Напълно логично е в трите месеца, които ни отделят от пълноправното членство в Европейския съюз, общественият дебат постепенно да се изпълва с евроамбиции на отделните министерства, на правителството и на общините, силно повлияни от близостта на “огромните” средства от кохезионните и структурните фондове. Пропуска се като правило дребната “подробност” за съинвестирането от държавния или общинския бюджет и още по-незначителното обстоятелство, че администрация, която има проблеми да усвои собствените си милиони, трудно може да превърне в работещи проекти милиардите входящи и местни финансови средства. Интерпретираният като позитивен доклад на Еврокомисията от 26 септември със сигурност ще катализира инвестиционния размах на централно и местно равнище. Ако не добавим и малко прагматизъм и не изчистим шлаката в организация, логистика и манталитет, може да се окаже, че вноската в общата хазна на ЕС се съизмерва със средствата, които получаваме.

- АЕЦ “Белене”, стотици километри магистрали, смели трансконтинентални транзитни проекти, всеки град – мегакурорт, с голф игрище и летище, нова модерно въоръжена армия и така нататък. Мечтателството не е вредно, особено на изхода от нескончаемия преход. Но...

Да припомним, че избирателят не е дал мандат на никого да го управлява след датата 1 януари 2007 г., тъй като нито една партия не си направи труда да представи стратегия или платформа за дните на България в ЕС. В този смисъл имаме функционален мандат, предоставен на сляпо.

Почти всички страни от първата вълна на присъединяване имат проблеми с балансиране на публичните си финанси, с инфлацията и като цяло с изпълнението на критериите от Пакта за стабилност, защото не можаха да балансират новите разходни пера в бюджета – вноските в ЕС, по отложените реформи, по популизма на “несимволичното” увеличение на разходи и доходи. Сега всички говорят за Унгария, а нейният пример е навсякъде. Екзалтацията у нас по ниското равнище на размера на дълга на правителството, “стабилността” на валутния борд и “високите темпове” на икономически растеж не може да прикрие дълбочината на проблемите, пред които сме изправени. Ако анализираме трансграничната динамика на добавената стойност, ще установим, че значителна част от “чуждестранните инвестиции” под формата на краткосрочно и средносрочно финансиране на банки и филиали се изтеглят обратно със значителен марж или обслужват вноса на потребителска стойност – стоки и услуги, а не добавяне на местна стойност. Казано с други думи, входящите чуждестранни инвестиции в различен тип търговски обекти – хипермаркети, молове, развлекателни и други центрове, недвижимости, водят до нарастване вноса на създадена в чужбина стойност – продукти на дългосрочно потребление, медийна продукция, софтуер, материали, машини, оборудване и т.н. От гледна точка на платежния баланс изгодни за страната са онези инвестиции, които заместват внос (примерно инвестиции в биогорива, които заместват вносния суров петрол) или усилват експортния потенциал на стоки и услуги в традиционен и нов износ.

 

чрез бюрократично-корупционни практики. Ръстът на потреблението се обяснява с нарастване на масата на потребителските и ипотечните кредити. Рекламите за ниски лихви и достъпност на кредитите бързо се разсейват в реалните данни в сключените кредитни договори. По лихвени спредове нашите банки са рекордьори в Европейския съюз. След продажбата на ДЗИ банк вероятно “българската черга” в банковия сектор ще стане още по-къса.

Набъбващият частен външен дълг доведе до повторение на покритието на корпоративни задължения с държавни гаранции, познато от началото на 90-те. Ако тогава все пак собствеността беше държавна, то сега няма никакво правно основание да се задължава държавата чрез изкуствено поддържан бюджетен излишък да хеджира риска на външните инвеститори в частни банки и дружества в България. Не трябва да се забравя, че този излишък е отнет от данъкоплатците като доходи, потребление и инвестиционен ресурс – примерно около 500 евро на човек?

Конвергенцията с външните финансови пазари разширява кредитните възможности на нашите банки, но не води до усилване на пазарната конкуренция. Не следва да се учудваме на изявленията на родни банкери, че и след влизането в ЕС кредитите няма да поевтинеят.

Като един от немногото, които приветстваха въвеждането на валутния съвет през 1996 г., а после обърнаха внимание на опасностите му в растежна фаза след 1999 г. и особено в контекста на присъединяването към Европейския валутен съюз (ЕВС), си позволявам сега да се позова на уроците от пътя в ЕС на Литва и Естония. Именно поради ригидността на борда и самоизключването на централните банки от реално влияние върху инфлация и лихви двете прибалтийски страни получиха отрицателни доклади от Европейската централна банка и бяха принудени да преразгледат сроковете за влизане в ЕВС, без гаранция новите срокове да бъдат спазени. Съчетанието у нас на неизменен валутен курс и растящ платежен дефицит (11.9% през 2005) не може да не породи сравними тревоги.

