки да възнегодуваме и да въстанем, провиквайки се, че няма да се откажем от балканското в себе си.

Накратко, европейското мислене и говорене се оказаха тежко изпитание, което все още не ни понася много много. Не ни понася дори да поискаме да сме информирани. Защото ни е по-лесно да мрънкаме, че някой нещо не ни е казал, че не ни е дозирал информацията, отколкото да поемем отговорността за собственото си невежество и да се опитаме да се превърнем в информирани граждани. Все пак живеем във века на електронните технологии, не на пачите пера.

Образованото членство в ЕС наистина изисква коренна промяна. Изисква да се свикне с мисълта, че Европа не е само идея и мит, а конкретно пространство, което се състои от страни, наложили си усилието да бъдат общност. Че пребиваването вътре предполага съобразяване, култура на диалога и търпимост. Че ЕС не е някаква дойна крава, а за да се получават пари, трябва да се върши работа, трябва да се проявява активност. ЕС не е бащица, вълшебна пръчица или златна рибка. ЕС за България ще е онова, което успеем да го направим за себе си. Не договореното сега, не добрите образи, които политиците успешно продават, а малките стъпки, които всеки ще направи, отговаряйки си на въпроса как ще се промени личното му битие след 2007 г., ще са решаващите, за да има реална промяна.

Това обаче означава да престанем с лъжите и самозаблудите.

И за да не съм голословна, ще разкажа наглед отвлечена история. Преди седмици си купих роман на издателство “Кронос”. Романът се казва “Испански любовници” и е от Миранда Ибанес, както пише на корицата - млада нашумяла авторка от поколението на неизвестни ми испански писатели. Веднага реших, че Ибанес диалогизира с автора на “Българските любовници” и се сетих за едноименния филм, който през 2003 г. участва в много от реномираните филмови фестивали и доста разгневи българите.

Патриотарските интернет страници, които с охота съобщават кой чужденец и кой българин са наранили националното ни самочувствие, и до днес по този повод клеймят испанците, които етикетирали българите като мафиоти, използвачи, че и хомосексуалисти. Ще подмина факта, че ние винаги прекомерно се обиждаме на всяка критика и не си даваме сметка, че за публичния образ, който имаме, не са ни виновни испанците, италианците или гърците, а сме си виновни сами. Думата ми е за друго. Миранда Ибанес се оказа фикция, маска на Милена Иванова, представила се като преводачка на романа. Тук няма да питам за отговорността на издателството, за подвеждането на читателите и пр.

Комерсиалният момент е ясен - повече хора ще си купят книгата, ако мислят, че е испанска. Но отвъд това има и нещо друго. И то опира до лъжите и комплексите, за които говоря. До ниското ни самочувствие, примесено със странно проявяваща се и криворазбрана гордост.

Очевидно е, че на нас ни харесва да се тупаме в гърдите и да крещим, че си искаме идентичността, но в същото време непрекъснато мимикрираме и желаем да ни приемат за други. А това е сигурен начин изобщо да ни няма. Защото европейска идентичност (при цялата спорност на термина) се получава тогава, когато човек постигне хармония с родното и се научи да среща чуждото и различното без алергия. Останем ли си в битовото, в кухненското, и Европа ще бъде някъде там, из подправките, които я сложим, я не. Защото българската манджа трябвало да е автентична.