В началото всичко изглеждаше банално - две млади момчета загинали по погрешка, преследвани от полицаи в едно от северните предградия на Париж. Приятелите им се събрали и изгорили няколко коли в знак на протест. Такива случаи има много. Не само в бедните покрайнини на Париж, но и до Лил, Тулуза, Марсилия или Страсбург. Всички големи градове си имат по някое злокобно гранично място, към което бавно, но сигурно изтласкват бедните си жители. В тези предградия, в сравнение с които "Обеля-2" изглежда квартал с известен стандарт, не са изключение нито нелепата смърт на млади момчета, нито умишлено предизвиканите пожари. Може би заради това парижаните, френските медии и политиците не реагираха веднага на това, което стана, а застаряващият и все по-уморен

Жак Ширак изчака хаосът да продължи 10 дни

 

за да направи официално изявление.

Аз самата едва в петък сутринта (тоест седмица след началото на събитията) си дадох сметка доколко всичко е необичайно. Тогава пътувах по луксозната магистрала, която безшумно свързва Париж с международното летище "Роаси - Шарл дьо Гол". Изведнъж се озовах в тъмен облак задушлив дим. Бях забравила, че въпросната магистрала, изолирана с модернистични стени от околната среда, всъщност прекосява тъкмо тези бедни северни предградия, за които всички говорят. По-късно научих, че е горял огромен склад за мокети, подпален през изминалата нощ от разбунтуваните младежи.

За десет дни в покрайнините на Париж изгоряха повече от 4000 коли и автобуси, а после пожарите се пренесоха и в други 250 населени места във Франция. Подпалени или разбити бяха детски градини, магазини, складове. Повече от 1000 младежи са задържани, 30 от тях вече са пратени в затвора, а 40 очакват присъда. Най-малките от арестуваните са на възраст 11 години. Вече почина и първият невинен - един възрастен мъж, пребит, докато се опитвал да изгаси пожара в една боклукчийска кофа. От четвъртък окръжните префекти са упълномощени да наложат вечерен час по тяхна преценка. А идеята, че армията трябва да се намеси, вече излезе от тесния кръг на обсъждане в средите на крайната десница.

 

Французите са в шоково състояние

 

Телевизионните кадри им напомнят за репортажи от страни, въвлечени в гражданска война. Буйните пламъци, които всяка вечер осветяват един или друг мизерен квартал, сякаш подхранват драматизма на една все по-натрапчива мисъл: че илюзията за "френския интеграционен модел" е на път да се изпепели. Защото момчетата и момичетата, които сега хвърлят камъни по полицаите, са напълно легални френски граждани.

Това са деца или внуци на африканските имигранти, дошли във Франция след 50-те години. Като социално слаби граждани те лека-полека бяха настанени в общинските жилища на предградията. Някога тези квартали са били смесени - освен трудно адаптиращите се имигранти там са живеели и скромни представители на средната класа. Но постепенно и незабележимо картината се е променила - изконните жители са напуснали района и днес французите с изненада откриват, че това, което се намира в преддверието на голяма част от градовете, са чисто и просто гета.

Общинските жилища за социално слаби са строени през 60-те и 70-те години по модела на болезнено познатите ни панелки. После с години не са били поддържани. Колкото и да беше ясно, че това са квартали на крайната мизерия, мащабът на проблема стана ясно видим едва сега: разкъртени стени, заседнали от години асансьори, задръстена канализация. И всичко това - в 14-етажни блокове, в които тоалетните преливат.

Но колкото и ужасно да е състоянието на жилищата, то не изглежда толкова страшно, колкото един друг феномен - дискриминацията. Младежите от тези квартали отговарят почти единодушно на въпроси на пресата:

 

не могат да си намерят работа и не виждат никакво бъдеще

 

Когато идваш от такъв квартал, ти плашиш евентуалния си работодател. Към тъмния цвят на кожата ти се добавя и "неподходящата" адресна регистрация. Не е ясно дали сега французите ще открият, че не са онези толерантни жители на "родината на човешките права", както самите те се изживяват. На този фон отчаянието на младежите от покрайнините е такова, че ги гони всяка вечер на улицата и ги кара да хвърлят коктейли "Молотов" под прожекторите на хеликоптерите, без да им пука, че ще бъдат разпознати или арестувани. Те просто нямат какво да губят.

Напълно е възможно медиите да са прави - те твърдят, че в последните дни към младежите са се присъединили престъпни банди и че различните квартали дори са влезли помежду си в някакво състезание за това кой ще изпотроши повече коли. Но дори и да е така, това не променя необходимостта от анализ на социалния феномен, предизвикал отчаянието и безверието.

Към 30-годишната сегрегация в тези занемарени райони сега се добавя и политиката на правителството от последните три години. В желанието си да реформира държавата дясното правителство съкрати финансирането на многобройни асоциации от "проблемните квартали". Навремето тези организации развиваха слабо забележима отвън дейност като провеждането на любителски футболни мачове или курсове по африканска кухня, но това поддържаше минимума социално общуване, необходим за просъществуването на една общност. Сега обаче към блокирането на многобройни социални фондове се прибави и арогантното поведение на вътрешния министър Никола Саркози. Той изгради медийния си облик около идеята за силна фигура, която ще спре престъпността. Преди няколко месеца, докато беше на посещение в едно от парижките предградия, той беше заявил, че ще "издуха" младите от предградията. А съвсем наскоро ги окачестви като "измет". Без съмнение тези думи възпламениха духовете и станаха претекст за избухването на протестите.

Никой във Франция не смее да прогнозира какво ще стане утре или в другиден. Разбунените младежи нямат лидер и нямат конкретно изискване, на което властите да отговорят и с това да им помогнат да се изтеглят достойно от битката. Някои подмятат идеята за оставка на Никола Саркози, но подобно развитие изглежда по-немислимо от вероятността всичко да свърши с кърваво потушаване на бунта. Едно е сигурно - и тази вечер жителите на Париж ще си легнат със затаен дъх

P.S. Полицейският час беше решен на основата на Закона за извънредното положение от 1955 г., действащ по време на вихрещата се война с Алжир (тогава още френски). И за пръв път там, в Алжир, този час е бил приложен. Тоест алжирските емигранти в онези квартали, чиито деца палят коли, за втори път ще имат удоволствието да го преживеят, вече в самата Франция.