На другия полюс, уверена в себе си, Словения покрива без проблем критерий след критерий, при това без особена нужда от еврокорекции, защото за разлика от мнозинството други страни в Централна и Източна Европа изгради политиката си върху самодисциплина и собствен анализ за рискове и възможности. Прогнозната годишна инфлация за 2009 г., когато ще ни оценяват за ЕВС, се очаква да бъде около 2-2.5 процента. Това е непостижимо като критерий при сегашните тенденции и политика. Трудно ми е да повярвам, че след 10 години на “резервната скамейка” нашата централна банка ще може да повлияе върху инфлационните процеси.

Лошите вести идват и от

нестабилната конюнктура на световните енергийни пазари

Няма съмнение, че високите цени на енергоресурсите при растящо потребление ще продължават да дебалансират платежните и търговски баланси, като подпират инфлацията.

Опитите да се избърза с промяната на косвените данъци и административно контролираните цени преди 2008 г. се оказва нож с много остриета. Изтеглените напред несгоди могат качествено да ограничат публичния периметър за маневри преди членството в ЕВС и да влошат оценката на пазара за предсказуемост на публичната власт. В този смисъл изпълнението на маастрихтските критерии и членството в ЕВС не са само технически проблеми на “посветените” в проблематиката органи на публично управление. Вместо да се залага в референтната рамка като стратегическа цел “намаляване на изоставането на България от ЕС по отношение на средните стойности на БВП на глава от населението”, целеполагането следва да премине в полето на доходите на населението и качеството на бизнес средата. В противен случай правителството ще продължава да се изненадва, че избирателите упорито не усещат “благото” на високия икономически ръст и на бюджетния излишък. На този фон мащабните инвестиционни намерения в енергетиката, транспорта, социалната сфера, превъоръжаването, здравеопазването и т.н. силно напомнят на неумел флирт с неподходящ обект по неподходящо време.

Истината е, че при очертаващия се дневен ред на първостепенни проблеми България не е в състояние да изпълни едновременно следните инвестиционни намерения, без да се прости с членство през 2010 г. в ЕВС:

* Да финансира мажоритарно участие или гарантира изкупуването на произведената електрическа енергия от АЕЦ “Белене” до встъпването си в ЕВС. Единствената възможност е да отстъпи изцяло контрола върху тази ядрена мощност на чуждестранен инвеститор, което едва ли ще ни спести гаранциите по изкупуването на електрическия ток. Вложени например в биогорива или енергийни инвестиции зад граница, бихме могли до 2015 г. радикално да подобрим платежния си баланс. Странно е, че едни и същи министри говорят, че няма проблем да участваме в проекти за над 4 млрд. евро, а пристъпват плахо към далеч по-скромни като обеми инвестиции за енергийни и транзитни проекти. Нашите енергийни компании трябва смело да поглеждат извън сегашния периметър за действие и погледнат към алтернативни пазари и източници. До 2010 г. според плановете в енергетиката трябва да осигурим непряко публично финансиране или гаранции на стойност минимум 2.5 млрд. долара за енергетиката. Предлагам да не се залъгваме с “ниски” оферти при възходяща конюнктура на новите ядрени енергийни мощности в света.

* Още милиард-милиард и двеста милиона евро допълнителни разходи трябва да калкулираме, ако предоговорим предсрочно газовия договор с "Газпром". Макар и непублични инвестиции, те ще окажат силно влияние върху платежния баланс, доходите и инфлацията.

* До 2010 г. трябва да реализираме превъоръжаването на българските ВВС с проект на стойност 1 млрд. евро. Чисто бюджетно финансиране. Предлагам да не прекаляваме с “офсетния” оптимизъм – парите са напред, офсетът е “после”.

* За изграждане на приоритетни транспортни проекти само до 2009 г. (в “окото” на оценката по маастрихтските критерии за ЕВС) по думите на премиера Станишев, който цитира Националната стратегия за развитие на инфраструктурата за периода 2006-2015, ще се вложат 5.2 млрд. евро. Разчита се на еврофондове и на публично-частно партньорство. Позволете отново да се усъмня, че в трите първи години на членството ни в ЕС човешкият фактор ще се преобрази и ще съумеем рязко да повишим административния капацитет за генериране на проекти и усвояване на еврофондове. Остава нашето финансиране. Скепсисът нараства, ако си припомним злополучното публично-частно партньорство в магистрала “Тракия” или други крупни проекти. Там публиката финансира навлизането на частни компании в инфраструктурата. Най-малкото 2.5 млрд. евро трябва да бъдат отделени собствени средства, за да се реализират горните планове.

* Да добавим и планираните публични инвестиции в околната среда, транспорта, здравеопазването, комуналната и социалната сфера (тук щедростта изглежда безгранична) и в подобряване на административния ресурс, които прехвърлят 10 млрд. евро.

България не може едновременно да се стреми към Европейския валутен съюз и да харчи милиарди за евромечтите на администрацията. Все пак членството в ЕС е, за да облагодетелства гражданите и фирмите, а не бюрокрацията.

*Илиян Василев е бивш посланик на България в Русия. Бил е председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции, изпълнителен директор на БИБА и инициатор и организатор на провеждането на Икономическия форум за Югоизточна Европа. Автор е на книгата "Завръщане в историята - записки по прехода и глобализацията".