В 16 часа на 30 септември, няколко часа преди тържественото връчване на статуетки и изказване на благодарности, Жана Моро, председател на Голямото жури на 54-ия Международен филмов фестивал в Сан Себастиан, обяви пред пресата имената и заглавията на наградените. Носителите на "Златна раковина" за най-добър филм – тази година двама, ex aequo – разбуниха духовете. "Половин луна" (Niwemang) на Бахман Гобади беше аплодиран, макар и не толкова убедено, колкото когато неговият "Костенурките също летят" спечели златото през 2004. "Лично моят син" (Mon fils а moi) на Марсиал Фужерон беше посрещнат с взрив от дюдюкания. Колебливо, донякъде опипом се разгърнаха десетте дни на Сан Себастиан 2006. След миналогодишното издание, определено от критика и публика като най-безличното от поне десетилетие насам, селекционерите се бяха постарали да съставят програмата така, че да умилостивят зрителите: неизключителни, но приятни предложения; три безукорни съпътстващи програми ("Емигранти", цикъл Ернст Любич и цикъл Бабет Шрьодер); срещи отблизо с Мат Дилън, Стив Бушеми, Клайв Оуен, че и Дейвид Хаселхоф. Нетипично за фестивал от този калибър, водещият жанр беше комедията (половината от състезаващите се заглавия); преобладаваха коректните разработки на типични до клише модели; почти отсъстваха експериментите и ексцентричностите. Вярно, всичко това доведе до едно съвсем приемливо общо равнище. Но не и до силни емоции и ясно обосновани предпочитания, включително у журито.

"Половин луна" се оказа една от малкото истории, достойни за фестивал. Разказан като сън и изпълнен с алегории; смешен там, където би могъл да бъде страшен, и съзерцателен там, където би могъл да бъде краен, филмът описва едно обречено на неуспех пътешествие. Композиторът Мамо събира многобройните си синове и след повече от трийсет години мълчание се запътва към иракски Кюрдистан, за да изнесе концерт. Премеждията по пътя – недружелюбната природа, границите, обезкуражаващите срещи и раздели – лишават групата от инструменти, от певица, от упование, от самообладание, но не и от достойнство и човещина. Това, което на думи звучи като маргинално забавление за любители на етномузика и доброволци от неправителствени организации, всъщност е многопластово и впечатляващо кино. Така че освен "Златна раковина" "Половин луна" заслужено взе и приза на филмовите критици (ФИПРЕСИ), и този за операторско майсторство (за новозеландците Найджъл Блък и Крайтън Боун). Надали за поредното награждаване на родения през 1968 г. в Иран Гобади е без значение и фактът, че чрез своето изкуство (четири дългометражни филма досега и шест проекта за близкото бъдеще) той търпеливо налага като самостоятелна величина иначе несъществуващия на картата Кюрдистан.

"Лично моят син", първа творба на французина Фужерон и втора "Златна раковина" за 2006, беше само един – и съвсем не най-оригиналният – от редицата филми за малтретирани деца. (Извън официалният конкурс можаха да се видят забележителни заглавия като норвежкия "Синове" на Ерих Рихтер Щронд и датския "Изкуството да плачеш в хор" на Питер Шьонау Фог, който получи "наградата на младежта".) Натали Бай ("Порнографска връзка", "Хвани ме, ако можеш"), в главната роля на майка-мъчителка, взе и "Сребърна раковина" за най-добро женско изпълнение. Макар че в систематичното й, непривлекателно за гледане, слушане и мислене издевателство с нейното екранно дете имаше много малко доброта и женственост.

Актьор номер едно за тази година стана Хуан Диего, прекрасно познат от второстепенни роли в испанското кино ("Седмият ден" на Саура, "Шунка, шунка" на Бигас Луна) и почетен в Сан Себастиан повече за цялостни заслуги, отколкото за довелия го в официалната подборка "Остави ме" (Vete de mi), комедиен дебют на Виктор Гарсия Леон.

Най-добрият сценарий и най-добрата режисура бяха отсъдени на Том ди Чило, за симпатичната, но и позната комедия за папараци и знаменитости "Лудване" (Delirious). И отново комедия – наивна, но мила – спечели приза на журито: "Пътят към Сан Диего" (El camino de San Diego) на Карлос Сорин, за "поклонението" пред боледуващия

Марадона на един запалянко, който потегля на стоп към Буенос Айрес, за да занесе подарък и пожелания за оздравяване.

Заради фиксирането на журито само в три-четири филма незабелязани отминаха три-четири други, които заслужаваха поощрение: есеистичният "Завинаги" (Forever) на Хеди Хонигман за гробището "Пер Лашез"; пищният "Преписването на Бетовен" (Copying Beethoven) на Агниешка Холанд за премиерата на Деветата симфония; честният "Застава" (Karaula) на Райко Гърдич за Югославия отпреди войните през 90-те.