В кухнята ми висят две големи найлонови торби. На едната пише "Пластмаса", на другата "Хартия". Иначе казано, рециклирам почти професионално. По дължината на "Христо Ботев" е пълно с контейнери на ЕКОПАК. Трудно ми е да се правя, че не ги виждам.

В Лондон имах късмета да живея близо до пункт за рециклиране и ходех по пантофи до така наречените smart banks, контейнери, в които хвърляш всичко накуп - хартия, стъкло, пластмаса, тенекиени кутии. Винаги ми оставаше едно тягостно чувство, че някой ще трябва да ги разделя след мен... и че може да не си свърши добре работата. 

В София грижливо разделям хартията от пластмасата, после нося торбите до съответния контейнер. Всички органични отпадъци пък отиват в отделна торба, която в края на седмицата се връчва на брат ми, за да бъде отнесена и изпразнена в компост в градината му край София. Боклукът, с който обременявам Столичната община е учудващо малко.

Но да започнем с най-лесното. Първото златно правило на рециклирането е да използваме повече от веднъж найлоновите торбички, които така услужливо ни дават в магазина. По-добър вариант е да си носим платнени торби. Това последното го казвам, защото приемам, че мрежичките някак си вече не са куул. При всички случаи рециклирането започва оттук.

Във Великобритания, една 60-милионна нация, проблемът с торбичките е въпрос на живот и смърт. Изчислили са, че всяка година в страната употребяват около 8 милиарда торбички, което прави по 130 торбички на човек годишно. Торбичките са трудни за рециклиране и обикновено свършват невероятно краткия си живот в сметища, където на свой ред започват "задгробния" си живот - десетки години на разлагане и изпускане на опасни химикали в почвата.

 Второто златно правило на рециклирането е да избираме продукти с никаква или минимална опаковка. Казват, че 22% от цената на един козметичен продукт отива за опаковката. Не знам дали са изчислили обаче колко струва да се рециклира тази опаковка. Купувайки продукти с никаква или минимална опаковка, облекчавам не само Столичната община, но и ЕКОПАК.

Напоследък съм фен и на един друг, мой си метод. Разхождам се из магазина и си набелязвам нещо, което после мога да превърна в нещо друго. В момента работя над колекцията си от 800-грамови тенекиени кутии от плевенския зрял фасул "Сторко". Смятам да ги боядисам в тъмносиньо, като перилата на терасата, и да ги използвам за саксии. Хитро е, видях го в едно списание. От фасула става страшна салата. За ЕКОПАК остава само хартиеният етикет.

Вдъхновяващ пример в рециклирането са новозеландците. Те от години упражняват политика на Zero Waste, което в числа означава, че рециклират до 90% от отпадъците. Като гледам пълните торби с хартия, пластмаса и компост, които висят в кухнята ми, и празната торба с отпадъци, това последното дори го вярвам.

А като се уморят от рециклиране, в Англия си почиват, не като го дават през просото, ами като не купуват нищо. На 25 ноември на Острова отбелязват Buy Nothing Day - на този ден призовават да не се купува нищо. С молбите за минимални опаковки дотук! Те няма да спасят света.